Форсиране

    Живеем в интересно време, на висока скорост. Все едно всички сме в раздрънкана многолетна бричка, а пиян или дрогиран шофьор форсира ли форсира към... поредното дърво. С отворени от ужас очи ние очакваме удара, но самонадеяният водач постоянно ни уверява, че това е пътят и всяко отклонение ще ни тласне в пропастта на мрачното минало. В този стил ни извозват у нас, направо ни пързалят отвън, но и очакват да ръкопляскаме, все още живи след всеки трудно взет завой. Все едно сме в самолет и трябва да аплодираме с дълбока въздишка на облекчение пилота при допира на колелата към пистата, защото и този път сме оцелели в безкрайния си полет към по-доброто време.
    Та този автомобил, незнайно коя употреба, ни лашка напред-назад вече повече от четвърт век. При това ни пускат и стари записи на флашка от радиото, за да направят пътуването по-приятно и не се фиксираме към обкръжаващата мизерия. Така ни облъчват, че дори притваряме очи в унес от сладката приказка за КТБ. За поредните лоши и поредните добри, за изчезналите огромни пари в неизвестна посока, за виновните невинни и невинните виновни, за честните лъжци и лъжливите честни, поредното форсиране и поредното буксуване, за хилядите страници на делото и изпарилите се много пъти по хиляди мангизи.
    Форсирането изглежда ни е в кръвта. Сега летим на крилата на европредседателството ни и всичко, което ще става през първите шест месеца на новата година, трябва да е на висока скорост и то... магистрално хубаво. Естествено, добре е да се представим на ниво и излезем от представите на континенталните чиновници като страна-опашкар в ЕС. Но животът в държавата не спира и той далеч не е само в окръжността на освеженото НДК, павилионите за мартеници и народни занаяти, във вероятно стойностната културна и кулинарна програма. По нашите географски ширини той (животът!?) е далеч по-прозаичен, с много недомислия и противоречия, с корупция и престъпност, но и с опити да се борим с всичко, което ни тласка назад. Затова е нелогично да се обявява едва ли не за саботаж внесеният вот на недоверие от опозицията към правителството и се прави връзка с европейския ни ангажимент. Дори напротив - това е израз на действаща демокрация, а не на инертност и примирение със статуквото. Нека погледнем реално на нещата, но без егоизъм, превъзнасяне и налагане само на собствената истина. Та нима в предишните страни, председателстващи по ротационен принцип ЕС, политическият живот е спирал заради домакинството? Я направете справка и отнемете малко газта, че много глоби се натрупаха в последно време. Или се чака давност, или човешката забрава, за да бъдат изтрити нарушенията от компютъра? Както многогодишната сага с бойкота срещу развитието на лифтовата база в Банско от лобисти на чужди интереси с щедри подаяния от чужбина под прикритието на загриженост за природната автентичност. И какво е това натискане на газта от правителството, когато възнаграденият с висок пост екоминистър Димов удари за пореден път нервно спирачката и постави отново в застой единствено правилното разрешаване на проблема. Или този подозрителен шум в системата на властта има други цели - да се разшири обхватът на готвените промени и даде възможност на приближени шкембелии далеч от спорта и ските да строят регламентирано покрай лифта и не само и превърнат Банско в белия Слънчев бряг.
На политическия харддиск обаче винаги остава следа. Така е у нас, така и в света, който също го е ударил на опасно ускорение. Вземете Балканите. Македония очевидно се форсира към НАТО, а Сърбия отваря две нови глави в предприсъединителния процес към ЕС, въпреки че официално декларира привързаността си и към Русия. Явно европейската газ за Белград е натисната здраво по геостратегически причини и засилените всестранни контакти с Москва. Която, впрочем, по всякакъв начин и дори хибридно (кой го измисли пък това?) е обект на напориста дискредитация от влиятелните й съперници, които дори й вмениха колективна вина, за да я изолират от участие в предстоящата Зимна олимпиада. Това е откровено тъпо и категорично противоречи на духа и принципите на олимпизма.
 Отвъд Атлантика пък президентът на САЩ Тръмп така форсира напрежението в Близкия изток с признаването на Йерусалим за столица на Израел, че сега вече и задният ход е в пълен блокаж. Създадената повече от деликатна ситуация умело използва президентът на комшиите на юг Ердоган, за да представи страната си като значим фактор при регулирането на проблема от позицията и интереса на Анкара. Европа пък се лута в тресавището от противоречия, страсти и мисли за сигурността на хората по коледните си пазари и заедно с ООН предпочита засега да не докосва рязко нито газта, нито спирачката. Тя безспорно иска да запази разклащащото се статукво. И вероятно поради възраст и мъдрост не обича ФОРСИРАНЕТО, което може лесно всички вкупом да ни вкара в калните пътища на безвремието, унижението и страданията.