Лого ДУМА
ДУМИ МНОГО ДУМА Е ЕДНА

15 Декември 2017 | Петък
 
вход регистрирай се

Пегас

Антология

Поезия

Петър АНАСТАСОВ на 75

Нови стихотворения

Дума

8. Декември 2017 , брой: 241   76   0
Снимка

С такива надписи на дрехите жителите на Белград, превърнали се в живи мишени, пазеха мостовете от натовските бомбардировки

Белград

Откъс от Балканска поема

Синът на Любиша Самарджич
си отива.

От тоя свят
в оня свят.
От белия град
в черния град.

Понякога смъртта е милостива.
Превръща се в скривалище.

Синът на Любиша Самарджич
си отива.

От бомбите,
от генералите,
от тяхната походка похотлива,
от техните усмивки маниерни
на синия екран.
От тези кротки облачета
обеднен уран,
в които си играят ангелчета черни.

Синът на Любиша Самарджич
си отива.

От своите безпомощни родители,
от своя вцепенен народ,
от своите всесилни победители,
от своята ужасна левкемия,
от тези трепетни трохи живот,
които му остават...

Сирените зловещо вият.

И тогава...
Тогава идва ритуалът
на една ламя стоглава,
която бълва
самолети,
огън
и омраза.

И нощта е черна ваза,
пълна с огнени цветя.

И хората в подземията слизат.
При плъховете.
Те ги приютяват.
И някаква необяснима близост
се ражда между тях.

Тъй всички живи твари се сближават,
когато ги е страх.

Дълбоко под земята,
примирени,
живеят плъхове и хора.

Красива приказка, нали!

Синът на Любиша Самарджич
чу сирените,
но тръгна не надолу,
а нагоре.
Към небето.
Смъртта накрая се смили.

Дано намери мир момчето
на оня свят!

Място на действието: Белград.
Време: Краят на двайсти век.
(Да не повярва човек!)

* * *

         На Чавдар Добрев

Подозрително дълго живях.
Предизвиквам досада.
Изглежда, имам грях.

Баща ми
достигна до моята възраст
в ада,
където се пече на кладата
до мъчениците
на светата инквизиция.

Какъв прекрасен изход
от ада на оная жълта онкология,
където ангелите строги
дежурят денонощно до леглата
и после ни отнасят
към небесната врата.

Но мене ме споходи старостта.

Чавдаре,
ти си бил отвъд чертата.
Как са там умрелите?
Добре си живеят, нали?
Няма кой да ги раздели...

Тук има кой.
Животът ни разделя.
Добре че е смъртта -
да ни събира.
(Би трябвало да е обратно.
Не разбирам...)

А ние с тебе, братко!
Кога ще се съберем?
Когато умрем?

Планина
          
            На Стефан Продев
                 
Пред тая магия с очите ми - онемях.
И усетих в душата си страх богоугоден.
Бях добър с планината, внимателен бях,
но Госпожа Къпината ме убоде.

(Ще запомня трънливия ви урок
и ще бъда почтителен с вас, Госпожо!)
По пътеката слизаше някакъв бог
и размахваше сопата си безбожно.

Разпознах каноничното му лице
и му връчих усмивката си невинна.
След минута библейското стадо овце
ме затрупа с ленивата си лавина.

И повлякох след бялото стадо крак,
та до залез, до синия мрак на здрача,
до лулата на моя приятел благ.
Пих и пях, но ми идеше да заплача...

И заспах. Сякаш беше за първи път.
Спах бездънно, подробно, в хармония с бога.
Сутринта се събудих с олекнала плът
и с душа, натежала от звуци на орган.

И отключих очите си с шепа вода
от чешма, коленичила чинно пред мене.
И видях как в росата на път към звезда
важен охлюв пътува, разперил антени...

* * *

Селцата стават все по-малки,
а гробищата им растат.
И ето - хорицата жалки
на пръсти вече се броят.

На гробищата им е тясно -
настъпват те към зид и двор.
Настъпват упорито, властно,
сподиряни от птичи хор.

Дали от Бог така е речено
или природата греши,
но равновесието вечно
изглежда вече се руши.

Кой старата библейска нива
оре за следваща сеитба -
животът, който си отива,
или смъртта, която идва?

* * *

Какво ти обещаха и какво получи,
народе мой, забравен като куче
в селцата и в панелните бордеи?
Усмивката ти слънчева къде е?

Помръкна тя, разтури се хорото.
Понякога ми иде да заплача -
eдва ли друг народ с такава кротост
би чакал милост от палача.

* * *
      
     На моите внуци

Простете ми,
но вече се разбра -
не мога да умра.

Макар че съм един
плешив и очилат,
и никому ненужен господин,
оставам аз на тоя свят
при Лилия,
при Петьо
и Светлин,
при трите мои слънчеви съкровища,
при Лилията, Камъка и Светлината!

Не мога да се разделя с децата!

Представяте ли си каква идилия
са приказките за чудовища,
които си разказваме
до късна доба с Лилия!

Какво вълшебство е
да видя камъчето, хвърлено от Петьо,
как в птичка се превръща
и лети в небето!

Как се възторгват мъдрите ми сетива,
когато всичко в тоя свят, докоснато едва 
от малката ръчица на Светлин,
започва да излъчва светлина!

Оставам тук, в прекрасната страна
на чудесата!

Оставам при децата!

Защо му трябваше на пътника случаен
да ме познае?

"Вижте го! Вижте го този!
За него имаше некролози!
Мъртъв е от няколко години!"

Но внуците ми с тон вежлив
ще го поправят: "Господине,
дядо е жив!"

Петър Анастасов е роден е на 27 октомври 1942 г. в пловдивското село Марково. Завършва прогимназията в родното си село, а след това -  руска гимназия в София. Учи българска филология в Софийския университет. Бил е главен редактор на в. "Комсомолска искра", директор на издателство "Христо Г. Данов", главен редактор на издателство "Христо Ботев" и директор на издателство "Български писател". Пише пиесите "Обещай ми светло минало", "От сняг помилвана душа", "Голям колкото малка ябълка", "Четирите посоки на света", "Църква за вълци" и "Живите от мъртвата махала". По негов сценарий е заснет филмът "Църква за вълци", както и телевизионните новели "Малка промяна в звездите", "Командировка за спомен", "Оттатък ставаш невидим". Автор е на осем книги със стихове: "Зимна нежност", "Тройно огледало", "Площад на хълма", "Както те обичам", "Единствено безсмъртие любов", "Четиридесет стихотворения", "Този черен бял свят" и "Хубава и проклета си".
Кандидат-член на ЦК на БКП.
Носител на редица литературни награди, сред които: Наградата "Пловдив" за цялостно творчество; "Орфеев венец" за поезия на Литературните празници "Пловдив чете"; Националната награда за поезия "Пеньо Пенев"; Наградата за поезия на СБП.

 

 

 

Апис
Всички права запазени "ДУМА"