Поет на мисълта и на духа

След първата си стихосбирка "А върху ножа - детелина" (1985), поетът тръгва по друг път, който си е само негов. Безспорно той се разви като мисловен поет, поет - ерудит, защото този път отговаря повече на неговата творческа природа. Боян Ангелов използва щедро образи от митологията, както и тъй наречените от руския литературен историк и теоретик Александър Веселовски странстващи сюжети, а аз бих добавила и странстващи образи и идеи. Такъв е например образът на водата в стихотворението "Водни огледала" от книгата "Ъндърграунд", поместено и в "Помръкнала е реката". Както и образът на реката, дала името си на стихосбирката. Въобще "природните елементи", според Емпедокъл, в това число и земята, са любими образи на поета, а и няма как да бъде другояче, след като те са в основата на човешкото битие. В този смисъл ми се ще да спомена стихотворението "Панта рей" от книгата "Ъндърграунд", където поетът интерпретира сюжет, идващ от древността. Заглавието му е първата част от мисълта на Хераклит: "Всичко тече, всичко се движи и нищо не остава неизменно."
Поезията на Боян Ангелов е интелектуална, ала обгърната с особена, мека емоционалност. "Помръкнала е реката" има много общо с книгата му "Ъндърграунд" (2012). И все пак е доста различна. "Ъндърграунд"е по-абстрактна, в "Помръкнала е реката" има повече конкретика, образите са по-ясни, по-избистрени. Но така е като че ли само на пръв поглед. Защото и в най-конкретния образ тук е скрита дълбока символност. Стихотворението "Дървото на Юда" например:

Щом Гетсимания навън заспи,
ще тръгне Юда сам, недраг-немил
и устните си той ще прилепи
в дървото, от което сок е пил.
Но този сок е вече кървав сок,
разлива се по прашната земя,
. . . . . . . . . . . . . . .
От сянката на едрото дърво
се спуска едноокото въже,
а в мрака огненото зарево
пробужда умъртвените мъже.

Боян Ангелов не е агитационен поет, не е поет на тълпите. Социалните проблеми са му близки - той отеква на тях, но не толкова спонтанно - те са пречупени през призмата на поета, ще повторя отново - ерудит и мислител. Ще илюстрирам тази своя мисъл със стихотворението "Оскъдица":

Оскъдицата своя всеки крие,
. . . . . . . . . . . . . .
защото всеки ближния си дебне
и иска меч в гърба му да забие.
Това не предстоеше да се случи -
животът ни да отшуми нахалост,
в очакване да се завърне Фауст
и блатото да преобърне в ручей.

В един мой отзив пиша, че той не е почитател на силните тонове и ярките цветове. Като творец предпочита меките пастелни бои, изящния рисунък и въздушната лекота. И за тази книга бих казала същото. Защото тук срещаме "същия баланс между мисловност и емоционалност, същата изисканост и простота".
"Помръкнала е реката" е книга на равносметката, в която преобладава тъгата и това е нормално. Не е бодряческа, евтин оптимизъм у него няма. Ала неговата "печал е светла". Един екзистенциален поет, където антиномиите живот - смърт постоянно присъстват в съзнанието му и той обича често да разсъждава върху тях ("Приближаване", "Въздишка"). Но тук, освен тези антиномии и антоними, присъстват често и други: нощ/ден, жарава/снеговей ("В жаравата на снеговея", стихотворението "Рапсодия"). А в стихотворението "Евридика": "Тя изчезна завинаги там/ на безмълвието в страшния вик..." Тук въздействието върху читателя идва и от използвания оксиморон.
Стихосбирката завършва с "Молитва", която е подчертано жизнеутвърждаваща. Общият тон на книгата "Помръкнала е реката" обаче е минорен. Така поне аз го възприемам. Тя е страстна молба към Създателя животът да продължава, да бъде вечен, както е вечна любовта. А и нали самият живот е рожба на любовта. Реката тук е помръкнала, защото не й се удава да измие трайно калта на земята, нейната пепел. Всичко живо е тленно, разрушимо от всемогъщите сили на природата и на времето. Но от друга страна, почти всичко в природата се обновява, възкръсва за нов живот, макар понякога и в други форми. Затова и финалът на книгата звучи оптимистично. В края на краищата животът побеждава. Молитвата на поета е чута.