Лого ДУМА
ДУМИ МНОГО ДУМА Е ЕДНА

15 Декември 2017 | Петък
 
вход регистрирай се

Пегас

Панорама

Личности и съдби

Победителят над конюнктурите

Животът на Стойчо Стойчев е показателен урок за служба на човешката кауза

1. Декември 2017 , брой: 236   105   0
Снимка

Стойчо Стойчев

Таньо КЛИСУРОВ

Ще прозвучи банално, но изминаха наистина неусетно двадесетина години, откакто моят приятел и събрат по перо Стойчо Стойчев, чудесният поет на Стара Загора и на България, се пресели в по-добрия свят. А преди дни пък беше осемдесетият му рожден ден. Не мога да си представя Стойчо осемдесетгодишен. В съзнанието ми винаги ще си остане в разцвета на силите си.
Все по-рядко старозагорци си спомнят за него, въпреки че на всеки празник тук звучат емблематичните му стихове, посветени на "синята, далечна", обвита в романтична мъглявина Стара Загора. Но такава е съдбата на поетите - понякога някой техен стих остава в паметта на поколенията, докато името на автора му се заличава и забравя.
Наричам Стойчо победител над конюнктурите. И не случайно. По време на предишното управление той плащаше данък на това, че баща му не влязъл овреме в ТКЗС, наричаха го "кулашки син" и т.н. Не го приемаха и в партията, защото все някой от родното му село изпращаше "отрицателна" характеристика до местния окръжен комитет или до Съюза на писателите. Никой не отричаше талантa му, но политическото клеймо тегнеше, за съжаление, над името му. Въпреки всичко Стойчо Стойчев отстояваше своята гражданска позиция, особено в поезията си, вярваше в идеите на социалната справедливост.
Бях почти ежедневен свидетел на създаването на знаменитата му поема "Рана". Започна да я пише в средата на осемдесетте години на миналия век. Бавно и мъчително се раждаха редовете не защото на автора му липсваше творческо умение, а защото поетът навлизаше в нови, не съвсем безопасни територии за онова време, когато и мисленето се променяше постепенно. В поемата той смело и дръзко критикуваше недъзите на тогавашното общество: недосегаемостта за критика на някои тогавашни местни величия, замирането на селските училища, демагогското отношение към идеалите на падналите за национална и социална свобода герои. Както Апостола, носил дълго време рана от операцията си, така и старозагорският поет изповядваше дълго носените рани в душата си. Честно, искрено, безпощадно звучаха стиховете, които много често вечер по телефона Стойчо ми четеше от дома си. След публикацията на "Рана", първо в окръжния вестник "Септември", след това и в най-престижното литературно списание "Септември", заваляха похвалите, поздравленията, настъпваше времето на т.нар. преустройство. Помня, че самият Николай Хайтов, поетът Веселин Андреев, белетристът Георги Марковски му написаха благодарствени писма за това, което е създал. Въпреки всичко някаква неясна сянка сякаш падаше върху гордото чело на поета до края на 1989-а година. И все пак той бе победител в неравната битка с конюнктурата. 
Животът на Стойчо Стойчев в някакъв смисъл се промени след тази знаменателна дата. Неизменил на гражданските си позиции, той стана депутат във Великото и в следващото народно събрание от името на левицата. Бях негов застъпник в първата предизборна кампания след обществените промени. Навсякъде хората го посрещаха с топлота и сърдечност. Особено по селата. Нали самият поет бе родом от малко чирпанско село, умееше да намира общ език с избирателите. И напълно заслужено спечели срещу кандидата на СДС в избирателния си район. Продължи да пише талантливо, активно участваше в комисията по култура към парламента, но и не го отминаха притесненията на новата конюнктура. В началото на деветдесетте години на миналия век по принципа на махалото, сменило посоката в обратната страна, Стойчо бе заклеймяван не само от политическите си противници, но и от доста свои колеги. Някои, които довчера го упрекваха, че е "кулашки син", сега, преминали на отвъдния бряг, го коряха, че се е поставил в услуга на левите. Тези, които ръкопляскаха на остро социалните му стихове преди, сега нахално го призоваваха да се затвори в своята "кула от слонова кост", съветваха го да "пише за природата и земята". Но най-големите неприятности го очакваха след като приключи депутатството му. По закон трябваше да се върне отново на предишната си работа в алманах "Хоризонт". Започнаха увъртания от тогавашните управници, унизителни откази, чисто политически разпри. Новоизлюпени "демократични" началници го държаха с часове пред кабинетите си, за да му откажат след това работата, на която бяха длъжни да го върнат. Накрая май успя да се върне там, откъдето бе тръгнал, но тревогите и неприятностите ускориха развитието на болестта му и той си отиде от нас през 1996-а. Отиде си като победител и над новата конюнктура. И не заради това, че бе върнат на работа, а заради стиховете, които написа в последните години и месеци от живота си. Като "Младите вълци", стихотворение, в което изобличаваше жестокостта и алчността на псевдодемократите, апетитно нахвърлили се върху благата, създадени от народа дотогава, които оставаха верни единствено на принципа да разграбват общото, овластени от новото време.
Животът на Стойчо Стойчев е показателен урок за ония творци, които използват всяка политическа конюнктура, за да сменят цвета си като хамелеони. Временно те могат да изплуват на повърхността, но после неминуемо ще бъдат забравени. Победени от следващата конюнктура. Творецът служи не на партийна, а единствено на човешката кауза. Това го обрича да побеждава конюнктурите. Както това направи Стойчо.

Младите вълци

Аз не зная откъде дойдоха,
в сини ли, в червени ли бърлоги
наплодили ги новата епоха
тия лъскави четириноги.
Бяха уж безпомощни, игриви
с тънички вратлета и крачета,
но блестяха пламъчета диви
в погледа на младите вълчета.
И сега заглаждат бързо косъм,
вратовете им пращят от сила.
С моя беден стих пред тях какво съм -
майко, вълк да беше ме родила!
Нямаше за хляба да се трепя,
да треперя в службата си жалка.
Щях да имам глутница свирепа
вместо лист и проста химикалка.
Щях със честен труд да си спечеля
лимузини, банки, почит, име...
А пък то - и в топлата постеля
леден страх до съмнало души ме.
Тракане на зъби и ръмжене,
изстрели на звън и чаши с вино...
Млади вълци, млади джентълмени
ръфат живата ти плът, родино!
Затова зарязвам стиховете -
някой нещо трябва да направи.
Моля, повече не ме търсете -
тръгвам да отглеждам вълкодави!

 
 

 

 

Апис
Всички права запазени "ДУМА"