Границата между изкуството и печалбарството е много тънка

Десислава Чутуркова е "артист на свобода", което, преведено от нейния език, означава, че може да я видим често да застава от различните страни на професията си. В някои от тях е актриса, в други - режисьор и преподавател, в трети - писател. Завършва НАТФИЗ и след това специализира в Ню Йорк. В момента подготвя авторски моноспектакъл, който ще е с премиера извън България и ще се играе на английски език. На родна земя се изявява в "Краят на градината" по А. П. Чехов, като представлението е в афиша на "Открита арт сцена на Шипка". Също така е асистент-преподавател в НАТФИЗ. И като цяло обича да се включва и да инициира театрални и филмови проекти, в които има сърце, смисъл и идея.

"Пътят нагоре е дълъг и няма таван"

"Театърът е една от сферите, които не са претърпели почти никакви промени"

"Хората и тук, и в чужбина искат да се вълнуват и да преживяват различни светове. Именно това е причината да ходят на театър"

"Играта е в основата на всичко"

"Да виждаш пред очите си израстването е несравнимо"


- Вие сте основател и ръководител на театралната трупа "Нагоре по стълбата". Как се стигна до създаването й, Десислава?
- Възникна спонтанно, изведнъж, както стават повечето истински неща. Научих, че по това време, през далечната 2007 г., не съществува подобна театрална трупа за хора, които са надхвърлили възрастта за кандидатстване в НАТФИЗ, но са осъзнали, че имат потребност да се занимават с театър. Същевременно са поели свой професионален път и, въпреки това, любовта им към театъра продължава да гори. Аз съм човек, който трудно понася граници и ето, точно тук, чувството ми за справедливост се намеси. "Не може да не може, не може да няма" - казах си. Името на трупата също се роди спонтанно. Искаше ми се в него да се съдържа усилие, търпение, любов и безкрай... И продължавам да вярвам в това. Вече 10 години. Пътят нагоре е дълъг и няма таван.
- С какви трудности се сблъскахте през 10-те години от съществуването на формацията?
- Трудности винаги има. Понякога по-малко, друг път повече. Важното е да имаш онази сила в теб, която те кара да продължиш, да ги превъзмогнеш, да изчакаш, защото точно тогава добиваш още повече сила. Трудности има от различно естество - заетост, мотивация, осъзнаване, че всеки зависи от всеки, нервно напрежение, но всичко това е в реда на нещата. По-интересни са хубавите мигове, заради които наистина си струва да го правиш. Фокусът ми е в тях. Благодарна съм на възможността да споделяме безброй красиви и истински моменти. Да виждаш пред очите си израстването е несравнимо.
- Колко души са в трупата днес и водите ли "статистика" за броя на изкушените от сцената, изявявали се във вашия театър изобщо?
- В момента има две групи. С едната, която наброява осем души, играем редовни представления, а другата е начинаеща, с хората в нея работим по упражнения, дикция, глас и въобще развиваме най-нужните актьорски умения. Скоро се опитах да направя преброяване на хората, взели участие в изминалите 10 години, и установих, че са над 50.
- Личности с какви професии обединява "Нагоре по стълбата"?
- Ооо, всякакви. Мениджъри, адвокати, биолози, геодезисти, програмисти, археолози, психолози... Прекрасното е, че по някакъв начин всеки допринася към театъра ни със своите силни професионални страни. Това наистина е много ценно, а и забавно. В крайна сметка играта е в основата на всичко.
- Дали напасването на времето на работещи, зрели хора с различни ангажименти е най-големият проблем при работата с непрофесионални актьори или има нещо друго, което си заслужава да се отбележи?
- Много са тънки нещата според мен. Какво точно се съдържа в думата "непрофесионални"? От една страна, е въпрос на отношение към работата. И тук смея да твърдя, че много често те са много по-отдадени от голяма част от професионалистите. Друг фактор е дали успяваш да се издържаш от това и същевременно да правиш достойно изкуство, от което да си вътрешно удовлетворен. Относителни са нещата. Според мен всичко е въпрос на това колко време отделяш и колко е потенциалът, който можеш да развиеш. И най-вече желание, страст, горене, да не можеш да не го правиш и винаги да намираш адекватен начин. Освен сложността с напасване на графиците ни, бих отбелязала, че зрелият човек по-трудно успява да свали задръжките, наложени като нормално поведение в обществото. Хората изграждат своя удобна зона на комфорт, от която всячески се стремя да ги изваждам. И, рано или късно, това се случва.
- На какво залагате при подбора на пиесите за вашите представления? Как протичат репетициите и разпределянето на ролите?
- Стремим се да работим в различни жанрове и обсъждаме какво е общото настроение в трупата, върху какво ни се работи. Също важен фактор е съотношението мъже-жени и какви са характерите в пиесата. Понякога отнема време да се спрем на най-подходящата за нас, но това си е процес. Иначе репетираме веднъж или два пъти в седмицата, в зависимост от етапа на работа, в който се намираме. Има периоди, в които се събираме всеки ден. Репетициите се провеждат в Културен дом "Средец", зала 217. Това е една уютна камерна сцена, която позволява много непосредствен контакт с публиката. В тази зала се случват и нашите представления.
- Кои са зрителите на трупата? Имате ли редовна публика?
- Разбира се, имаме си редовна публика, но от тази година решихме да разширим кръга на наши фенове. Може би сега е дошло времето за това. Нивото вече е много по-високо и си позволяваме да правим по-разпространена реклама.
- Най-успешното ви представление досега?
- Мисля, че настоящото. Ирландската пиеса "Миг", която ще играем и на честването ни на 19 ноември от 19 ч. Най-добро актьорско изпълнение досега. Посветихме много време и усилия, за да я видим на българска сцена. Харесва ни да откриваме нови пиеси, непоставяни тук. "Миг" те преобръща с "хастара навън". Както всичко тече като лека и забавна семейна драма, в един момент, за един миг се случват разтърсващи събития и разкрития. С тази пиеса сме имали най-голям брой представления, а преди седмица участвахме и в "Нощ на театрите". С една дума, набираме скорост.
- Имате сериозно театрално образование, Десислава. Как се работи с непрофесионални актьори?
- Чудесно. Естествено, има моменти, в които ме ядосват, те си знаят защо. То просто се случва. Но аз съм много вдъхновена, че има хора като тях. Стремя се непрекъснато да се развивам и да им давам нови подходи към актьорската професия.
- Винаги ли сцената е била вашата съкровена мечта? Имало ли е разочарования - до степен да искате да се откажете от театъра?
- Театърът навлезе в живота ми някак постепенно. Открих, че искам да се занимавам с театър през художествената гимнастика, която съм тренирала 15 години. Винаги много повече ме е вълнувала артистичната част на този спорт и в един момент ми се прииска да проговоря. Като че ли успях да овладея тялото си и исках да премина на друг етап. Започнах със скечове в залата по гимнастика, заедно със съотборнички, които ми се връзваха на акъла. Оттам започна всичко. Досега не съм искала да се отказвам, защото се оказа, че театърът е голяма част от моята същност. Мисля, че е много важно човек да бъде в тясна връзка със себе си и да се научи да следва истинските си пориви. А и самият театър няма как да те разочарова. Това може да се случи, заради хора и обстоятелства, свързани с него, което е нещо съвсем странично, макар често да се оказва определящ фактор.
- По-различна ли е публиката в чужбина?
- Тепърва ми предстои да реализирам най-големия проект в живота си дотук, който ще има своята премиера извън България. Тогава ще изградя по-задълбочена преценка за приликите и разликите в усещането си за публика. Но досегашният ми опит показва, че хората и тук, и в чужбина искат да се вълнуват и да преживяват различни светове. Именно това е причината да ходят на театър. Но езикът на театъра в Европа е много различен от този в САЩ например. Дори има разлики в отделните страни и това е съвсем нормално, свързано с конкретната народопсихология.
- Има ли при вас дилема: киното или театърът са ви по-близки?
- Много обичам и киното, и театъра. Те са несравними, несъпоставими. Поне за мен. Имат си своите преимущества. Театърът е живо изкуство, а киното остава за поколения напред. Съвсем различни принципи. В определени етапи от живота ми се занимава повече с едното или с другото. Засега по-голяма част от времето съм посветила на театъра и сигурно в един момент киното ще поиска своето си. Освен да играя във филми, много ме вълнува и писането на киносценарии. Смятам, че това звено е определящо за добрия филм, а доста често се подценява на нашите географски ширини, като изключим старите български филми. Радвам се, че в последните години има страхотни попадения.

 на стр. 29
- Завършила сте НАТФИЗ, имате специализация в Ню Йорк. Можете ли да направите съпоставка между актьорското образование в България и в чужбина?
- Съпоставката е горе-долу като тази за театъра и киното. Два свята. Не мога да кажа, че единият е по-добър от другия, защото и двата са ми дали много. Двете системи наблягат на коренно различни неща. Съвсем различен подход и гледна точка. Смятам, че комбинацията от двете е много ценна и работеща.
- Асистент сте в класа на проф. Румен Рачев в НАТФИЗ. Какви хора учат днес в академията? По-различни ли са от вас и вашите колеги, когато сте били студенти?
- О, да. Това е вторият клас, на който съм асистент, и виждам, че поколенията са съвсем различни. Дори няколко години имат огромно значение. Динамиката е много голяма. В друго време живеят. Не си падам по идеализирането на определено поколение и смятам, че силата се съдържа в адаптацията с настоящето. Много се вълнувам, че следващата година ще се срещна с децата на милениума.
- Самата вие преподавате, режисирате, пишете, играете... Ако трябва да се представите само с една дума, коя ще е тя?
- Артист.
- Какво мислите за "театралната реформа"? Вижда ли се краят й и има ли светлина в него?
- Смятам, че никаква реформа не се случва. Правят се "козметични процедури" на една система, която е отживелица. Мисля си дори, че театърът е една от сферите, които не са претърпели почти никакви промени. Трябва да се предприемат много по-смели и умни действия. Има нужда от хора с визия, които да обмислят добре кои са важните моменти, на които трябва да се обърне внимание. Какви са приоритетите и в каква перспектива се работи напред във времето.
- Как ще коментирате факта, че много столични театри предлагат пропуски за някои постановки на промоционални цени, само и само да напълнят залата и да получат субсидията си, която е обвързана с всеки продаден билет?
- Това е отново част от безумието. Мисля, че е много тънка границата между това да се прави изкуство и да се печелят пари. И все пак смятам, че творецът преди всичко трябва да има какво да каже и да не забравя своята отговорност. Но и при творците, и при публиката има обособени два лагера: поддръжници на старото, статуквото, познатото, които искат нещата да си продължават, както досега, на познатите места, с познатите хора, по познатия начин; и такива, които са носители на новото, свежото, различното. Те пък всячески се опитват да открият нови начини, места и хора. Това само по себе си е конфликт, тъй като няма никакъв диалог между тези две групи. Колкото повече едните са консервативни, толкова повече другите стават деструктивни. А реално само от връзката между опита и младостта би се родило нещо наистина ново.
- Докъде се стига нагоре по стълбата?
- До безкрая. Това му е най-хубавото, че стълбата няма край...
- Успявате благодарение на... или въпреки че...?
- И двете. Винаги има и помощ, и пречка. В един момент повече ти се помага, друг път ти се пречи. В крайна сметка, всичко е, за да ставаме по-добри.
- Искрено ви благодаря за откровеността и отделеното време. Дано имате здраве и много успехи!
- И аз ви благодаря за вниманието. Желая любов и вдъхновение на вас и всички ваши читатели!