Лого ДУМА
ДУМИ МНОГО ДУМА Е ЕДНА

23 Ноември 2017 | Четвъртък
 
вход регистрирай се

Общество

Юбилей

През проверките на времето

Петър Анастасов на 75 години

Чавдар Добрев

15. Ноември 2017 , брой: 224   94   0
Снимка

Поетът, драматургът, киносценаристът Петър Анастасов бе удостоен със званието Почетен гражданин на Пловдив

75-годишнината на поета и драматурга Петър Анастасов премина някак далеч от публичните манифестации, от заслужените квалификации и уважение към неговото литературно дело. А това е несправедливо! Единствено във вестника на писателите "Словото днес" прошумя, че е удостоен със званието Почетен гражданин на Пловдив. Ето защо, в името на възстановяване на една справедливост, ще кажа още в началото, че става дума за голям съвременен поет, чието творчество тепърва ще бъде съпоставяно с направеното от най-автентичните ни поети през ХХ в. и началото на ХХI в.
Роденият в пловдивското село Марково творец,  дълбокият и многопластов лирик, сърцеведът, роден, за да ни прави съпричастни на истината - удобна и неудобна, красива и грозна,  безкомпромисно защитена и подло предадена, посвети своя живот, за да дълбае в душата на човека до себе си! Да диалогизира с него без насилие над чувствата, а непринудено и органично, с вродена мярка за изповед, себепознание и стил. Петър Анастасов, след период на искряща като шампанско лирика, стигна до най-трудното в призванието на писателя - простотата и яснотата на говора! Благодарение на тях той черпи вдъхновение от онова познание за човека, на дъното на което се намират страданието и искреността, спохождани само понякога от сияния на надежда. 
Отдавна живея с поетичния свят на Петър Анастасов. Тогава, през 70-те и 80-те години на миналото столетие, го възприемах като наследник на най-добрите черти на българската поезия. Да е съкровен до болка, но и до болка отзивчив към социалните беди. Да е тих и земен, но и непреклонен, остро драматичен, когато срещне поругаване на човешкото в човека. Да е интроспективен, но и изцяло открит към съдбата на своя народ. Силно впечатление ми направиха  дебютната му книга "Зимна нежност" (1968), а после "Тройно огледало" (1972), "Площад на хълма", "Както те обичам" (1982) и т.н. Но може би най-висок драматизъм крият стихотворенията му, писани през годините на прехода и поместени в стихосбирките "40 стихотворения" (1993) и "Този черен бял лист", в последвалия ги двутомник с избрано творчество. 
В тези творби, сътворени най-вече след 1989 г., Анастасов с кожата си усети, че през последния четвърт век въжделенията му за пречистен хармоничен универсум не просто се разколебават, но и рухват. Че чужди на духовността сили организират поход срещу своя народ. Че на ревизия, груба и реваншистка, се подлага съкровеното му отношение към народа! Тази ситуация възроди в него затаеното му свойство да не прави компромиси със собствената си съвест. Казвам "затаеното му свойство", тъй като и по време на социализма той се отличаваше с подобна коравина на духа. В литературните ни среди се помнят упреците, с които засипваше тогавашния елит, отчуждил се от народните стремежи и мъки. В антологичното стихотворение "С народа сме..." - отговор на Вапцаровото "Но в бурята ще бъдем пак със тебе/ народе мой, защото те обичахме", Петър Анастасов предупреди за тоталната криза, която  обхваща България, за нарицателните разминавания между народа и интелигенцията:
"С народа сме. Обичаме го също.
И също сме готови да умрем.
Но той недоверчиво се отвръща,
когато ние в него се кълнем.
...
Безплодно красноречие, тиради -
порой от гласове, а няма глас.
Огласяме салони и площади -
с народа сме, но той дали е с нас."
А в бележитото си стихотворение "Лешоядите идат", покъртителен монолог на човеколюбеца и гражданина срещу завладяното от фалшификати и злодеяния общество, Анастасов намира българско продължение на безсмъртната творба на Константинос Кафавис "В очакване на варварите". Продължение-присъда над трагедията, преживявана от българския народ в най-новите исторически условия:
"Захвърлени бебета в кофи за смет
и писъци в подлеза - слизане в ада.
Среднощно завръщане като късмет
в сутрешни вестници като награда.

Стъписан, отчаян, обиден и ням,
народът отново очаква месия.
А ние без капчица срам
от очната ставка с народа се крием.

В безплодни единства - един срещу друг -
и всеки със себе си като в мида.
Лежа под чаршафа - все още съм тук,
все още съм жив. Лешоядите идат."
Това стихотворение, поместено в книгата "Този черен бял лист" и отразило душевните състояния на поета след 1989 г., е неопровержимо свидетелство срещу настъплението на демократичното варварство в родните предели.  Никаква милост към гробокопачите на вярата, никакъв белег на самосъжаление! - такъв е девизът на поета. Температурата на преживяването му  взривява възприетата класическа организация на стиха, за да намери пристан и в зони на  свободното стихосложение.
В какво се състоеше показателната промяна?
Преди всичко поетът измести ъгъла на изображение. Чувството му за истина го подтикна да подложи на безкомпромисна критика налаганите след 90-те години форми на живот, които вместо избавление и свобода донасяха непоносими беди и социално поробване на народа. Залови се да изобразява действителността като груба, егоистична и жестока, останала без цели, подчинена на всеобщата деградация. Пловдивският творец прозря: настъпва гибелен и ускорен растеж на обезпаметяването и оскотяването!  
Щастливо обитаваните гори и птичите песни започнаха да напускат поетичното му пространство.  Оказа се, че "кафявата пеперуда" я готвят за хербарий. Дъждовете заваляха "черни, лъскави, студени". Поникнаха отровни цветя на тежката равносметка. И това се случи, защото "времето е вълче", а човекът пълзи "свободен като червей";  защото е "нелепо да бъдеш автор на мълчание". Поетът се нае да изследва генетиката на смъртта като социално заболяване, да глуми и бичува  еснафското благополучие и благоприличие. 
Драматургията на Петър Анастасов, и тя остава трайно в летописа на новата ни култура. Тук ще посоча само три негови пиеси - "Обещай ми светло минало", "Голям колкото малка ябълка" и "Църква за вълци".
Може би няма да е излишно, ако кажа накрая, че Анастасов е личност с леви убеждения и че  членува в Българската социалистическа партия.  Този избор, без съмнение, той го е направил, защото така му диктува чувството за порядъчност. Въпросът е и ние, левите българи, да изпитаме гордост, че един от нас е високо надареният български поет и драматург Петър Анастасов.       
Ще завърша с прекрасното стихотворение на Петър Анастасов "В полунощ...", продължавайки да смятам, че написаните редове говорят много по-безспорно от всякакви добри или недотам добри литературно-критически заключения:
"В полунощ
ще си взема трикракото столче
и ще седна край Млечния път.
Аз опитах от всички наслади и повече
не желая да служа на своята плът.

Поживях на земята, за нищо не плача,
само дето пропуснах да бъда щастлив.
Но ще бъда навярно, когато палача
се надвеси над мене, добър и вежлив.

И навярно по лудата лунна секира
ще усетя в един възхитителен миг,
че човекът се ражда, когато умира,
и с това е безсмъртен, с това е велик.

Аз отвикнах от близкия край да се плаша.
Много свои неща не довърших до край.
Но докрай ще изпия горчивата чаша,
а пък вие решавайте - ад или рай.

А сега
ще запаля цигара от горест,
обгорен от поредната земна беда,
и ще хвърля кибритена клечка отгоре,
а пък долу ще мислят, че пада звезда..."

 

 

 

Общество

  • На фокус
    Как една странна коалиция от работодатели, експерти и граждани не позволи обективен поглед върху споразумението СЕТА
    23. Ноември 2017 230
    152
    0

    В понеделник присъствах на заседание на Икономическия и социален съвет (ИСС) - орган в държавата, който се представя на сайта си като "гражданския парламент" на България. Поводът беше гласуване на становище относно Всеобхватното икономическо и търговско споразумение (ВИТС) между ЕС и Канада, известно повече с латинската си абревиатура СЕТА...


Апис
Всички права запазени "ДУМА"