Политическият смисъл на числата

Проф. Лъчезар Аврамов

Съществува обективен критерий за различаване на нормалната политика от политическата демагогия - разпределението на парите в държавния бюджет. Както вече беше отбелязано от много експерти, в бюджета на България за 2018 г. няма нищо интересно. Той представлява просто претоплената постна пица на финансовия номад Симеон Дянков от 2010 г. През м.г. тази проста аритметика беше наречена "консервативен бюджет", а през т.г. - "добър бюджет". Самата методика, многократно декларирана от финансови министри и председатели на бюджетни комисии - "каквото събираме, това преразпределяме" - доказва, че авторите на Закона за бюджета не го възприемат като политически инструмент за управление на държава, а като бакалска сметка за "връзване на двата края".
Въпреки това или противно на собствените възприятия на главните счетоводители на държавата проектът за държавен бюджет представлява еманация на политическа концепция, изразена в две емблематични числа - 510 и 500. Удивително е как две толкова близки величини разкриват цялата палитра на интелектуална и цивилизационна немощ на това, което се нарича "държавно управление".
510 лв. е минималната работна заплата, която се предвижда да бъде утвърдена със закон за 2018 г. Размерът й се формира непазарно, а държавата административно я утвърждава като минимална цена на труда. Невъзможно и социално недопустимо е да бъде извършвана дейност с по-ниска оценка и който наруши тези условия, носи административна и съдебна отговорност. Счита се за праг на доходите, осигуряващ минимален стандарт на живот и представлява социална защита на работниците с най-ниски умения или без никаква квалификация. Винаги повод за спорове между работодатели и синдикати, минималната заплата представлява рафиниран политически инструмент за регулация и оценка на обществения статус.
Творците на бюджет 2018 допускат едно-единствено изключение за възнаграждение на труд, по-ниско от това на мияч на тоалетни - на редовния докторант. Определената стипендия от 500 лв. по закон не може да представлява заплата и очевидно принадлежи към групата на социалните помощи. Поради нелепостта на създадената ситуация се налага да бъдат направени някои разяснения, насочени основно към народните представители, които са поканени да превърнат абсурда в закон.
Докторантът е основна фигура в кадровата структура на съвременната наука. Не съществува съвременна държава без специална политика, регламентираща подбора и развитието на най-способните студенти и превръщането им в млади учени. Развитите държави ги селекционират и подкрепят, а развиващите се изпращат най-перспективните си студенти в елитни чуждестранни институции и им плащат според местните стандарти. Навсякъде се смята, че те съставят младия елит на нациите и се ползват с висок обществен престиж. На групите на докторантите и постдокторантите (за която в България дори не съществува регламент) се възлага основната част от технологичната верига на научните изследвания - провеждане на експерименти, обработка на резултати, писане на текстове. В края на 3-4-годишна напрегната работа чрез публична защита на дисертационен труд се смята, че е произведен млад учен, способен самостоятелно да формира изследователски цели и задачи и да формулира изводи, носещи ново научно познание. Поради обстоятелството, че докторантите принадлежат към възрастовата група, в която се създават семейства и отглеждат деца, нивото на заплащане на висококвалифицирания им труд има повишено социално значение. Размерът на докторантската стипендия (stipend), която в повечето страни се нарича заплата (PhD salary), се сравнява със средната заплата, а не с минималната. Последното проучване на размера на докторантските стипендии в 3240 американски университета (PhD Stipend Survey) регистрира нормализирано съотношение в съответствие с местния жизнен стандарт, преимуществено между 0,9 и 1,3. Подобно е съотношението на заплащането и в страните на ЕС, т.е. следвайки примера на най-добрите, докторантската стипендия в България би трябвало да бъде между 900 и 1300 лв., с добавка 200 лв. за София.
Но авторите на бюджета очевидно са забравили, че България е член на ЕС и е поела ангажимент да сподели целите на реформаторската му програма, която предвижда той да се превърне в най-динамичната и конкурентоспособна икономика в света - общество, основано на знанието. У всички членове на съюза е ясно осъзнато, че това може да се реализира единствено върху постиженията на науката и в учредителните и присъединителните документи на ЕС единственият числен параметър са прословутите 3% разходи от БВП за изследователска и развойна дейност. У нас обаче бюджети пишат възпитаниците на "сит търбух, за наука глух".
Предвиденото 500-левово докторантско подаяние в съчетание със залеза на последното поколение истински учени, с възнаграждения, близки до 510-левовата минимална заплата, носи пълна гаранция за ликвидация на науката в България. Засега страната ни е перманентен донор за богатите ни европейски роднини на висококвалифициран млад генетичен материал, но ресурсите са на изчерпване и потокът на добре подготвени докторанти ще се смени с поток от агресивни млади неграмотници. Като че ли предстоящото председателство на България на Съвета на ЕС ще бъде последната възможност, за да бъде потърсено на място съдействие за промяна на антиинтелектуалната, антинационалната и антиевропейската научна политика, за да помислят европейците и за защита на собствените си интереси.