Лого ДУМА
ДУМИ МНОГО ДУМА Е ЕДНА

23 Ноември 2017 | Четвъртък
 
вход регистрирай се

Пегас

Антология

Белетристика

Русалка

Разказ от Петър ДОНЕВСКИ

Дума

10. Ноември 2017 , брой: 221   93   0
Снимка

Петър Доневски

Още щом слезе на автобусната спирка и прекосяваше площада пред селския ресторант, хората разбраха, че тая жена, облечена с градски дрехи и лъскави дамски обувки, не беше тукашна, но им се виждаше позната. Тя не се смущаваше от чуждите погледи и макар видимо с малко свлечени рамене, вървеше изправена, с лека и плавна походка. На ръст средна жена, с боядисана в светло коса и живо лице. Тя се оглеждаше в посоките на две къси улички, после се обърна назад и хвана за ръце две хлапета, които дребчеха с късите си крачета след нея, дърпаха се настрани и се мъчеха да се отскубнат.
- Хайде баба, хайде, ще го открием бързо. Казаха, че къщата му е до реката.
- Но до реката можем да минем и по тая улица - посочи със свободната си ръка едно от децата - миналата неделя ходихме до реката за риба.
- Добре де, добре - съгласи се жената и зави в лява посока, където по улицата с наведени клони от стари черници се точеше стадо овце.
- Сега, сега ще го открием - каза жената и поздрави овчаря, който още един път ги увери, че човекът си е вкъщи, никъде не излизал през деня и от няколко дни основна грижа са му кошерите, които ровичкал по цял ден.
- Къде, къде ще отиде? Нали е сам... - каза овчарят, като с гега в ръка подвикна на овцете. -  Синовете му са по градищата, жена му... И тя е там, гледа внуците. Те си немаа, немаа деца па после им се навъдиха... Там е, там е. Рядко си идва на село. - Жената кимна с глава и продължи по тротоара.
Беше икиндия. Лек вятър прошумоли в клоните на липите, след това излезе на улицата, вдигна се като вихрушка и понесе шумки, хартии и найлони, но бързо се утаи и след малко отпадъците бавно се стелеха по изсъхналите треви до селските огради.
Жената и децата пресякоха още една малка полянка и в края на пътя, зад добре подрязани чемшири се белна висока къща. Селска къща, но по-различна от другите къщи. На два етажа, с просторна тераса отпред, измазана цялата в охра боя. Впечатляваше и двора, разполовен от циментова пътека, успоредно на която имаше добре оформени лехи зеленчук. А към дъното на двора, зад лека ограда се жълтееха сандъците на десетина пчелни семейства.
Човекът видя неочакваните гости, стана, изправи се в цял ръст и се запъти по пътечката бързо, но жената беше отворила пътната порта и влезе с децата до близката асма. Мъжът я посрещна, недоволен от неочакваното посещение, загледа я с тъмен поглед изпод дебелите си вежди.
- Какво, какво има? Търсите ли някого? - попита той малко неучтиво, но тръсна глава, щото жената му се усмихна, пооправи косата си и побърза да му се представи:
- Господин Димитров... аз, аз съм... Не ме ли познахте?- каза поруменяла. - Аз съм Лена, Лена на Панчо... Не сме се виждали толкова време, но аз, аз Ви познах. Не сте се много променили.
- Охо-о-о-о... охо- стъписа се човекът и намести по-добре очилата си.- На Панчо? Лена?... Ти ли си, бе, мойто момиче? Влез де... Влез - покани гостенката си Никола Димитров, някогашният агроном на кооперативното стопанство. И макар малко смутен от неудобството, в което изпадна, той изсуши влажните си ръце в работна кърпа и й подаде ръка за поздрав. - Дай, дай и децата... И той продължаваше да намества очилата си и гледаше ту децата, ту жената, чието лице се смаляваше до онова красиво, младо, светло лице, което той познаваше от някога. Лице с женски чар, който я отличаваше от другите жени. И ония очи, светли, игриви, винаги засмени.
- Влезте, влезте... Да не стоим на пътеката. - И мислено агрономът си представяше Лена, оная Лена, от неговото време. Игрива, весела, неповторима. И за да прецени по-добре времето, той отправи поглед към следобедното слънце, което се мъчеше да пробие тънките облаци, от които по склоновете на околните баири лъчите му пълзяха като сенки, същински пушещи мъгли.
- Откога не сме се виждали, Лена?! - питаше я Димитров, като въртеше глава в почуда. И той надничаше в нейното лице, с тъмни мигли, което той познаваше от някога.
- Ами-и-и... Доста - въздъхна жената, оправяйки пак къдравите си коси. - Доста... Повече от петнадесет години... От времето, когато работех в стопанския отдел и често ме пращахте да нося отчетите в бюрото по труда.
- Доста, доста - повтори няколко пъти агрономът и погледна децата. - Това са внуците, нали? - кимна към момчетата, които гледаха кротко и се усмихваха, докато той ги галеше по главите.
- Ами-и-и... Да, да, те са... Родиха се в чужбина - каза малко тъжно жената, каза го така, че агрономът се замисли. - Там, там се родиха - допълни тя, като заглади веждите си. - И знам ли-и-и? Много ми тежи... Баща и майка българи... пък тях записаха испанчета... Защото там са се родили, в Испания. Димитров пак погали децата по главичките и ги покани:
- Я, я идете отсреща - сочеше им той ябълките и крушата - идете и си наберете плодове. Ябълки, круши, наберете си, много са сладки... - и изгледа децата, които, без да чакат втора покана, се затичаха към овощните дървета, чиито клони бяха натежали от плод.
- Два месеца, откакто съм се прибрала в България... - започна отново жената и отрони дълбока въздишка, като го гледаше със същия смирен и топъл поглед, с който той добре я помнеше от някога. - Тия дни принесохме на Панчо година и реших да Ви се обадя.
- Да-а-а... Зная. Помня ония времена. Панчо... Много го обичах. Най-добрият стругар в общината - каза със съчувствие Димитров и замълча.
- Панчо... - изтри влажните си очи Лена - той не можа да преживее моя гурбет в чужбина. Но животът стана друг... Всичко се промени... Животът ни тръгна като залутан кораб, останал без мачта и платна... Какво да направя? Не ми достигаха точки за пенсия... А и синът... Уж дойде на гости... Падна му работа... И той, и той остана в чужбина. - Докато говореше тя хапеше устни. Бледото й лице заруменя от лека възбуда, която предаваше на уморените й очи още, макар и малко, животворен блясък.
- Ами какво пък... Чужбина, чужбина... Имате работа, вземате пари... Нали вече сме европейци? - каза агрономът и като завъртя поглед, се помъчи да скрие силния си басов глас, който малко пресипна, после се обърна към двора, откъдето лъхаха багрите на есенни цветя, по които още бръмчаха пчели от неговите кошери.
- Да, така... Там има работа, но каква работа... И аз имах работа. Прислужница на стари хора - завъртя глава с мътен поглед жената. - Готвех, чистех, поливах градината, сменях памперси... Черна работа вършат всички нашенци там... А и труда им не се плаща като на техните, които си знаят и почивките, и отпуските, и социалните осигуровки. За разлика от българите, които хамалуват навсякъде и всяка нощ сънуват България... С равнината, с Балкана, с домове, които оставиха да пустеят. Така е... И развълнувана жената разтвори душата си, за да разкаже цялата си тревожна участ, близка до съдбата на много българи, отишли да търсят късмета си в свободния свят... Скитахме по Гърция, Испания... Но навсякъде е еднакво. И там вече работата намалява, и там вече има инфлация, безпаричие... Кризата и там дойде. И много българи трият ръце и стягат куфарите за обратно. Мислят вече да се приберат, там са хора без вяра, а хора без вяра са обречени... - каза Лена и погледна хоризонта, който се разширяваше и бягаше далече. Старият агроном мълчеше. Кимаше с глава, запали нова цигара, местеше я с език от единия до другия край на устата си и гледаше замислено, докато тънката паяжина на пушека се носеше високо над главата. Нещо трепна в гърдите му, сви вежди и впери поглед в околните баири, където брястовете, потънали в розови багри, хвърляха дългите си сенки от мораво червеният диск на есенното слънце, снишило се към диплите на Врачанския балкан.
- Ще се върнат, ще се върнат... И аз така мисля... Ще се наскачат лудите у нас - възбуден продължи агрономът. - Тия, дето разрушиха построеното с толкова човешки труд... Ще минат през огъня, ще изгори лудостта им... Потомството ще даде всеки му заслуженото. И ще отсее житото от плявата... Пък и дано Бог... И Бог да помогне. Стара власт няма... Колкото и да властва, все някога си отива. И пак, пак ще се възроди България... Народът ни е работлив, земята ни е плодородна, а и българинът обича Родината си. - Старият агроном сви юмрук като да накаже виновния, но замълча, приглади рядката си коса. После вдигна глава към небето, изпъна шия и заоблизва сухите си устни. Опипа и ябълката си под гушата. Тя скачаше отгоре надолу, усети, че топла вълна обля лицето му и нещо утихна в обидената му душа. "Сега съм в запаса - мислеше си той. - Там пращат уморените коне. Но хората трябва да имат вяра, без вяра в бъдещето те са обречени. Днес живеем в свят управляван от парите." 
- Аз - погледна го с влажни очи жената, която неволно беше хванала ръката му, - щях да Ви се обадя от Испания, щях да Ви пиша... Но може ли в едно писмо да се опише всичко? За едно събитие в моя живот... За него исках, но... -тя замълча, в тая минута на тишина и очакване се събуждат спомените. Човек може да избяга от много неща, но не и от спомените.
...Ех Лена, Лена... - спомни си Димитров ония години. Не може и не е лесно в едно писмо да се опише младото ни време... - И той присви очи... - Помня, помня, когато дойдох в стопанството като млад агроном. Още помня бялата ти блузка, под която прозираха младите ти гърди. И плитките, спускаха се около нежната ти гушка. Страшно ти отиваха. И ония дни в ливадите... Цялата администрация беше на бригада, събирахте сено... Ти беше с къса пола, голи крака, които се белееха в тревата. Като русалка, излязла от тихите води на реката... Но ти тогава живееше вече с Панчо... И моите чувства са свързани с... с Вас, Лена... - сякаш разчиташе всичките мисли на жената Димитров.- Аз винаги съм считал, че именно Вие сте символ на чистота и добродушие. Още пазя спомена на някогашните ни срещи в града. - И той продължаваше да гледа все още красивото, изпълнено с достойнство лице, което някога пращаше в околийския град да носи отчети, за да го срещне и от близо да вижда топлите му очи.
- Знаете ли - прекъсна мислите му Лена. - Имам молба към Вас - и отправи смирен поглед в неговите очи. - След Панчо - наведе глава жената - само Вие можете да бъдете баща на моя син. Напишете му писмо... Нали помните, когато падна с колелото на асфалта и Вие го измъкнахте изпод гумите на самосвала? А после разкопчахте шубата и го притиснахте до сърцето си. Нали си спомняте за тогава? Пишете, пишете му писмо... Искам да се върне в България... Тя е неговата Родина... И децата... Няма да се върнат в Испания.. - Лена стоеше с наведена глава. Двете къдрици, завити край малкото й изваяно ухо бяха влажни от топлата й пот, обливаща умореното й, но все още без бръчки чело.
- Да-а-а-а... Така беше, всичко си спомням - въздъхна Димитров и запали нова цигара.- Но-о-о-о... После времето полетя, момчето порасна и продължи да живее с мечтите на целият свят. А се оказа, че за човешкото добро трябва да пазиш съвсем малка, но твоя мечта, нали в човешкото сърце трябва да има и място за майчината обич... Гласът му трепна, умисли се, после вдигна ръка по лицето и с два пръста защипа бръчките, брадата, приглади и веждите си. Нещо го подпираше в гърдите.
За ония времена те не говориха повече. Всичко остана само шепот, който сега потъваше в техните тихи погледи. Най-хубавото от живота са сънищата - да вярваш, че началото едва ли някога ще има край, да вярваш, че не всичко си отива завинаги, че понякога в паметта се връща това, което си е отишло с времето. Да вярваш, че бъдещето принадлежи на тези, които до сетните си дни пазят своите мечти. - И те се умълчаха, приближиха се съвсем плътно, но трепнаха. Децата идеха към тях с пълни пазви плодове.
- Толкова се радвам... Макар и късно... Отново се видяхме - оправи косите си жената. - Но съжалявам, автобусът ми е само след десетина минути. - И пак се замисли, загледа се в близката алея, в която цветята бяха прецъфтели, но пак излъчваха тих, есенен аромат и трябва да го доловиш с особен усет, така, както усещаш по нов начин онова, което е било някога, било, макар и отдавна, но все пак е било.
Димитров допуши цигарата си, вдигна поглед към липите отсреща, ръката му слезе към гушата, за да разкопчае потната си яка на ризата и си мислеше: "Ще, ще напише писмо до момчето, макар и да беше мъж."... По закона на живота и на човещината всичко е допустимо. И той пак погледна Лена, която оправяше копчетата по ризките на децата.
- Толкова се радвам, че се видяхме Лена... Толкова... Много ти благодаря... А за какво... Някога ще разбереш - каза тихо той и тръгна към пътната порта, за да изпрати гостите си чак до завоя на близката улица. После постоя, като гледаше внучетата, които припкаха с късите си крачета към автобусната спирка, а жената не бързаше, продължаваше в движение да отправя поглед назад, където за поздрави й махаше с ръка човекът, който не беше я забравил толкова години. Тя вярваше, че той щеше да напише писмо до нейния син в Испания.
 А на запад слънцето беше слязло зад хоризонта. С пурпурните си лъчи обагряше високите малки облачета, които хвърляха бледи сенки над тихата равнина, забулена от прохлада, късен вечерен здрач и дъх на прегорели есенни угари.
 

 

 

 

Пегас

  • От редактора
    17. Ноември 2017 226
    485
    0

    Има един момент в "Под игото", когато на годишния изпит малката Събка казва това, което другите мислят и споделят помежду си, но не смеят да изрекат на глас. В настъпилата неловка ситуация верните хора на бея злорадстват. И само кака Гинка се провиква: "Па какво сте такива втрещени? Бога ли разпна момичето? Казва си правото!"
    Сетих се за тази сцена покрай бурята от...


Апис
Всички права запазени "ДУМА"