Огънят на българщината

Стоянка МИТЕВА-БАЛЕВА

Получих книгата на Продрум Димов "Нестихващ огън" на 1 ноември - Деня на народните будители. Видях в този факт някакъв символ. Кой е бил и какъв е бил Константин Величков? За него нищо не се казва в учебниците по литература за децата ни, нито в лекциите пред студентите филолози. Така беше, така е и сега. Може би в новата си книга Продрум Димов търси отговор на този въпрос? Тя продължава вече немалката поредица от художествено-документални книги, с които ни припомня, че сме длъжници на големите творци на българската духовност, на националната ни идентичност и държавност.
Продрум Димов е включил множество документи, които ни убеждават колко значителна е дирята, оставена от този твърде образован за времето си българин. И още - че изявите му далеч надхвърлят творчеството в областта на литературата, което също е внушително.
Той е ренесансово изградена личност, борец по природа, обречен на активно и съзидателно участие в цялостния духовен и обществено-политически живот при изграждането на нова България. Неговата всеотдайност към народните дела стига до саможертва.
За непорасналия Константин щастливо време е само детството и юношеството. В семейството на будните си родители отрано проявява интерес към знанията и рисуването, рецитира и разказва с дълбоко чувство. Приет е във френския султански лицей в Цариград "Галатасарай", където учи френски език и литература. Още като ученик там написва пиесата "Невянка и Светослав". При представянето й в училището събира овациите на цариградската публика с изпълнението си на главната роля на Невянка - според тогавашните виждания за театър. Но още тогава Величков е убеден, че сцената е място, което облагородява и извисява човека. След завършването на лицея става учител в класното училище в Пазарджик. Избират го за председател на читалище "Виделина". С възторг се втурва в активна просветна дейност.
Междувременно започва подготовката за Априлското въстание, към която неговият буден дух не може да остане зрител, но заедно с баща си е арестуван и четири месеца прекарва в турския затвор. По-късно описва преживяванията си в мемоарната книга "В тъмница". В нея разказва за жестоките изтезания и бесилките след погрома на въстанието.
Работи като писар в българската екзархия в Цариград, но в края на Руско-турската война се озовава в освободения Свищов и е преводач в руската армия.
След Освобождението приема предизвикателствата на борбите за нова България, избран е за народен представител на Източна Румелия, а по-късно е назначен за просветен министър.
Разочарованията и покрусата от несправедливостите в обществото са причина да напусне поста си и да започне да следва право в Париж. Не завършва обаче, защото идеите за предстоящото Съединение го връщат отново в България. Отново е покрусен и омерзен от острите политически борби и пак поема за цели 8 години своите странствания. Посещава Цариград, Солун и Рим. След време тези пътувания намират израз в книгите "Писма от Рим" и "Римски сонети".
Постоянно страда заради участта на своето отечество, но, както казва Люба Войводова, за идеалистите няма място в този свят. Постоянни спътници на К. Величков са бедността и униженията, натоварва се прекомерно, вече има семейство и дете, а крехкото здраве трудно понася несгодите. За краткия живот, който му остава, успява да свърши твърде много народополезни дела.
В книгата вниманието се насочва и към приятелството и съвместната дейност на Константин Величков с Иван Вазов. Още от първите срещи те стават съмишленици и съидейници по въпросите на литературата и обществено-политическите борби. След назначаването му за министър на просвещението, К. Величков сътрудничи на Вазовите издания, редактира учебници и сборници. Тяхно общо народополезно дело е съставянето на първата "Българска христоматия". А от приятелството му с чешкия художник Иван Мърквичка, който обогатява познанията и уменията му като живописец, се ражда и се осъществява идеята за откриването на Рисувалното училище (Художествената академия). Величков полага грижи за театъра и помага талантливи млади актьори да бъдат изпратени за специализация в Русия. Разработва правила за библиотеките в София и Пловдив. За кратко време е дипломатически представител на България в Белград, но е отзован и пенсиониран, защото не е удобен на управниците.
Константин Величков е изследван и характеризиран повече като възрожденец, държавник и педагог. Но ясно се вижда, че всичките му творчески изяви като поет, писател, драматург, публицист и издател следват житейския му път. Той ни е оставил немалко политически и литературно-критични статии, рецензии, разкази, повести, драми и други. Специално внимание заслужават нарисуваните от него повече от 20 живописни платна.
Владеенето на френски, италиански и руски език му дава възможност да бъде талантлив преводач със значими постижения. Благодарение на него за първи път българите имат възможност да се докоснат до творби на В. Юго, Молиер, Расин, Петрарка, Пушкин, Лермонтов и др. Преводът на Дантевия "Ад", направен през последните години, когато е с влошено здраве, се смята и досега за най-сполучливият.
Бездушно и нетърпимо омерзително е отношението на властта към големия родолюбец Константин Величков. Съсипан и покрусен от терзания, унижения и болки, той заминава за Франция с очакването, че ще се лекува. Умира в Гренобъл на 3 ноември 1907 г. По този повод твърде горчиви са думите на Симеон Радев: "Величков умря немил-недраг, далече от родната земя, и аз мисля безспирно за тази ранна съдба, в която смъртта - уви, не бе най-голямото нещастие. Страшен край на един живот, в който пропаднаха толкова дарби, толкова пориви, толкова надежди."