Лого ДУМА
ДУМИ МНОГО ДУМА Е ЕДНА

23 Ноември 2017 | Четвъртък
 
вход регистрирай се

Неделник

Житейски истории

Гъби! Ами, ако са отровни?!

10. Ноември 2017 , брой: 221   69   0
Снимка

Илюстрации - Анатолий Станкулов

Кръстю Берберов

Цял ден се мотахме, клечахме, дебнахме. И нищо. Кьорав заек не се появи. Нямаше даже и гълъби.
Единствената живинка, дето се мотаеше наоколо, беше кучето на Цоцата, което се залепи за нас, като минахме покрай кръчмата му. Види се, надявало се е на някаква аванта.
Връщахме се оклюмали. И изведнъж пред нас просто изскочи една росна полянка, осеяна с изключително красиви гъбки. Нарисувани сякаш от знаменития детски рисувач Вадим Лазаркевич. Яркочервени, с бели точки на шапчиците, и симпатично тантуресто стъбълце. Просто ни мамеха да ги оберем. Отрязахме и няколко тънки ляскови пръчки и стъкнахме едно огънче. За нула време постните шишчета бяха готови: гъбички-деликатес!
Ами, ако са отровни? Този жизненоважен въпрос се мотаеше в черепните ни кутии. И веднага се роди спасителната идея: ще използваме кучето на Цоцата като опитно зайче. Такъв жесток експеримент явно ни смущаваше, но някой спомена, че "науката имала нужда от жертви" и това донякъде успокои нечистите ни съвести. Нещастното кученце нищо не подозираше и лакомо ядеше подхвърлените му червени шапчици, приветливо въртейки опашка. След малко стана ясно, че то е готово да погълне цялото ни мезе и затова привършихме първата част на зловещия експеримент.
Измина бая време, а кучето продължаваше да живее и джафкайки искаше още от "деликатеса".
Междувременно ние отворихме "джепането" и градусът ни бързо се повиши. По-смелите започнаха по малко да хапват от мезето, давайки му оценка: "Мозък, мозък!"
Има-няма двайсетина минути и ракията, и гъбите свършиха.
Тогава, съвсем естествено, решихме да се отбием при Цоцата. Хем да върнем кучето, хем да си продължим моабета.
Кръчмарят радостно ни посрещна и както обикновено ни попита какво да налива. Точно, когато пълнеше чашите ни, дотърча малкият му син и изкрещя: "Татко, кучето е умряло!"
Направо умряхме и ние!!! А пък Койчо се хвана за корема и се свлече под масата...
Цоцата направо се слиса и започна да се оправдава: "Чакайте бе, хора! Какво толкова е станало? От колко време не можех да разбера кой краде яйцата на кокошките и днеска го хванах. Кьопекът му с кьопек! Не мислех да го убивам, ама май съм прекалил..."
Един американец беше казал: "Животът не е прост. Той е още по-прост!" Прост, лош, ужасно гаден, но все пак - животец! И ни е много свиден...

С един купон - ядене на корем

Събрали сме се в стола на учреждението за рождения ден на Колю готвача. На масата са негови колеги от техническия персонал и няколко "официални" лица. Поздравления, тостове, добри пожелания и една непринудена следаперитивна атмосфера, която развързва езиците до опасна откровеност.
До мен седи Иван - той обикновено е в центъра на вниманието със своята внушителна фигура и най-вече с доста развързаното си чувство за хумор и трудно контролираното си остроумие. А какво тихо, скромно и стеснително момченце беше...
И започнах да разказвам на компанията една студентска история:
Един ден първокурсникът Иванчо ме срещна на Орлов мост, спря ме и ме помоли: "Бати Кръстьо, можеш ли да ми дадеш един лев? От два дена нищо не съм ял..."
Учудих се: "Баща ти не ти ли праща пари? Той е голям шеф!"
Правя се на стар студент и строго му казвам: "Пари няма да ти дам, но тръгвай с мен! Ще се опитам да направя нещо."
След десетина минути сме вече в стола на Университета, т.е. - в Мензата. Нареждам се на опашката пред едно от гишетата за храна. Вземам таблата с пълните чинии и "забравям" да дам купона на контролата. Иванчо ме чака на една отдалечена маса, хапвайки здраво от панерчето с хляба. Да поясня, че ниската цена на хляба даваше възможност всеки да яде без ограничение. Така че нямаше студенти, умрели от глад...
Подавам на Иванчо икономисания купон и го пращам на опашката пред гишето. След малко той с явно подобрено настроение носи подноса с храна и с подчертано удоволствие ми връща купона.
Казвам му: "Браво! От тебе ще стане човек!" И стана! Стана даже кмет!
Не взех купона обратно, а го посъветвах да излезе пред стола на борсата "Търси се", да продаде купона, а вечерта да се върне пак на "Търси се" и да си купи купон за вечеря. (Мисля, че обедът и вечерята струваха общо 1,20 лв.)
След известно време Иванчо ме среща с думи на благодарност: "Ей, бати Кръстьо, голяма работа си! Цяла седмица изкарах с едно купонче, докато ме хванат."
Седящият до мен Иван се учуди: "Брей! Как ги помниш тези компромати? Ха-ха-ха!"
Смехът му обаче бе нетактично прекъснат от Колю готвача: "Абе, в последно време порциите на гишето не ми излизат..."
И всички погледи на присъстващите се обърнаха към нас с Иван - ние също се хранехме тук...


Другарке, палтото ти гори!

Радина разказва:
Вървим с Митко по "Раковски" и минаваме покрай Пожарната команда. И като ме блъсна една миризма на изгоряло, викам си: "Тези тука вместо да гасят, живи ще изгорят!"
Вървим полека, защото сме излезли на разходка, но миризмата на изгоряло се усилва.
Направи ми впечатление, че покрай нас минават с коли все някакви познати, които ми махат с ръка. Мина и един градски автобус - и той пълен с народ и тоя народ също ми маха с ръка. Стана ми хубаво! Боже, колко съм популярна в града! Не съм и предполагала.
И аз също ги приветствам с ръка. Чудно!
По едно време ни настигна една каруца и циганинът силно изкрещя: "Оу-у! Другарке, палтото ти гори!..."
Беше ми станало горещо и си носех шлифера отзад на кръста. Като чух каруцаря, рязко метнах шлифера отпред и от рязкото движение той... пламна. Хвърлих го на земята и стъпках пламъците.
А причината за всичко това била, че когато съм събличала шлифера, съм закачила цигарата на Митко и огънчето паднало в джоба и се разгоряло.
Не ме е яд толкова за шлифера, колкото съм разочарована, че не съм толкова популярна, знаменита и даже велика, колкото се чувствах минута-две по време на "пожара"...

Когато играе "Макаренко"...

През голямото междучасие Васко ме издебна и ме улучи в лицето с мръсния парцал, с който бършехме черната дъска. Не ме заболя, но побеснях и хукнах след подлеца. Той обаче беше добре преценил обстановката и се насочи точно там, където трябваше да се държа прилично - към дежурния учител, който в момента беше самият директор на прогимназията. Едва не го блъснах.
- Какво става? Гониш по-слабите деца, за да ги биеш?
И без повече въпроси получих два светкавични шамара. Нужно е да поясня, че нашият директор беше страхотен майстор на шамарите. Той винаги ходеше с ръце в джобовете на панталоните, но с такава бързина шамаросваше, че просто беше загадка кога успява да си измъкне ръцете и да замахне. Може би неговите малки очички ни хипнотизираха, въпреки че ние избягвахме да го гледаме в очите, защото повече ни привличаше вдлъбнатата точка на брадичката му.
- Марш вкъщи да доведеш баща си!
Прибирам се по никое време и неочаквано сварвам баща си на двора, а аз си мислех, че е на работа.
- Какво? Да не са те изгонили пак от училище? - пита строго татко.
- Ами, не, ама директорът ме удари и каза да се върна с тебе в училище.
И се опитвам да разкажа, че аз не съм виновен, защото Васко първи ме удари с парцала.
Като чу за шамарите и за нареждането на директора, баща ми ме хвана за ухото и тръгна да ме налага, повтаряйки: "Два шамара са ти малко!..."
Аз започнах да викам, но не толкова от болка, а за помощ. Малко закъсняла и помощта дойде: мама и баба.
- Ха стига толкова! - започна да успокоява положението мама. - Аз ще ида в училището и ще кажа, че ти си на работа.
Отивам да си измия разплаканото лице и през отворения прозорец на банята чувам мама тихо да казва: "Е, тоз път много го би."
Татко отговаря високо, сигурен, че ще го чуя: "Много ли? Всеки път като е заслужил, ще играе "Макаренко".
Макаренко беше голям съветски педагог, написал знаменитата "Педагогическа поема". В тази книга той описва своя педагогически опит с малолетни престъпници, от които успява да направи достойни граждани. Но от всички негови педагогически похвати най-голямо впечатление на нашите родители и учители беше направило умението му да прилага и физически наказания, в повечето случаи допълнителен труд и в редки случаи - телесно наказание. За това за тях "Макаренко" означаваше "пръчка". Този древен педагогически инструмент причиняваше само болка, но не и сериозни вреди на детското тяло, защото пръчките, като правило, бяха леки и тънки.
Междувременно татко се поуспокои, но продължи със словесните дитирамби, завършващи обикновено със заключението: "Нищо няма да излезе от тебе!"
Сега, като си спомням и доколкото съм чел, това винаги е била генералната оценка на по-старото поколение за бъдещето на по-младото...


 

 

 

Неделник

  • В Природонаучния музей на Пловдив бе открита зала "Тропик" - дом на 400 огромни, чудно красиви пеперуди
    17. Ноември 2017 226
    223
    0

    Имате желание да попаднете в джунглата? Може и да не предприемате дълго, уморително и скъпоструващо пътуване. Отправете се към чудния тракийски град Пловдив. Идете в новата зала "Тропик" в Природонаучния музей в града на тепетата и ще се окажете в едно малко кътче от екзотичната джунгла!
    Там, сред зеленината на 50 вида тропически...


Апис
Всички права запазени "ДУМА"