Лого ДУМА
ДУМИ МНОГО ДУМА Е ЕДНА

23 Ноември 2017 | Четвъртък
 
вход регистрирай се

Пегас

Антология

Поезия

Нови стихотворения от Росица Ангелова

Дума

3. Ноември 2017 , брой: 216   123   0
Снимка


Назад към бъдещето

Той е мъничък, тъничък -
едва на деветдесет години.
Дали му да премете улицата,
краката си да разниже.
Но дълга е главната улица
и стигнал почти до безкрая.
Никой не му подсказал:
- Можеш да си починеш.
Взел колело и хукнал
в посока на топлия вятър -
да стигне небето на село,
че майка му ще го чака,
ще му приготви мекици
и пухкави бели мисли,
понеже е лек и тъничък
и още не е порасъл.

Жажда

Искам времето да спре
в едно усое -
цялото в шипоци и лески,
бродирано с игличета напролет,
с теменуги на гнезда
и див пелин.
После в ниското
жита пред мен да вдишат
на синчеца синьото небе.
Макове и маргарити пищни
да сведат одрани колене.
И да има някой в тази джунгла,
пълна с миризми и тишина -
може да е мравка, куче, бухал,
но да е на моята страна!
Ей така, в окото на прозореца
просто да си поделим сълза,
без да се налага да говорим
или да разбираме света.
 
Искам времето да спре
в едно усое -
цялото в шипоци и лески,
да обичам с ярост нещо мое.

И светът едва да предстои.

Световете са крехки, Архангеле! 
И очите са слепи, а думите гладни.
Всеки в своята болка дълбае.
И чертае окръжности за пропадане.
От различни ракурси гледаме във душите си,
а крилете им като кръстове пронизват небето.
Тъмнините понякога са за предпочитане,
пред това да сме насилствено светли.
Но ти знаеш тайната на душите ни,
Стражнико,
прогонил черния на земята грешна!
В нас воюват и дяволи, и небесни армии,
и на ябълка разстояние от смъртта живеем.
Всички мътим яйца от тежка материя.
За някого те ще изглеждат змийски.
Сърцето е тънък подводен шепот -
за да го чуеш, се спускаш в ниското.

Мракът е антидот 

     
Мракът е почва глинена.
Мракът е хладна яма.
Мракът си ти, насрещни!
Там си
заради мен -
в този живот ми раздаваш.
Взетото не е взето.
Върнатото е плява.
Нещата се разтоварват
от трупани кални пластове.
Ти ме обичаш, Юдице!
Ти, сврако крадлива!
Ти, жадно за мен, чудовище!
Не ти е леко.
Не ти е.

Длъжник съм за светлината ти.

След прочита на Уелбек

Не липсата на тяло,
липсата на слово
ме тревожи, cher Michel!
Когато се отърсим от телата си,
тогава за какво ще са ни думите!
Навярно затова ги изковаваме
и до една стоят под ударение
в зависимост от падащия поглед.
От себе си крадем живот и плазма,
за да направим дух
преди изчезването на вида.
Тъгата, казват, идела от Франция,
от Изтока се спускала страстта.
Тук някъде между контрастите
живеем ние в безусловна цялост
със слънцето и със смъртта,
която също е възможен
хоризонт.

Момичета

По различен начин
подреждаме щурците,
книгите и есенните петолиния,
но всички сме картина на едно момиче,
което сутрин се разлиства,
а после разговаря със картината.
По различен начин
платната си намотава залезът
и нахлуват отнякъде
зими като тръпчиви истини.
Но до една сме тъкан
от щедрото слънце на лятото
и до една белязани
с мълнии от внезапна близост.
По различен начин
носим косите си, роклите пясъчни
и тъгата от синьото си въображение,
но в телата си
всички кънтим от насрещен вятър
и на устните ни застиват
недовършени изречения.
По различен начин
жужим на ята от дъждовни облаци
и на звездни пасажи излюпваме тишините,
а във себе си носим
вода от бездънен кладенец,
за да скочим вътре,
когато не сме обичани.

Офорти

острието
наречено просто живот
драска ситно по грунда
на тялото вътрешно
стружки огън невидим с просто око
летят като цинкови птици
в небето
рязко следва потапяне в киселина
всяка линия серпентина
пълни щедро животът с мастило и цвят
за дълбоко живачно проникване
като кръв или сок с тънка струя боя
очертава насрещен вятър
и личат върху вятъра всички наши тела
състояния с отпечатъци

всяко състояние значи път
твърдят очевидци


Женско царство

Пораснаха ли в себе си мъжете ни!?
Пораснаха ли в себе си?
Пораснаха ли!
Или ще трябва да осъмнем влюбени
в предчувствия, въздишки и контрасти,
в дълбоките значения на пясъка
или в децата си!
Или ще трябва да напуснем говора,
преди да ни поникнат Вавилонски кули
на езиците,
понеже стана толкова безусловен,
че вече е направо безразличен.
И тънкото усещане за истина
убягва като пара под небцето,
убягва като поглед през решетка
в съмненията, че не си обичан.
А може би е просто късогледство?
Или астигматизмът причинява
в пространствените смисли изкривяване
и трябва много спешно да ни кажат:
-    обичам те от събота до петък;
-    обичам те, когато беля портокал;
-    когато махам ципата на грейпфрута;
-    когато чупя орех, те обичам;
-    когато пия чай или чета;
-    когато дишам...
Пораснаха ли вътре в нас мъжете ни?
Пораснаха ли вътре в нас?
Пораснаха ли!

Или добре завързахме крилете им,
за да избягаме през процепа в комина!

Устройство на световното дърво

Подскачаме по клоните естествено -
най-ловките и нежни павиани!
Люлеем се на чувства,
ласкаем се с божественост,
с представи се замеряме, с желания се мамим.
Разменяме си маските и същности засаждаме.
Поливаме ги съсредоточено.
А никой няма никаква представа
защо сме на дървото закачени.
И ако пръстите изпуснат клона си
дали ще паднеш сред космическата бездна,
или в недрата на земята ще изчезнеш?
Отвсякъде проникват влажни корени
и ни пресреща Кали-юга вятър.
Дъхът кръжи без цвят и звук наоколо,
в цвета и звуците се подразбира
и бавно, бавно си избира ято.

Но кой ти пречи да напуснеш клоните
и да останеш сам във тишината си!
Може би расте и там дърво,
в чиито клони скачат павиани
и размахват своите крила.

Animus

Дойде на върха на планината.
Влезе с мен в колибата дървена.
До стените стояха като войници:
градинските инструменти на дядо ми,
рамки на слепи прозорци,
ръждясали кофи
и сух талашит върху пода.
Но аз те целунах.
И ти ме целуна.
И толкова тихо прошепна
обичам те,
че тази част, с която сънувам,
повярва на устните ти
и на очите си.
После разбрах -
аз съм била този
отсреща, потънал в прегръдката ми...
Своите устни целувах
и се обличах в ласките си.
Да си повярвам отвътре.

Покрай нас
стоеше животът,
готов за прекопаване.

Линии в равнината

Отвесно е напрегната дума,
поставена между теб и нищото.
Дъхът й прескача на облаци и междуметия
в крехкото равновесие на дъгата.
Волтова дъга. Обичайна конструкция
за вътрешни разкъсвания.
Изкачване, слизане, изкачване, слизане.
Потоци с нажежени до бяло
състояния на абсурд.
Назоваване, премълчаване, назоваване -
кардиограми на падащи птици
с формата на звезди.
Навътре, навън, навътре, навън -
в кубични метри кръв от шипка.
Графика с висок интензитет.
Рисунка в локва под стъклено паспарту.

Всички отвесни линии се заличават при слънце.
Само хоризонталната остава категорична.

Слънцето понякога. 
Понякога мъглата.
И двете те извайват.
Едната част от нас изгрява,
а друга се потапя.
Зареждаме живота със движение.
Зареждаме смъртта със постоянство.
Създаваме се.
Вик и изумление.
И яснота.
Предателството също е любов.
От Друго място.

Толкова любовни стенания
изпълват пространството,
а никакъв шанс за близост
между човеците.
На терасата се заселили
две сърчица - дъждосвирци,
дъждосвирейки се обичат.

Ние сме само поречия
за нетрайно гнездене.
Колко живота ни трябват
да се родим птици?!

Ноктюрно

Сваляш своето цветно лице
и събличаш на стола дъгата.
Тъмнината разлива оцет -
в най-ръждиви нюанси е вятърът.
Но приижда една мекота
като топла завивка през зимата,
и се сгушваш, притихнал и ням,
пълен с нещо необяснимо.
Посветена на този предел
тишината ти смигва през рамо:
Всяко нещо прилича на теб
и е колкото тебе голямо

Преминаване

Бог мина толкова близо
в първия ден на пролетта,
в световния ден на Земята,
в средата на равноденствието
между страх ме е и всичко ще бъде наред.
Удряше вятърът в ламаринени тъпани,
брулеше тънките нерви на къщите.
После се спусна спокойно небе
и отнесе баща ми.

Бог мина толкова вътре.

Животът е една халюцинация 
с напъпил страх, изригнал в еуфория.
Събираш къщи, разпиляваш хора
и консервираш зимнина от знаци.
От всеки вик лицето ти залязва.
Окръжности се будят под очите ти.
Воюваш със площад цивилни зрители,
от тях самите, за да ги предпазиш.
И пада върху лявото предсърдие
гневът на неуверени човеци -
крушения от пълни с грешки речници
и погледи, усукани под ъгъл.
Процес между език и геометрия -
мъгла отвътре, плъзнала наоколо,
отпадъци от вътрешни протести,
населени със самоделна болка.
И в южната читалня на душите ни
нахлуват влажни северни течения,
замръзват всички нежни изречения
в синтаксиса на чуждата значителност.
Война за важност водим, а телата ни
събират нажежен свръхзвуков писък.
А после над смъртта прелитат ниско
с простреляно в крилото бивше лято.

Естество

Някои приятелства се изяждат наполовина,
други изцяло и безвъзвратно.
Нови хора за консумиране
винаги се прокрадват наоколо.
Но ти вече спазваш диета, човеко-гурме,
или си изяден до нерв и кокал.
Имаш нужда само от себе си,
само от своя огън се палиш,
от своя бог пиеш истини
и дори се наслаждаваш на пътя,
по който минават сънуващи и сънувани.
Знаеш, че си нетраен
и вечността ти е в кърпа вързана.
Какво по-хубаво от това да се радваш на слънцето!
И да гледаш как вечните хора вървят
с разгневени ръце, подивели коси, уморено обичане
и обясняват света на света,
без въобще да разчитат езиците си.

Какво по-хубаво от това, човеко-гурме!
Какво по-тъжно!

Нощ на карикатурата

Всеки чака някой друг
вместо него
да се раздвижи,
да му оседлае коня,
да му нахрани добитъка,
да му размеси възглавницата,
да му направи слънце,
да му отсее вятър,
да му целуне жаба,
да му повярва в Господ.

Толкова насилствен живот
с имитатори на живеене!

S.O.S., Господи!
Измъкни ме!
Има ли жива планета отвъд?
Страхувам се да не се заразя
с презрение.

Но кой презира мъртвите, Боже мой!
Кой презира мъртвите?

Устояване на изкушението

искаш ли
като две резедави деца
на които са им поникнали
пролетни минзухари на устните
да берем под дъжда цяла нощ цветя
и никой от нас да не напише стихотворение

Трактат за целувката

Всеки влюбен е нова религия.
Фанатичен поклонник на болката.
Вярва в целувката на любимия -
в дълбокия път към високото.
Уповава се в устните като в смърт -
насъщни хранилища за материя,
в която разлистен от облак, духът
към себе си се катери.

Те отключват екстаз в молекулата на духа
и в ядрото на атома вливат химични прозрения.
Цялата философия на целувката е в това -
паметта да разкрие несътвореното.
Първородната свобода на тялото
и тъгата, вплетена в информация.
Ние се любим с вятъра, не с телата си.
И измерваме своя пулс със синтаксиса.

Но трудно се срещат тъждествени устни.

Езикови недоразумения

Преди случайно да открия
на колко пеперуди
изсипва ароматни изречения в градината,
си мислех, че съм роза
(единствената от вида).
Виновен е Екзюпери
и цяла армия персийски стихоплетци!
Изкуството извайвало сърцето!
Но прочити - различни.
След четенето, пита удивен - защо единствените от вида
засявали магарешки бодил,
а храсти шипкови поставяли на стража
и странно, че не вижда в трансформацията
здраве от аптеката на Господ.

Имаго

Вървиш с един човек на устните
и с молив подчертаваш тишините.
Унилите цветя край пътя прихват
от гъдела, надникнал през очите ти.
И се разлистват камъни и капки,
и други музикални съчинения.
Защото ти вървиш
с един човек на устните,
когото талантливо премълчаваш,
изравяйки звездите от сърцето си,
потънали на долната земя
с идеята за мравки.

Ти ли казах...

Светлинен феномен

Ти си перест облак,
пълен с ледени кристали.
Аз, разбира се, съм светлината!
Ако скоростта ми се разпръсне в тялото ти,
ще изгрее хоризонтална дъга!
Пиксели огън ще взривят посоките на небето.
Но ти предпочиташ заредените частици
на слънчевия вятър в междуметията
да завъртят сферичните магнити
на очите ти,
да предадат трептенето по етера
и да получим Северно сияние.


Зелено, неравноделно

Първо бе сън в съня -
тих междузвезден вятър.
Леко разроши мислите му
или така й се искаше...
После стана вода -
вихър и слънчев дракон
(сто предговора от сол
към тънка захарна приказка...)
Никакъв ясен звук!
Танго върху гладна бездна.
Все още кънти интродукция
в зеления им оркестър.
Облак и дъжд на прах,
и слънце под бяла стряха
(по въздуха се разхождат
пълни с криле метафори...)
Разгърдена звездна плът -
маскирана с тънки знаци.
Как ловко се грижи умът
за своите радиации!

Росица Ангелова е родена в град Перник. Завършила е Държавния библиотекарски институт - София, и българска филология във ВТУ "Св. Св. Кирил и Методий". Работи като главен библиотекар и завеждащ отдел "Комплектуване и каталози" в Регионална библиотека "Св. Минков" в Перник.
Автор е на поетичните книги: "Неизбежни души" (1998); "Тревожна тишина" (2003); "Преди да отлети звънът камбанен", репликираща поезия в съавторство с поета Томи Тодоров (2003); "Затворих тъмното отвън" (2007); "Една ябълка разстояние" (2010); "Морфология на въртенето" (2017). Лауреат на редица национални литературни награди: за поезия на името на Дора Габе (1998 г.); за млада българска поезия - "Владимир Башев" (1999 г.) за първата си поетична книга "Неизбежни души"; на конкурса "Христо Фотев" - Бургас (2006 г.); първо място в конкурса "Пролет моя" на името на Никола Вапцаров (2006 г.); второ място в конкурса "И ние сме деца на майката Земя" на ч-ще "Хр.Смирненски" (2005 г.) и др.
Песни по нейните стихотворения "Индигово" и "Етюд върху слънцето" са включени като нео соул и джаз изпълнение в CD албума на Петя Данкова "Sweet or Bitter", 2016 г.
Член е на СБП.

Морфология на въртенето - животът в неговата променливост, флуидност и некатегоричност.

През 2017 година излезе шестата поетическа книга на Росица Ангелова  "Морфология на въртенето". Тя  е издание на литературен кръг "Смисъл", а редактор на книгата е поетесата Виолета Христова. Ето какво казва тя:
""Морфология на въртенето" е различната книга на Росица Ангелова. Без да знам подробности и детайли, струва ми се, че за да стигне до тези текстове, Роси е преминала през някакъв свой вътрешен катарзис и голяма част от предишните й житейски постановки сякаш са изведени до различни нива на осмисленост. В тази книга Росица Ангелова поглежда живота през своя вътрешен микроскоп и се фокусира върху вселенски закони, които движат битието на капката, на чувството, на хората, на земните стихии и звездите; закони, с които сме свързани в една неразривна цялост. В петте цикъла на книгата тече  мощна женска енергия, жената тук е откривател на подземната си същност, на диворастящата си душа, а най-важната й мисия е да твори вътрешните и външните светове, да омесва и да омекотява.
Това са стихотворения с различен пулс и архитектоника - някои са се разлели широко като словесни реки, в които плуваш и се удивляваш на въображението на автора им, а други са сдържани, премерени, лаконични, казват и никак не прекаляват с детайли.
Всички форми на въртенето са всъщност животът в неговата постоянна променливост, в неговата флуидност и некатегоричност."

 

 

 

Пегас

  • От редактора
    17. Ноември 2017 226
    485
    0

    Има един момент в "Под игото", когато на годишния изпит малката Събка казва това, което другите мислят и споделят помежду си, но не смеят да изрекат на глас. В настъпилата неловка ситуация верните хора на бея злорадстват. И само кака Гинка се провиква: "Па какво сте такива втрещени? Бога ли разпна момичето? Казва си правото!"
    Сетих се за тази сцена покрай бурята от...


Апис
Всички права запазени "ДУМА"