Една сбъдната мечта на Червения площад

Кръстю Берберов

Никога не бях предполагал, че на този велик половинвековен юбилей от Октомври 1917 г. ще бъда в Москва и то на легендарния Червен площад!
Дълго време преди това съветската столица се пременяваше за тържествата. Хората се подготвяха да празнуват. Мнозина пътуваха, за да се съберат с роднини и приятели, повечето се насочваха към Москва.
Бях студент и вече втора година живеех в столицата. В нашия Московски държавен институт за международни отношения (МГИМО) също се стягахме за празника. Изненадах се, че за разлика от България, тук участието в празничните манифестации не беше задължително. То като си помисли човек, макар и твърде широки, булевардите на Москва не биха могли да поемат няколко милиона души в една манифестация.
Сутринта на сборния пункт за манифестацията бяхме около половината от българите в института. Общо се събрахме почти 300 студенти. Всички участници се подреждаха на няколко улици и булеварди, преди да образуват 8 колони на Червения площад.
Между колоните имаше плътни редици от отрядници и служители на МВР. Те подканяха манифестантите да не се спират, да се движат бавно напред. Но въпреки това пред Мавзолея хората се задържаха, опитвайки се да видят по-добре кои са официалните гости на празника, качени на главната трибуна.
Аз, също както мнозина други, се помъчих да правя снимки, но разстоянието беше голямо, пък и хората около мен ме побутваха, така че снимките не станаха качествени.
А имаше какво да се запечата на тези фотографии. На трибуната на Мавзолея се бяха събрали мнозина от тогавашните ръководители на левите партии в света: Тодор Живков, Николае Чаушеску, Янош Кадар, Болеслав Гомулка, Йосип Броз Тито, Фидел Кастро, Чжоу Енлай, Долорес Ибарури, Морис Торез, Палмиро Толиати, Валтер Улбрихт, Гюс Хол и още много-много, които е трудно да се изброят.
Вечерта на 7 ноември 1967 г. заедно с един мой приятел, сливналия като мен, трябваше да отидем в хотел "Букурещ", където беше отседнала голяма група от Сливен. Всички бяха пристигнали за празника с "Влак на дружбата" - тогава така наричаха големи пътнически композиции, с които много българи по един или друг повод пътуваха организирано от България в Съветския съюз.
Хотелът се намираше от другата страна на река Москва, срещу Кремъл.
Тъй като вечерта се очакваха страхотни празнични салюти и фойерверки, решихме, че ще е най-добре да пресечем Червения площад и по моста да стигнем до хотела. Това се оказа огромна грешка. Към този площад се бяха устремили стотици хиляди хора. Едва когато наближихме Мавзолея, разбрахме, че ще бъде не само трудно, но и рисковано дори да си пробиваме път през огромното множество, което очакваше тържествената заря в 21 часа.
По едно време групи младежи започнаха да "разлюляват" тълпата. С моя приятел се изгубихме. Едва се измъкнах от навалицата, стъпвайки по паднали чанти, изтървани дрехи и какво ли още не.
Тогава за пръв път наистина разбрах каква страшна сила е грамадната, неконтролирана човешка маса!
Към Кулата с кремълския часовник вече се дишаше по-спокойно, а на моста се намерихме с моя приятел и оттам с най-голямо удоволствие гледахме фантастичните салюти.
В хотела вече ни очакваха съгражданите от Сливен, повечето от които познавахме. Нашите родители ни бяха изпратили изключително ценни подаръци: домашни лютеници, консервирани печени чушки, суджуци, мармалади, петмези, дюли... Имаше с какво и с кого да празнуваме и затова прекарахме в хотела доста време.
Програмата на участниците в този "Влак на дружбата" включваше посещения на музеи, картинни галерии, концерти, срещи с представители на Дружеството за съветско-българска дружба и т.н. Трябваше да се съобразя с всичко това и после да се договорим кога да взема "моите" гости от махалата в Сливен, за да ги водя по магазините.
Като московчанин от две години, реших, че ще е по-добре да отидем до универмага на "Петровский сквер", защото там щеше да има по-малко хора, отколкото в централния ГУМ на Червения площад, който те можеха да посетят и сами, тъй като е близо до хотела им.
По магазините също имаше големи "преживявания". С мен тръгнаха десетина лелки, всяка от които си беше вече намислила какво ще купува. Аз само се озъртах да не се загубим и се ослушвах да превеждам, когато е нужно.
По едно време чувам някакви възмутени викове на руски език: "Как не ви е срам!" Бягам към моите хора и виждам, че една продавачка се кара на леля Иванка, която искала пердета и на "своя руски" помолила: "Можно нам пердета?" На руски това звучи: "Може ли да пръд...м?"
Като се изясни недоразумението, започна  бурен смях, който привлече вниманието не само на останалите лелки, но и на продавачките от околните щандове. Накрая се стигна до голяма сърдечност и даже до размяна на сувенири.
Освен пердета (по руски - занавески), всички сливналийки си взеха и по едно голямо руло трисантиметрови дантели за обрамчване на покривки и чаршафи. От долния етаж всички си купиха по една ръчна шевна машина, която струваше невероятните 38 рубли (около 38 лв.). Как да не си купи човек?!
След голямото пазаруване придвижването ни към хотела стана твърде проблематично и се наложи да вземем 4 таксита.
Още веднъж трябваше да придружавам част от нашите гости и пак се връщахме с таксита. Мъжете от групата, които уж нищо нямаше да купуват, сами намерили един спортен магазин и всички до един се сдобили с ловни чифтета, въпреки че повечето не бяха авджии. Пушките стрували само... по 60 лв.!
По-късно разбрах, че са имали големи неприятности на румънската граница, защото пренасянето на оръжие е забранено. Всичко обаче накрая завършило добре.
Реших и аз да изпратя някои армагани и купих пет лозарски ножици, като написах на татко, че едните са за него, а останалите да ги раздаде на когото реши, но от мое име. Трябва да призная, че се изложих с тези подаръци, защото това не били лозарски ножици, а ножици за рязане на тенекия.
Нейсе! Всички се смели, обаче останали доволни не само от вниманието, но и защото понякога и такива инструменти трябват.
Неусетно преминаха тези празнични дни. За моите съграждани това беше една сбъдната мечта. Всички бяха възрастни хора, за които Москва винаги е била пътеводна звезда, а Октомврийската революция - начало на един нов, по-справедлив свят, на прогрес, осигуряващ благоденствието на всички!
Леля Иванка разказвала, щом се прибрала в Сливен:
"Никога не съм мислила, че от прозореца на хотела няколко дена ще гледам Кремъл и че ще бъда на този голям празник на Червения площад - на трибуната за гости!"
Никога не бях виждал толкова много щастливи хора! Те сякаш бяха ходили на хаджилък и в същото време не забравяха, че в България ги очакваха с нетърпение скъпите им внуци, деца и приятели да им разказват за преживяното, пък да им донесат и армагани. Затова наред с шевните машини и пушките, нашите "хаджии" бяха накупили огромно количество кукли, матрьошки и най-различни сувенири.
Когато отидох на Киевската гара в Москва, за да изпратя "Влака на дружбата" за Сливен, то той повече приличаше на товарна жп композиция. В четириместните спални купета... нямаше място за пътниците.
Години след това всички щастливци, участвали в незабравимото пътешествие, живееха със спомените за дните в Москва по време на знаменития 50-годишен юбилей!
А оттогава, докато се усетим, ето че  изминаха още 50 години...



Моя милост (вляво) развява българското знаме на Червения площад в чест на големия празник


  
Емблемата на славния Московски държавен институт     Тържествен пропуск за участие в манифестацията
за международни отношения (МГИМО)