Лого ДУМА
ДУМИ МНОГО ДУМА Е ЕДНА

24 Октомври 2017 | Вторник
 
вход регистрирай се

Колумнисти

Светът е малък

Едит е жива

Николай Коев

13. Октомври 2017 , брой: 201   444   0



    В една есенна утрин на 1963-та преподавателка във френския лицей в Алжир, където имах привилегията да уча, ни съобщи видимо тъжна за кончината на Едит Пиаф. Много от нас тогава бяха вече отворили сетивата си за набиращите слава "Бийтълс" и не разбраха гаспожата. Тя очевидно разпозна недоумението ни и в часа за подготовка на домашните пусна плоча на голямата певица. От примитивното по днешните стандарти звукоизвличащо устройство струеше "Химн на любовта". Красива музика, изтръгната с неподражаемо вибрато от малкото тяло на големия артист. Тогава дори в пообърканите ни пубертетски мозъци проблясна някаква част от истината за онова романтично време, когато обсебващият и близък до възрастта ни рок съжителства с шансона и баладата. И то безконфликтно и взаимнопроникващо, защото в онези години естетиката бе по-истинска и нейните големи носители - с висока стойност.
    От доста време в началото на втората декада на октомври неизбежно се сещам за любимата ми певица Едит. Точно в деня на нейното пренасяне във вечността на 11-ти, защото пътят й е извървян и наситен с много любов, възторг, слава, признание, но и пропадане, мъка, страдание и терзание. Но тя даде толкова много на предвоенна и следвоенна Европа и света не само с вечното си песенно творчество, но и с поуките от разтърсващата си лична драма. Всъщност нейното изкуство така силно се преплита с житейската й история, че ценителите на таланта й възприемат изпятото като изповед, откровение, призив, жажда за обич, зов за справедливост с неизменната доза тъга. Самата певица споделя: "Живея така, както пея, и пея така, както живея". Какво по-голямо доказателство за искреността на твореца. Независимо от видимата деградация на истинските стойности днес, бруталното нахлуване на образци и в песенното творчество, които много трудно бихме определили като изкуство.
    Не особено красивата, но магнетично привлекателна с артистичното си присъствие Едит живее изпепеляващо, не се щади, бори се с живота и му се отдава докрай. Затова може би съдбата компресира в 47 години всичко за жената в черно с най-изразителните ръце, която често я предизвиква, подиграва и дори хули. Но и винаги й дава шанс за въздигане от руините на разрушителната емоционалност до нови върхове. И така до трагичния край на изтощеното и разпадащо се от тежка болест малко тяло в септемврийската нощ на 63-та. Но дори и тогава нейно величество съдбата е щедра. Край умиращата Едит е последният мъж в живота. Красивият като гръцки бог Теофанис Ламбукас (Тео Сарапо), при това с цели двадесет години по-млад от певицата.
    От дистанцията на годините много от младите хора днес трудно разбират нежната естетика на шансона, дълбокия смисъл на текстовете, преклонението пред истинската любов, дълбоките терзания от разделите и разочарованията. Вярно, това е тяхното време, на техните усещания и пориви. И безспорно имат право на това. Но, какво все пак им дава дълбокомислен и направо разтърсващ текст, в който основното действащо лице е "... голямата дупара". Единственото нищожно оправдание можем да намерим в търсената рима от "автора", че НЕЯ "някой я бара". Представете си например щеше ли Пиаф да остане в историята на музиката от своя жанр с подобни описания на части от тялото. Или също откритите и лансирани от нея талантливи истински звезди като Шарл Азнавур, Ив Монтан, Жилбер Беко и Жорж Мустаки.
Ето това е щедрата природа на Едит. Тя се раздава докрай, не брани ревностно територия. Тя просто открива пътища от и към душата и разчита да бъде разбрана. Дори в откровение е самокритична към тялото си, което не й пречи да бъде привлекателна за мъжете, без да вкарва в песните си вулгарна еротика. Вероятно за тези от нас, които обичат Пиаф, е неразбираемо натрапчивото изтъкване на форми и словесната крайна провокация към първичните човешки инстинкти. Но, питам се, дали останалите в България българи не са вдигнали ръце от нахлулата през широко отворената врата на неолиберализма псевдокултура, от подмяната на истинските стойности, от методичното унижаване на истинското творчество и изкуство, от върховенството на капитала над възвишението на духа, от властването на простащината над хората, създаващи и опазващи националното ни духовно богатство?
Да, явно е, че днес мнозина са вдигнали бялото знаме на примирението и...обезбългаряването. Не само в културата и изкуството, но и във всяка фибра на страдащата тъкан на отечеството - от политици, връзкари, съученици, набедени пунктуалисти сред прахта на досиетата, нагаждачи и всички видове слагачи. И тъй като капиталът купува слабите, то те няма да разберат силните послания на Едит. Не, може би ще им допадне една от прекрасните й песни "Не съжалявам за нищо", но в тяхна си интерпретация.
Поклон пред Пиаф и тези, които я обичат и най-вече - разбират. Тя е жива, защото песните й са живи.
 

 

 

Колумнисти

  • Светът е малък
    20. Октомври 2017 206
    445
    0

        В света на енергично живите и все още познавачи на неподправената еротика има едно число - 69. За интимните традиционалисти то не говори нищо, освен вероятно блян за подобно залпово увеличение на заплатата или пенсията. Но не било това, оказва се за разочарование. Ами поза по време на любовната игра за взаимно удоволствие. Тоест - аз на тебе, ти на мене." Аха, това ли...


Апис
Всички права запазени "ДУМА"