Абсентеистите

"Наказанието, което умните понасят за отказа си да участват в политиката, е да бъдат управлявани от стоящи по-ниско от тях хора."
Платон (427-347 г. пр.н.е.) - древногръцки философ


Когато бях дете, а и по-късно - в юношеските си години - ходех през летните ваканции в село Врабево, Троянско - родното място на моя баща. Той неизменно настояваше - с възпитателна цел, нали беше следвал педагогика в Софийския университет през бурните бонсови и ремсови години - да не израствам в ограниченията на градския бит в столицата, а да опозная подробно селския живот. Пък и на практика да науча "как се появява папото".
Затова и покрай напътствията как да плевя, поливам и бера домати, чушки, краставици и тикви по бостаните; как да си надявам паламарката и да прихващам житните стръкове, преди да ги отрежа със сърпа, как ритмично да се въртя в кръста, когато кося трева, а след като изсъхне, да я трупам с вилата върху купата сено или пък да зареждам с обраните сини сливи сушилнята или пък с кобилица през рамо внимателно да пристъпвам с пълните менци от реката към вкъщи, за да не ги разплискам; покрай наставленията с каква сила да стоварвам бухалката върху улея, където се редяха конопените стебла за дръстене, или как да бия масло от прясното мляко, не бяха пропуснати и уроците по животновъдство.
Преспивал съм и на даймата на свако ми, а после му помагах в пасенето на овцете. И за биволите съм бил в ролята на чирак-пастир. И ако за трудовата ми "повинност" като растениевъд и зеленчукопроизводител подробностите изискват усилие, за да изплуват в паметта ми, то пасенето на овце и биволи е оставило

релефни спомени в съзнанието ми

Най-вече с моментите, когато помагах някое от животните в стадото да не кривне от селския път, по който животните се придвижваха към пасищата, и да не навлязат в някоя нива, овощна градина или бостан.
То не беше търчане, гонене и подръгване с гегата, за да бъдат вкарани животните в правилната посока за движение, то не бяха викове и крясъци от всички пастири, че и от мен - чирака, какво ли не се вкарваше в действие: хвърляне на клони, понякога даже и гегата, замеряне с камъни, с буци пръст. И пак непрекъснато заплашителни крясъци, докато стадото не заеме правилния строй.
Но не само за овцете и биволите как да се държат "правилно" съм полагал усилия. Също и за кози стада в Калофер, където пък ходех през част от лятната ваканция при родителите на моята майка.
Точно тези релефни сцени на блеещи и мучащи животни, в уплах от действията на своите пастири, се откроиха моментално в съзнанието ми още първия път, когато в публичното пространство у нас щръкна идеята за задължително гласуване. И за възможните санкции спрямо лицата сред пълнолетното българско население, отклонили се "марша на скок": дом - избирателна секция.    

Асоциациите не свършиха дотук

Завършващият щрих в съзнанието ми се появи в образа на многокилометрови огради под ниско напрежение на електрически ток, с които са ограничени пасищата за овце в Австралия, за да не са необходими многобройни овчари, докато денем животните пасат. Която овца доближи оградата, получава токов удар, който не е опасен за здравето й, още по-малко - за нейния живот, но е достатъчно болезнен, за да я държи вътре в разрешения периметър за пребиваване. Тоест налице е регулиране на поведението.
От изложеното по-горе внимателният читател съвсем логично е да достигне до извода, че моя милост е категорично залегнал на позиция "против" регулирането на гласуването в България като задължително. Тази нормативна уредба, веднъж въведена, би трябвало да важи и за българските граждани, намиращи се извън границите на страната ни.
Защо съм против задължителното гласуване ли?
Поради обстоятелството, че изборният кодекс в своята съвкупна цялост не е бил одобрен от българския суверен чрез национален референдум.
За да изясним съществува или не структурно противоречие между демокрацията като форма на управление на една държава и наличието на евентуален закон за задължителното гласуване на нейните пълнолетни граждани, тоест за да ни просветне кой кум, кой сват и кой е на булката малкият брат, е редно да се занимаем с генезиса на категорията граждани, които са абсентеисти (фр.- редовно отсъстващи от задължителни заседания) по отношение на изборите.
Самото понятие "избор", в условията на представителна демокрация, по отношение на лицата, заемащи публични длъжности, е неразривно свързано с други два термина: "обществен договор" и "доверие".
Понятието "обществен договор" било въведено от английския философ Томас Хобс (1588-1679 г.) и се отнасяло до едноличното управление на държавата. За Томас Хобс беззаконието по природа кара хората непрекъснато да бъдат във война помежду си. Чрез "обществения договор", който едноличният суверен сключва с поданиците си, той получава абсолютна власт да ги управлява и предпазва от това състояние. По-късно роденият в Швейцария френски философ Жан-Жак Русо (1712-1778 г.) застъпва мнението, че истински суверенитет върху управлението на държавата може да има само народът. Именно на него принадлежи правото да упражнява най-високата власт.

В условията на представителна демокрация    

съвкупното гражданство чрез различни по съдържание и форма изборни механизми, в периодите между гласоподаването е прехвърлило своите властови права върху персонифицираните три сфери на властта: законодателната, изпълнителната и съдебната.
След приключването на първоначалния акт за упражняване на власт от страна на народа - нейното делегиране, по-нататъшното реално функциониране на властта зависи изцяло от степента, в която гражданите се приобщават към буквата на закона.
Още древният китайски мислител Кун Фудзъ (Учителят Кун), станал известен на Запад с латинизираната форма на своето име - Конфуций (551-479 г. пр.н.е.) изгражда схващането, че водачът трябва да бъде "дзюндзъ" - съвършен човек. Народът, според Конфуций, ще се държи подобаващо, ако има пред себе си добрия пример на владетеля. Ето защо той трябва да има безупречно поведение, което да служи за пример на всички, намиращи се по-долу в обществената йерархия.
Политическите идеи на Конфуций се проявяват и по отношение на по-долни спрямо едноличния суверен етаж в социалната стълбица. Тъй като отговорностите на учените министри, съветници и държавни чиновници са особено големи, представителите на тази прослойка трябва да бъдат набирани измежду най-подготвените и способни кандидати. Като освен това остава валидно и изискването, предявявано към самия суверен: всеки, който заема такава отговорна обществена служба, трябва да бъде съвършен като дзюндзъ. И подобно на своя господар да служи за пример на народа със своите добродетели. Затова Конфуций поставя искреността и честността най-високо в йерархията на добродетелите, над които е само лоялността.
Именно интегралното множество от положителните качества, имплементирани чрез действията на висшите държавни служители в обществения живот, допринасят за създаване у населението на убеждението, че населяват територия, чието администриране е справедливо.
Около век и половина по-късно, независимо от възгледите на Конфуций, древногръцкият философ Аристотел (384-322 г. пр.н.е.) достига до заключението, че "Понятието "справедливост" е свързано с представата за държавата, тъй като правото, което служи за критерий на справедливостта, е регулираща норма на политическото общуване".

Когато справедливостта е основният принцип

за функционирането на държавата, налице е и доверието. То се поражда от обстоятелството, че колективните ценности на обществото са такива, че способстват за морално единодушие сред мислещите му представители. А когато съществува подобно единодушие, обществото ще бъде сплотено. Като главна институция, отговорната държава трябва да полага усилия за развиване и налагане на това единодушие.
Но тъй като самото държавно управление се обективира чрез действията на своите персонални участващи в трите сфери на властприлагането (властимеещ е само суверенът!): законодателната, изпълнителната и съдебната власт, то когато това упражняване на власт е мотивирано в една или друга степен от лични интереси (материални и/или психологически), доверието в обществото както спрямо самата държава, така и по отношение на отделните й институции, се разпада. Тогава обществото изпада в дистопия - състояние на разложение  и пълен застой. И тогава голяма част от населението се отдръпва от участие в обществения живот - форма на пасивен протест срещу политическата действителност и демонстрация на нежелание за участие в пиеса, чието съдържание отвращава гражданите.
Ето защо законодателното изнасилване на абсентеистите по посока на урните за гласуване е парекселанс политика "мижи да те лъжем". Политика, изгодна единствено за българския (псевдо)елит.


*Авторът е председател на УС на Асоциацията за борба против корупцията в България