Лого ДУМА
ДУМИ МНОГО ДУМА Е ЕДНА

24 Октомври 2017 | Вторник
 
вход регистрирай се

Пегас

Антология

Поезия

Нови стихотворения

от Радослав ИГНАТОВ

6. Октомври 2017 , брой: 196   167   0
Снимка

Художник Людмил Асенов

В розата на ветровете

Във времена на неочакваност по-необяснимо нещо
от красотата няма - полярността в трептенето
на идващите и отиващите си в среднощния покой
небесно-земни звуци, гласът на бухала, на совата,
любовната унесеност на преварващия собственото си
потъване сред шумовете на деня щурец, обраслата
с копнеж неземна тайнственост на жабешкото извисяване
в нощта, неподвижността в мига на "вътре-вън", зловещото
пропукване в плача на грохващия в дълбината на гората
стогодишен дъб, нечуваният и от най-чувствителния слух
растеж на крехката борика в боровия лес, прашинките
снежец над огнената пепел, почти желязна, тъмнината;
отгладуваната святост на самозалъчилия се в дъбравата
отшелник, тъй величав, тъй могъщ, тъй суров, тъй достоен,
мраморен и недостъпен - не са ли туй красноречивите
посоки на вселенския безкрай и бездните в човешката тъма:
въпросът е единствен, но нито аз, ни който и да е
от вникналите в думите ми би могъл да отговори, -
във въздуха, връз камък или върху пясък пиша?


През тъмната материя - до светлините

Отдалечаването и Завръщането, Покаянието и прилежащите им Паузи -
това е пътешествието: във възходящото движение на необятната
дълбочина от Изток, Запад, Север, Юг и всичките посоки
на Всемира ще те водят единствено пространствените думи,
вплетени сред звуковидимата тъкан на движещата се
в забавен кадър покрай теб природа - и ето че копнежът
се превърнал в безпокойство, безпокойствието, в незадоволеност,
накрая, прераснал в мисъл, станал бисер, който предизвиква
други разклонения и вечности с възбуждащата свежест
на онзи Смисъл, представен ти от Праотеца в неовладяемия
от тъмната материя до светлините свят - мъчителното влачене
и теглене нагоре в усилващото се притегляне на земнината,
където всеки жест на чезнещия из още по-изчезващите дебри
на битието индивид добива допълнителната тежина
на кратковременните напрежения и неподвижност,
а светлината в думите не позволява на планетарния пейзаж
да мръдне стъпчица изпод тежината на вселенската тъма -
разгънат опит за света, и странстване, и търсене,         
ала да се добереш понякога до вкъщи 
нощем е трудно, много, много трудно, по-трудно,
отколкото да изкатериш Еверест
в набиращата тяга на тъгата по света.

Големият взрив

Обдишал заскреженото стъкло, отвъд което цялата природа
преминава, заоблачена в снежна перушина, долавяш -
плътната мъглявина сред пукащите от студа дървесни стволове,
сгъстеният и сложен свят със своите случайности и съвпадения,
приликите, разликите, копнежите из бързата реалност,
набръчканите пластове на въздуха и агрегатни им състояния,
веществените единици и повърхностните напрежения,
групират ли се в определени отношения, докоснати едно в друго,
заражда се живот и бъдещето идва, пулсира магмата на бъдещото
настояще, освободено от пропорции, обозначения, разплавено
в течаща лава - идейният строеж на модулираната форма, -
пластичната замисленост от живото излъчване на отдавна слели се
в покоя на нощта лица, вглъбени в непроизнесените приживе
словесно-звукови системи, мисловни практики и форми,
анонимни и без диря в невидимия свят, далече от късмет
и вдъхновение; крехки, призрачни, изгубени във времето,
с възможности за нови смисли, нови логики, провал, натрупване,
посоки - неустоимо тръгнали от мъртвата си точка
да оцветят блатистата тъма на сенките
до нажежено бяло извън потока на което и да е човешко време.

Звукове и форми

Сред изкривеното пространство гигантският отвор на небесата
се отваря, и райската градина и преизподнята вече са едно:
изменящи се непрестанно - свистенето и гъгненето,
громолът и шумоленето с начало и финал,
завършени и съвършени в глобалната си цялост,
подвижни, динамични, превърнали се в ехо,
са в непрекъсната готовност за подредба в нови варианти,
прииждащи от нищото по звуковите си повърхности
и гладкости, грапавини, релефи и заоблености,
в сгъстяващо-разливащи се форми и обеми
от познатото за хомо сапиенса линейно измерение,
природата и проявленията й тънат в тишината,
ала коленичил с благоговение,
човек, от векове пречистен и тревожен,
откачил се от съдбата, не спира да следи развоя на нещата...

Разреждане на напреженията

Неопетнен и чист, светът, летяща бяла пяна - и покривите
на къщята се придвижват между мъгла и пара
над слегналата се под тишината земна твърд; и думите,
о, думите, предаващи ни новите енергии и пространства!,
разчитането на насъбраната мъглявина -
хилядолетен лабиринт, -
и вятър, страница след страница разгръща вятър!,
и ето че природата се е разкрила с цялата си красота и сила,
необитаема, огромна и сурова, ужасена, дива,
без изфантазираните орнаменти на човешкото въображение
и промисъл, с всичките си чудеса, ливади и гори, поля, пустини -
ти все още обитаваш междината от студената загадка
към живата реалност, ала навярно точно там е съответствието
между поетичното пространство и формализираното състояние
на ума, за който гледката на ромолящия поток не включва
потрепващите отражения върху водата
от кичурите на застиналите сред покоя плачещи върби.
Отвъд спомени, прогнози, сантименти, емоции, пророчества,
отвъд археологичните измислици за миналото време,
изяществото на проядените артефакти от вода и пръст,
отвъд червеевата ненаситност, обвила в гроздове плътта,
отвъд заблудите в хилядолетните зигзаги в лабиринтите
на настоящето и съществуването ни из бъдещите времена,
където мъжделее огънят на непрестанни сънища -
в изглаждането на противоречия, различия и разделения
ще смогнем ли да стигнем цялост и единство, ако не спрем
в един единствен миг, да чуем, да се вслушаме в света
и звуците му, в тишината, в мълчанието, в смеха му,
и ако не завинаги, до среднощ поне - да постоим
в необозримия простор на собственото си пътуване,
където същностите, времената и посоките се сливат.


Задвижване на непознатото

... и ако свежестта на бликащия извор изсред вековната
дълбинна нощ на земните недра с проникващи из цялата природа  
    излишества и липси пред напиращия в ехото на небесата
безформен суховей напуска областите на съзнанието,
за да стигне до усещане за непосредственото съществуване,
нещо чувствено и едновременно, абстрактно, защо не вникнем,
разберем и възприемем безусловното могъщество на ембриона -
говоря не за щръкналия посред хребета на планината бъдещ индивид
и погледа му, макар пречистен и любовен, а за намесата му
в проявленията на даденостите й природа; говоря за природата,
за слънцето и бурята, луната, вятъра, морето, звуците
и благовонията, за светлината, мълнията, скалата и дървото,
за всички и за всичко, за енергийните полета, които ни отварят
без догми, метафизически системи, закони,
закономерности, морал, без Страшен съд и Вечно Блаженство
потенциалното пространство на все още непроизнесената мисъл, която
дори да предизвиква други необходимости и напрежения
след рождената си дата, ще преобразува вечността с възбуждаща
бунтовна чистота и мирис на озон и здраве - звуковидимото
царство на всичко преживяно, казано и чуто от душата, заспала,
летящата душа сред съвършено будните трептения на ума,
където чистата случайност преобразува движещата се реалност
в закономерни мигновения от планетарната подредба.

Поетическа география

Избрал най-дългия маршрут в безкрая: суровата материя
в обема на огромни светове с откритите пространства -
разтворени, дълбоки, стремителни, единни, бързи, -
към вътъка на ветровитите кръстовища, в премрежените ти очи
снегът добива синьо-розовите сенки на още по-реален свят
от онзи, в който си загледан: сред голата, отчаяна и празна,
далечна красота, поръсена от снежен вятър, летящата душа
потрепва с вълнението на съвършено будните си състояния -
на свобода!, - неосъзнаваното и осъзнатото; мотивът, енергията
на изоставеното от ума, отдалеченото от паметта животуптящо
тяло - въображението и полетът без крайна точка на приземяване,
предходните обекти и предходните явления, следващите, тези,
дето отбелязват с видимост пътеките ни тук и пътя ни
из небесата; а ако има нещо по-съществено в изследването
на пейзажа, това е тъжното усещане за битие, където единственият
спомен за живот стои, побит в простора на Неизвестното
Известно, Музей, обвит в студени облаци тютюнев дим и скука,
музей и цирк в едно и също време, разгърнат опит за света;
и странстване, и търсене, където с думите си продължаваш
реалността си в сън, защото знаеш твърде много за нещата
между небето и земята, за да се впишеш с мисъл във всички граници
на времената с цялото им съдържание там, където науката
и мъдростта ще придобият формата на формули за простите
и сложни правила на съществуване - кристално ясен ход
на битието, - ала преобразени в размисъл,
все повече и повече ще губят собственото си предназначение.

Нещото, другото, другаде

Дали въображението на мислещия индивид не е насочено от други
сили, а не от вихрите на издалечния си собствен произвол -
в отломки, късове, детайли, долитнали от други взривове
изсред космическите светове до нас, за да се сглобят
в напълно нови, отделни измерения и предизвикат
нови преживявания, където със завършени до съвършенство,
динамични жестове, подвижни, с непозната цялост ще запулсират,
подредени в неочаквани пейзажи на душата - прелитащи
от необята на други галактични очертания, в други състояния,
движения, - с дълбочината, тъмнината и всепроникващата
светлина, със самодинамиращи се фигури и силуети,
познати на сегашността с фамилиарната си думичка "хуманоид",
оспорвана с мотива, че с думите си трябва да сме еднозначни
в гордостта при произнасяне на името, бележещо горепосочената
от природата особа, за да не скверним значение и смисъл,
вложени от Господа у Съществото - о, векове и ери
цялостен живот, векове и ери как човекът се приплъзва
по повърхността на кълбовидното си обиталище, по стария,
подвижен под нозете му средпланетарен свят,
без той да се помръдне и на йота след екливата си плачеща душа.


Преобразуване на съзнанието

В потрепващия към небесата заспиващ нощен град,
сред умопомрачителните плетеници от пространства,
цветове и звуци, аромати, с изпъкващата си или потъваща
пластична маса тембри и мотиви, багри и нюанси,
в загадъчната светлина на тайнствено пулсиращо съновидение,
непрекъснато изменящата се реалност от единна тъкан
с проблясващите й детайли, орнаменти, жестове,
открил пукнатина за преминаване отвъд идеята за граници
неочаквано те осенява блян за близост между личности,
култури и народи, епохи, ери, други светове и феномени
от бездната на зазвездената космическа мъглявина,
ала в актуалността "сега и тук", неусетно разширяваш смисъла
на словото, което ти е дал предшественика, за да спре
нашествието ти в произвола и откриеш място за неизречената
от никой мисъл из простора досега, бунтовна, мисълта,
която оформя времето и предизвиква други напрежения
в ума, додето гледката погълне погледа, а и блуждаещите
из кръвта ти думи, за да се втурнеш в други времена,
без фактът да прекъсва набиращата скорост плът
към невладяни страсти във вътрешната учлененост
на намерения ритъм в пътя от вечността в посока на безкрая.

Да живееш без поръчка

Отдалечен от светлини и тишини, от цветове и звуци,
мисловните системи на познатите емоции, връзки,
отношения и измерения в социалното зазиждане
през вихрите на орнаменти от баланс, хармония
и покой душевни състояния, далеч от носещата мъртвина
в проникновенията на взривяващия ти се от тревоги ум,
в сияещия до блясък свят - неусложнен, непокварен,
естествен, далече от глупаци, ала и от умните далеч,
на планетарни разстояния от собствените си печални
и унили образи, въобразявани до изнемога
из представите за себе си, крехки, Боже, крехки,
тъй крехки, призрачни, погубени от спомени, надежди
и мечти; научил се да слушаш гъмжащата заетост на света
и да го чуваш с всичките му тонове, без да чезнеш
сред разчленените му сенки, а да усещаш, виждаш
и осъзнаваш онова, което свързва ги едно в друго,
преболедувал болката, че трябва да се примириш с това,
което не успяваш да подложиш на промяна,
чергар същински, не принадлежащ на робство и покорство,
изскитал всичките посоки на света без цел,
едва тогава ще го видиш ясно - в главата с други светове.

От птичи поглед

... къде е смисълът, къде е смисълът, когато ти си толкова дълбоко в него,
че от цели вечности изображението му те превръща в спомен, скрит
дори за фосфоресциращите атоми на окончателното му разпадане
на очебийни истини - непроницаеми, непрестанно
видоизменящи се зрителни и звукове повърхности, сгъстяващи се
форми - сгъстяващо-разреждащо, непроменящо релеф
и местонахождение глобално цяло от събития и бит... -
Отварят се небе и ад, ветрилото на ветровете се разтваря
от най-високите си тонове до ниски медни звуци, а плетеницата
регистри на небесния оркестър се разтапя в миг и изтънява,
за да завърже края за безбрежността, където чезнещият индивид, човекът,
непотребен никому, се е заслушал в движението на въздуха и чака
всеки звук от набора на произнесените и не произнесените думи,
записани в пространството, неумолимо бягащо
в напрегнатата тишина, възникнала от нищото -
по-лека и от светлината форма на разливащия се из ехото си миг -
в усилващото се до неподвижност притегляне на земнината.


В отложеното за по-нататък време

Далечен гост от запустяващи пейзажи, върви върху набръчканата кожа
на хоризонта и в примката небесна на деня ръце протрити всеки миг ще сложи.
Разпарчетосва, къса, събира и изважда, умножава, помайва се и страда,
създава, произвежда и продава, завладява, отдалечава се,
говори на бастуна си, мълчи, завръща се, а може би през ум не му минава,
че щом е тъй широк светът край него, скроили са му вече шапка враговете,
и осакатени от любов и мир, от други празнини към него се стаяват.

Специално лице

Но ето въздухът, тъй податлив на стонове и шум: снове, кръжи,
пробожда, завладява и руши - едничко семето ще устои
на пристъпите му в родилната си гънка,
а то лежи, лети, премята се и чезне, за да се върне пак,
недостижимо в магията на собствената си поява,
обгърнато от кипналата плът,
на вододела между подпочвената и космическа мъгла.
Защото идва някой, онзи някой, катерачът, новопокръстеният
някой, тържественият някой, изстрадал болката на целия човешки род -
възседнал е тригърбата камила на Синай, препуска в люспестия вятър
над пясък, пепел, облаци, светкавици и гръм,
ще влее глас в ръкава на помитащите тръбни звуци, с които самият Бог
ще възвести, че с всичките мечти, надежди, загуби, победи -
плът до плът, - пиесата е свършила, че няма вече ангели
и благовестие, че има само новини, при туй, отдавна известени.
Ала вестта не спира да върви към нас, това е тайната:
вестта не спира, дъжд бие яростно земята, за да прерасне в дъжд
отново и очертае пищните ни форми из пространството -
до хоризонта, съчинителната линия на прекъснатия поглед
отвъд сезоните за раждане и смърт - растителната младост,
растителната младост с подвижната си точка, мигът на спомена,
преди да се превърне в огнено движение:
о, колко сенки ще се хвърлят към пожара.
До следващия час на смъртния любовен полет, до следващата вечност,
когато ще целунем чистите си рани и бръчките си ще смекчим!

Радослав Игнатов е роден на 04.01.1949 г. в село Калиманица, някогашна Берковска околия. Завършил е българска филология във Великотърновския университет „Св. св. Кирил и Методий”. От студентските си години до днес сътрудничи активно на едни от най-значимите литературни издания на софийския централния печат с публицистика, поезия и проза. Работил е в Българско национално радио, дирекции „Предавания за чужбина”, „Международна дейност”, „Христо Ботев”. Журналист, преводач, писател на свободна практика, учител, редактор, книгоиздател. Негови стихове са превеждани на руски, украински и английски езици. Член е на Съюза на българските писатели. Издадени книги с поезия и проза: „Сълза върху горещия камък” (1984), „Да те повикам” (1988), „Предай нататък” (1994), „Времето на сънищата” (1995), "Аз, Господи” (1998), „Лозята на чичо Ной” (2002), „Новите ловни полета” (2004), „Вторични видове” (2005), “Обвинението защитава” (2010), „Кой кой е в Монтана” (1998),  “Монтана - сега и тогава” (2009).

 

 

 

Пегас

  • От редактора
    20. Октомври 2017 206
    370
    0

    Повод за следващите редове станаха два разговора. Единият - с Анжел Вагенщайн, и другият - с моите ученици. И ключовата дума е идеал.
    С големия интелектуалец говорихме за идеала, чиято липса в партията е осезаем. Без да формулираме този идеал, ние сме обречени. Като партия, защото без него партията няма собствено лице. Идеал, противопоставен на грозната, несправедлива реалност. Идеал,...


Апис
Всички права запазени "ДУМА"