Съдба, наречена Родина

Доц. д-р Татяна Фед

Новата книга на Валентин Качев е посветена на една много деликатна тема за съвременните българи - Родината...
България е една древна страна, с многовековна история и традиции. ХХI век не само промени доста неща в представите ни, но и ни разхвърля по целия свят... Всеки от нас стана гражданин на света, пътешественик, гурбетчия или просто емигрант...
Валентин Качев много години е живял в чужбина, но спомените за родната му къща, родния му Белоградчик, родителите остават в съзнанието му и се изливат на хартията след завръщането му. Вероятно тази мисъл и тази любов винаги са търсили начин да излязат наяве. Днес много млади хора заминават на гурбет в чужбина, най-способните загърбват родната къща и родния град, за да търсят по-добър материален стандарт.
В четирите части на книгата: "Велик е нашият войник, велик, велик, велик...", "Мила родино, ти си земен рай...", "Да се завърнеш в бащината къща..." и "Щом духът ще живее" се откроява автентичният образ на България.
В първата част се появяват воините, ветераните, героите, закрилниците, отстоявали националната светиня, гордостта на нацията. Качев ги показва като едни обикновени хора с мощен дух и тънка душа, вярващи в своята мисия. Всички те са напуснали родните си къщи и семействата, за да защитят родината си. Сред тях има редници, летци и музиканти. Някои от тях почиват в безименния гроб, други се "сбират под асмата" да пият вино, щом се свечери, но всички те са бранили държавата си и извършвали подвиг. В стихотворението "С любов към Русия" поетът с една алюзия с Лермонтов ("Родина"), бидейки в Москва, при Кремъл, в театъра, отново се изповядва в любов към България:

Танцът е в театъра, на върха обелиска,
а бобът с гърнето в България ври.
Славянската мощ е тук и на Шипка
и мойто сърце в обич гори.

Още в първата част на книгата се появява образът на Белоградчик, който минава незримо през цялата книга.
Във втората част напрежението нараства и думите: България, българин, български - се появяват все по-често: "С България в сърцето", "В българска шевица обич да гори", "Българската слава", "Къде си, българино", "България плаче за нас", "България ще помни и това", "Хоро", "Българийо, ти си от Бога". Текстовете се носят като един речитатив, напомняйки на съвременниците, останали в родината си или пък заминали надалеч, родните им корени, великата земя, от която са произлезли, славното минало на прадедите и националните атрибути.
В третата част "Да се завърнеш в бащината къща" се пренасяме от историческото и националното в родния град на поета Качев Белоградчик, мил на сърцето му. Скалите, легендите, близките (мама и баба), детството, уникалната природа преминават пред читателя и създават една неповторима приказна атмосфера, носеща спокойствие и уют. Българските традиции, добре познати ни от нашите баби и дядовци, се възраждат и напомнят за себе си.
И в последната част все едно се възнасяме нагоре - материалното остава далеч, духът се отделя и витае над земята, сливайки се с природата:

Търся с перото искрица,
забравена в белия лист,
отгоре ме гледа Звездица,
и свързва ме с божия миг!

Думите "душа", "отгоре", "ангелска душа", "дух", "небе" се появяват в тестовете на четвъртата част на книгата. Красивата одухотворена природа оживява чрез образите на птиците: "Щурчето шепти, по минало лято то рони сълзи"; "отгоре бухалът нарежда, с просветналите си очи. Какво от туй, че ни оглежда в простреляните ни души?" Някой ръси цветя по забравения път. В душите ни е светло, кани ни звездният свят...
И, разбира се, тук се появява и образът на Дон Кихот... Безсмъртният Идалго броди из земята и влачи прашния си шлифер по каменните скали... В друго стихотворение се споменава и коня му Росинант.
Няколко бройки от книгата вече заемат достойно място в библиотеката на Московския държавен лингвистичен университет, където студентите-българисти, бъдещите преводачи с английски и български език се запознават с нашата литература и опитват перото си в превода на художествен текст. Младите хора чрез поезията на Качев се докосват до България и нейните китни места, научават за Белоградчик - българският Стоунхендж, и други национални реликви.



Доц. д-р Татяна Фед





С България в сърцето

В утрото росата пия,
Пронизана от слънчев лъч
И милвам капката кристална,
Попаднала на моята длан -
Искряща като вино на тъгата,
Донесла светлина от трите цвята
Далеч от моята страна.
И виждам в нея вековете,
Родили я на този свят:
Земя като сълзата на Зората
И с гривата на лъв за знак!