Лого ДУМА
ДУМИ МНОГО ДУМА Е ЕДНА

24 Октомври 2017 | Вторник
 
вход регистрирай се

Глобус

Фалшивият спасител Макрон

"Радикалният центризъм" на френския президент не е нищо ново

Георги Христов

3. Октомври 2017 , брой: 193   493   0
Снимка


Само преди година едва ли някой извън Франция беше чувал за Еманюел Макрон. Днес той е централна фигура на европейската политическа сцена и един от най-влиятелните политици. Макрон беше част от правителството на предшественика си Франсоа Оланд като икономически министър, но след като лидерът на френските социалисти постигна купища негативни рекорди по отношение на одобрението от страна на френските избиратели (в един момент рейтингът му беше зашеметяващите 4%), Макрон видя в това шанс за себе си, напусна Социалистическата партия и основа собствена такава, наречена "Република, напред". Впоследствие се кандидатира и за президент, където основен негов съперник беше лидерката на крайнодясната формация "Национален фронт" Марин льо Пен. Макрон веднага стана любимец на медиите - особено либералните такива - и дори бе обявен за спасителя на Франция и Европа. С такава мощна медийна подкрепа и благосклонния поглед на европейските елити Макрон успя. Нещо повече - след като спечели президентския пост, Макрон успя да получи и абсолютно мнозинство в долната камара на френския парламент. Страхът от Льо Пен е разбираем - след "Брекзит" настаняването на евроскептик в Елисейския дворец предвещаваше неимоверни проблеми за цяла Европа, която и без това не е в никак добра форма. Дали обаче Макрон наистина е този спасител, за който ни го представят?

Спасител за кого?

Още в началото Макрон заложи на спорните реформи в Трудовия кодекс на Франция, които неведнъж през годините са ставали обект на ожесточени политически битки, но до този момент съпротивата винаги побеждаваше. При последния опит от миналата година, иницииран от правителството на Оланд, Макрон беше икономически министър, така че тази битка не е нова за него. Тези реформи обаче никак не приличат на една лява партия, тъй като де факто са в услуга не на работещите, а на работодателите. Да, икономическата обстановка във Франция не е такава, каквато им се иска на французите - растежът не е достатъчен, безработицата е над средноевропейското ниво, като при младите, особено ако те са имигранти или наследници на имигранти, положението е катастрофално. Но ако научихме нещо от кризата през 2008 г., то е, че дерегулацията не работи. Или по-точно не работи за обществото като цяло, а само за една малка част от него - най-богатите. Че ако освободим богатите от задълженията им към обществото, това нито ще разкрие повече нови работни места, нито ще доведе до повишаване на доходите на хората. Но именно дерегулацията, т.е поредното "облекчаване на бизнеса", стои в основата на предложените от Макрон промени. Освен като контрапункт на Льо Пен, Макрон беше възхваляван и като човек, който ще влее нова кръв и устрем във френската икономика. Спорно е дали това ще има ефект освен за споменатите кръгове, но Макрон изглежда решен да продължи традицията. Всъщност реформата вече частично е факт - на 22 септември Макрон подписа президентски указ, с който част от промените влизат в сила. Те ще трябва да бъдат одобрени и от парламента, но там едва ли ще срещнат някакви непреодолими спънки - долната камара се контролира изцяло от партията на Макрон, а горната е доминирана от "Републиканците" - традиционната дясна партия във Франция, която по дефиниция заема страната на работодателите. Тези действия обаче позиционират Макрон като поредния висшестоящ политик, който е повече загрижен за благосъстоянието на елита, отколкото на обикновените хора. Изненада ли е това? Едва ли. Ако разгледаме биографията на Макрон, ще видим, че той винаги е бил част именно от този елит. През април Макрон заяви по време на предизборен митинг, че той познава добре елита, тъй като е бил част от него. Очевидно това беше опит да се позиционира по-близо до редовия французин, от който зависеше избирането му, но не може да се каже, че говоренето в минало време беше честно - просто защото той никога не е го е напускал.

От елита за елита

През 2004 г. Макрон завършва Националния колеж по администрация (НКА) - елитно висше учебно заведение, в което се подготвят голяма част от френските държавни служители. Продукт на тази школа са 4 президента и 8 от последните 16 министър-председателя на Франция. Плюс много от министрите и други по-нисши длъжности в държавната администрация. Всъщност дори в момента много от министрите на Макрон идват също от това учебно заведение.
След това Макрон логично продължава пътя си в управлението - получава длъжността финансов инспектор в Министерството на икономиката. Там той натрупва достатъчно връзки с частния сектор и не след дълго решава да продължи кариерата си именно в него. Макар специалността, с която Макрон да завършва висшето си образование, да е философия, все пак той получава работа в една от най-големите френски банки - едноименната банка на небезизвестния клан Ротшилд. Връзките от времето, прекарано в държавната администрация, помагат отново и през 2012 г. Макрон прави големия си удар, като участва в сделка между "Нестле" и "Пфайзър" за 12 милиарда долара. Комисионата на Макрон е достатъчна, за да може вече да се нарече богат човек.
Както казва негов бивш съученик от НКА, Макрон винаги е бил изкушен от политиката, винаги е искал да бъде избран на някакъв пост, дори непрекъснато говорел за това. Вероятно заради това - въпреки че още е на работа в банката - се включва в предизборната кампания на Франсоа Оланд през 2012 г. След като той печели изборите, Макрон е възнаграден с пост като заместник-началник на кабинета му. А две години по-късно става и министър на икономиката. После, виждайки възможността, се отцепва от опеката на загубилия вече популярност Оланд. Както се казва, останалото е история. При такъв житейски път обаче е малко трудно да повярваме, че Макрон смята да се бори с елита и да застане на страната на обикновения човек. А както стана ясно след 2008 г. и продължава да е ясно и днес - елитите са си наред, именно "малкия човек" е този, който понася на плещите си трудностите. Макрон направи и огромен гаф още в началото на президентството си, когато обяви на всеослушание, че проблемите на Африка били "цивилизационни" и че развитието на континента било спъвано от жените, които раждали по 7 или 8 деца. За страна с такова колониално минало именно в този регион на света, страна, чийто компании и до днес експлоатират природните и другите ресурси на тези страни, това изказване показва изключителен цинизъм и елитарност. Логично този гаф предизвика остри реакции както от лидерите на африканските държави, така и от сериозната африканска диаспора във Франция.
Също толкова логично подкрепата за Макрон рязко започна да спада, като към края на лятото задмина дори досегашния рекордьор, в негативния смисъл на думата, Оланд. А упоритостта му в прокарването на реформите, които орязват правата и защитата на работниците и развързват ръцете на работодателите за повече работни часове, по-лесни процедури за уволнение и по-малки обезщетения при уволнение или съкращаване на служители, отново изостриха социалната обстановка във Франция и отново се стигна до протести по улиците. Този път обаче те не бяха така масови - ако през 2016 г. протестираха милиони, то сега бяха само стотици хиляди. Въпреки, че изразиха недоволство от реформите, някои от големите френски синдикати не пожелаха да се включат в демонстрациите. Очевидно обаче големи части от френското население вече започват да разбират, че няма да могат да разчитат на новия си президент за положителна промяна в тяхната посока.

А Европа?

Освен Франция, от Макрон се очаква да спаси и Европа, и ЕС. През лятото той направи една обиколка из Източна Европа, включително и у нас, в която настояваше източноевропейците да плащат на командированите си в Западна Европа работници същите заплати, каквито получават и местните работници. Макар това да бе опаковано в мили приказки срещу социалния дъмпинг на Източна Европа, в крайна сметка стана ясно, че Макрон не се вълнува толкова от съдбата на работниците - били те западно- или източноевропейци - а е загрижен най-вече за благосъстоянието на френския бизнес, който не може да се съревновава в това отношение с конкуренцията от Изток.
Друг ключов момент от европейската дейност на Макрон бяха предложенията му за реформи в ЕС, които бяха очаквани с огромен интерес. Още от началото Макрон заложи на силно сътрудничество между Франция и Германия, което макар и донякъде неохотно, бе прието от германския канцлер Ангела Меркел - просто защото иначе и без това намиращият се в сериозна криза ЕС бе заплашен от още по-лоши сценарии. След като Меркел спечели пореден четвърти мандат, Макрон буквално на другия ден обяви плановете си, които включваха Европа на няколко скорости, отделен финансов министър, парламент и бюджет за страните от еврозоната. Макар самата Меркел да се е обявявала против Европа на няколко скорости, нейният най-вероятен бъдещ коалиционен партньор, партията на свободните демократи, прие радушно идеите на френския президент. Остава да видим дали под натиска на обстоятелствата Меркел ще се принуди да направи компромис или ще успее да наложи собствените си виждания по въпроса. Ако обаче визията на Макрон получи необходимата подкрепа, тя не само няма да спаси ЕС, а ще постигне точно обратното - страните извън еврозоната, включително България, ще изостанат още повече от другите, а предвид "Брекзит" и нарастващото влияние на евроскептичните настроения на територията на съюза (и особено в т.нар. периферни страни от Юга и най-вече Изтока) можем да направим обосновано предположение, че ЕС не го чака нищо добро при такъв сценарий. А ако съдим по сагата с Шенген - ние няма скоро да получим достъп до клуба на богатите, т.е. няма да бъдем приети в еврозоната още дълго време, независимо от усилията ни. Отделно стои въпросът доколко имаме изгода от влизането в този клуб, тъй като се чуват все повече мнения, че еврото не е добра идея за слаби икономики като нашата. И тук отново идва въпросът - спасител, но за кого? Определено не за нас.

Проблемът с Макрон

Макрон се представя за ново поколение политик. Върху това се гради и целият му имидж - че той е различен от остарелите морално и идейно досегашни леви и десни политици. Но светът е виждал и други като Макрон - например Тони Блеър и Бил Клинтън. Както се казва, този филм вече сме го гледали. Подобно на тях, Макрон също произлиза от номинална лява партия, но центристките политики, които обединяват тримата гореизброени, нямат много общо с лявото, ерго с обикновените хора, на които разчита по време на избори. За разлика от предишните си аналози обаче Макрон не се свени да се обяви за "радикален центрист". Съдейки по досегашните му политики, можем да кажем, че Макрон е нова версия на "Третия път", популяризиран именно от предишните двама по време на тяхното управление. Тази парадигма обаче се провали тежко както във Великобритания, така и в САЩ. По една проста причина - да си центрист означава да не си ляв, а десен. Политическият дебат е изместен толкова вдясно, че да застанеш в центъра му означава да приемеш настоящото дясно статукво. Тази истина вече започва да се осъзнава именно там, където се роди идеята за центристкото "ляво" - доказателство за това е фурорът, който направиха Бърни Сандърс и Джереми Корбин. Да, и двамата загубиха в крайна сметка, но в случая на Съндърс това стана след сериозни машинации от страна на върхушката на Демократическата партия в полза на Хилъри Клинтън, а при Корбин единствено времето не стигна, за да спечели изборите - преди началото на предизборната кампания торите водеха с 20 пункта на лейбъристите, докато накрая разликата беше едва няколко процента. Ако в момента се проведат отново избори във Великобритания, според социологическите проучвания Лейбъристката партия ще спечели без проблем. Случаят на Хилъри Клинтън пък е особено показателен за провала на "Третия път", към който се числи и тя - въпреки огромната медийна подкрепа, въпреки стотиците милиони, похарчени за предизборна кампания, Клинтън загуби от човек като Тръмп, който никога не е заемал никакъв пост и със сигурност беше много по-малко квалифициран от нея за мястото.
Така че "явлението" Макрон не е нищо ново, а рецептите, които предлага, също не убеждават. Даже напротив - ако настоящият десен консенсус в западната политика се запази, то можем да очакваме и Льо Пен, и други националистически и дори неофашистки организации да набират още повече сили. Доказателство за това е именно Льо Пен - с всяка следваща кампания тя набира все повече гласове и този път дори стигна до балотаж. А можем ли да сме сигурни, че на следващите избори във Франция няма да се получи шокиращ резултат като при референдума за "Брекзит" във Великобритания или президентските избори в САЩ? За съжаление изглежда Европа не е научила уроците на историята от 30-те години на миналия век и върви отново по същия погрешен път. Можем да очакваме още по-голямо разочарование на средностатистическия европеец от ЕС, който все повече заприличва на клуб на избраните малцина, докато милионите останали са хвърлени на произвола на съдбата. Можем да очакваме още напускания на съюза, ако той продължава да демонстрира двойни стандарти и различни скорости за различните си страни членки. Ако Европа не се завърне към корените, които я изстреляха нагоре и напред - а именно левите принципи на солидарност, социална защита и равенство, всичките приказки за единство ще се окажат кухи. Именно това искат хората и в Европа, и в САЩ, но ненамирайки автентична лява алтернатива, те се обръщат към десния популизъм - който, както вече казахме, с удоволствие би ни върнал в епохата преди Втората световна война. Тази обстановка заплашва цяла Европа, а "спасителят" Макрон може да се окаже гробокопач.

Жан-Люк Меланшон, лидер на лявата партия "Непокорна Франция", по време на протест срещу трудовите реформи на Макрон на 23-ти септември. Партията набира скорост във Франция и за нея вече се говори като основна опозиция на Макрон

БГНЕС

 

 

Глобус

  • След изборите започва период, в който трябва да се изпълняват поети обещания
    24. Октомври 2017 208
    96
    0

    Когато преди повече от месец попитах стари приятели от Скопие какви резултати очакват на предстоящите местни избори на 15 октомври, те с доста ведър смях ми казаха "па они ке се степат, па после ке видиме". Типично по македонски (или български?), както се казва. Е, не познаха, защото не се "степаха". Не познаха обаче и наблюдатели...


Апис
Всички права запазени "ДУМА"