Лого ДУМА
ДУМИ МНОГО ДУМА Е ЕДНА

24 Октомври 2017 | Вторник
 
вход регистрирай се

Глобус

"Черните дупки" в българската дипломация и външна политика или Реквием за един образ

За изминалите 50-60 години представата за нашего брата не е мръднала в съзнанието на т.нар. "среден европеец"

Петър Герасимов

26. Септември 2017 , брой: 188   603   0



Няколко необходими пояснения: тук става дума за образа (или имиджа, както е прието сега да се казва) на България пред чуждия свят, а що се отнася за астрономическото понятие "черни дупки", то става въпрос за онези космически феномени (все още малко изучени), които поглъщат без остатък всичко, което ги приближи, дори и светлината.
И така: защо толкова песимистично заглавие? По една проста причина: близо три десетилетия след избухването на демокрацията, образът/имиджът на страната ни е все така печално неизвестен, или безкрайно изкривен както това беше десетилетия наред след Втората световна война, в годините на Студената война. Ето защо се налага да говорим за две фази: преди 90-та година и след нея.
Що се отнася до първата фаза, всичко бе ясно очертано: България бе най-верният сателит на Съветския съюз (тази "Империя на злото", думи на президента Рейгън) и поради това бе осъдена на т.нар. "информационна бариера" - за страната ни не се говореше почти нищо. Или в редките случаи, когато се споменаваше, думата бе съпроводена от квалификации като "престъпници", "бандити", "диваци". И един пример с повече от половин вековна давност: 1962 г., когато служех като военен фелдшер на граничния пункт "Калотино", на границата ни със Сърбия. Макар и с пагони, украсени със знака на Хипократовата чаша и символичната змия увита около нея, често се налагаше да давам дежурства, редом с останалата група граничари. Тогава лете през КПП "Калотино" минаваха около двайсетина коли и камиони на ден, а в останалите сезони - доста по-малко.
В един ясен и слънчев майски следобед стоях близо до граничната бариера, когато пред мен спря "Ситроен" с френска регистрация, запътил се към турските курорти. От колата с тогавашната типична "жабешка муцуна" изприпкаха две седем-осемгодишни русокоси момиченца близначки, застанаха наблизо и като ме сочеха с пръст, с ясни детски гласчета попитаха в хор: "Маман, това ли са зверовете?". Френската маман ме стрелна с очевидно притеснен поглед, замълча за миг, после с внезапен прилив на енергия ги побутна напред: "Вървете, кажете "добър ден" на господин офицера!" (офицер, друг път, най-обикновен старши сержант). "Добър ден, мосю!", отново в хор изчуруликаха двете. Отговорих им най-любезно и ги попитах как са, реплика, от която на младата госпожа почти й прилоша от тревога.
"О, господин офицер, извинете ги моля ви! Те са малки и често не знаят какво говорят...".
"Мадам, отвърнах с възможно най-светския си тон - не се притеснявайте. Това са две мили момиченца, сигурно са чули нещо подобно от възрастните...".
След малко дежурният по КПП донесе паспортите им, аз им пожелах "Добър път!" и ситроенът с мръсна газ изчезна зад близкия завой. Такива ми ти работи, що се касае за тогавашния образ/имидж на България...
Тридесетина години по-късно, в началото на 90-те, превеждах политически трилър за етническата драма в Югославия (така добре подпалена от ЦРУ) и в книгата бащата на един от главните герои, разследващ трагичния балканския пъзел - пенсиониран френски полковник, казваше следното: "Оставете ги тези диваци от Балканите; през няколко десетилетия редовно си организират кръвопускане"...
Може да смятаме този период за отдавна отминал: вече близо 30 години ние сме европейци, членове на ЕС, на НАТО и с неизчерпаем ентусиазъм строим демокрацията (а пък тя, горката, все не ще да се прихване на нашенска почва...). Вече стотици хиляди западни туристи годишно почиват по нашето Черноморие и по зимните ни курорти - дето се казва, на място се запознават с обновената ни родина.
И стигам до следващия френски пример: лятото на 98-ма, хотел "Орлов" в курорта "Албена". Тогава правех едно половинчасово туристическо тв предаване - "Пет сезона" и интервюирах възрастен френски господин на чаша "божоле", на терасата на въпросния хотел, който всички в комплекса наричаха "френския", защото рецепционисти, лекар, дори камериерките поназнайваха езика, а 90 на сто от гостите бяха французи. Въпросният господин вече четвърти път идваше на албенското море, в "Орлов" и дори този път бе довел със себе си свой възрастен приятел."Знаете ли колко интересно! - спомни си изведнъж събеседникът ми. - Малко преди да тръгна за България, споделих с личния си лекар, че смятам да дойда тук, на море. Ужасен той възкликна: "Какво! Та там се водят сражения, това са мюсюлмани, отгоре на всичко е студено!". Между две глътки червено любезният господин  допълни: "Е, обясних му, че България е християнска страна, че не се водят никакви сражения, а персоналът в хотела, дори и приходящият лекар ползват френски. И въобще не е студено...". Той се усмихна на думите си, но на мен не ми стана никак весело. Щом като един френски медик, интелектуалец нищо не знае за страната ни, какво остава за милионите други французи? С изключение на онези, които по един или друг начин се бяха докоснали до страната ни.

А ето и конкретния повод за това мое писание: това, което виждате на снимката, е реклама на новия френски йогурт "Шамбурси", сиреч - кисело мляко, направен, както гласи текстът, по оригинална рецепта на български планинци. Разгледайте по-добре тези храбри планинци от кавказко-средноазиатски произход, обрасли с обилна четина, с характерните раирани памуклийки и дебели вълнени чалми и незабавно ще добиете представа какъв образ/имидж се мъдри в главата на френския рекламно-медиен гуру. Това са същите диваци примитиви, за които стана вече въпрос. С други думи, за изминалите 50-60 години представата за нашего брата не е мръднала в съзнанието на т.нар. "среден французин".
Пиша тези редове, защото доста години - преди и след 90-а, бях свързан с тази образно/имиджова медийна култура. До 1989-а като зам.-главен редактор на сп. "България", издавано на чужди езици, а в края на същата година - вече като първият избран от колектива директор на Дирекция "Периодични издания" (седмичникът "София нюз" на пет езика и споменатите десет езикови версии на сп. "България"). Откровено казано, да се занимаваш с имиджова медия в годините на Студената война беше, меко казано, неблагодарна работа.
По онова време Агенция "София прес" (АСП) разполагаше с най-добрия екип от преводачи - на основните европейски езици, та дори и на арабски и унгарски, филолози, обикновено с матерен език, които нерядко биваха изпращани на творчески командировки в "езиковата си родина", за да са в крак с вечно променящата се жива материя на словото. Чуждоезиковите списания, които подготвяхме, бяха образец на деполитизираната култура - нямаше и дума за партийни пленуми, доклади, политически фигури. За сметка на това нашият постоянен и верен сътрудник, проф. Божидар Димитров и подобни нему историци ни осигуряваха чудесни материали за българската история, за живота на българските царе и пълководци, заклети пътешественици ни предлагаха прекрасни текстове и снимки за планините, реките и морето на България на един или друг чужд език, публикувахме редовно материали за българската музика и театър, за прекрасните български гласове, които прославяха страната далеч зад границите й. Над 140 бяха само университетските библиотеки от Европа, Северна и Южна Америка, от Близкия изток, които получаваха редовно екземпляри от списанията ни, а когато някое се губеше по пътя, административни директори учтиво ни молеха да изпратим допълнително липсващия брой. А това бяха места, където израстваше утрешният обществен и политически елит на държавата.
Разбира се, съвсем друго беше отношението на т.нар. "среден западняк". Често списанията се връщаха - така без дори да е махнат пощенският бандерол: хората очевидно не смееха да посягат към "комунистическа пропаганда"...
Някъде в началото на 90-те Костов с командирски жест закри АСП, просто зачеркна финансирането й, като по този начин България се оказа ЕДИНСТВЕНАТА от цялата група държави от бившия източен блок без образно/имиджова медийна структура. Подчертавам - не става въпрос за качеството на кадрите, а за характера на АСП - агенция, работеща основно за образа/имиджа на страната ни. След този идиотско-командирски жест България остана без професионална имиджова медийна структура - тази задача се прехвърли основно на туризма и на няколко хилави частни фирми. Така се стигна до нашумялото новогодишно президентско послание на чийто фон не бяха наши, а американски планини, така се стига и до кретенската йогурто/киселомлечна реклама на фирмата "Шамбурси".
Наистина проблемът с образа на България зад граница е много сериозен и досега е в територията на "ничия земя", едно непростимо безхаберие, за което ще си плащаме дълго и скъпо.

 

 

Глобус

  • След изборите започва период, в който трябва да се изпълняват поети обещания
    24. Октомври 2017 208
    96
    0

    Когато преди повече от месец попитах стари приятели от Скопие какви резултати очакват на предстоящите местни избори на 15 октомври, те с доста ведър смях ми казаха "па они ке се степат, па после ке видиме". Типично по македонски (или български?), както се казва. Е, не познаха, защото не се "степаха". Не познаха обаче и наблюдатели...


Апис
Всички права запазени "ДУМА"