Търси се вуйна

Вуйчо казва, че днес е голям ден. Разбирам да каже къс или дълъг, но голям... Сигурно вятърът е издухал облаците, небето се поповдигнало и денят е станал по-висок. Нещо не разбирам...
Но щом вуйчо казва, че денят е голям, така е. Той знае много, защото и той е голям. Голям човек има, но голям ден?! За баба голям човек не значи висок, а учен човек. Баба го нарича "учена глава". Чудни са старите хора! Какво ли не измислят, когато нямат работа. Сигурно така са измислили влака, самолета, телевизора - и какво ли още не...
Вие познавате ли вуйчо? Аз вече в много неща се съмнявам; съмнявам се и в това, че го познавате. След работа вуйчо се прибира вкъщи - при своите книжки и тетрадки. И пише, пише... Какво пише, аз не разбирам, защото сега уча буквите и още не знам добре да чета. Но скоро ще ги науча.
От време на време вуйчо ми дава да погледна написаното от него. Най-добре виждам буквите, които вече познавам - едни са малки, други - големи. Ето - и буквите са малки и големи. Като децата. Малките са повече. Но и те ще пораснат. Като мен!
Понякога баба поспира в градинката под прозореца на вуйчо и подвиква:
- Момчето ми, написа ли си?
Вуйчо мълчи. Баба пак пита, вуйчо пак мълчи. Така мълчи човек, който се е скрил да яде нещо тайно... Какво ли може вуйчо да яде тайно, без мен? Утре ще проверя какво има в чекмеджетата, ама и аз тайно - докато той е на работа. Вуйчо работи в някаква си кни-пи-ту-га. Тя се пишела само с големи букви: КНИПИТУГА. Веднъж баба ми довери на ухо, че вуйчо вечер, като се върне, пише нещо друго, не като онова там в книпитугата му. Пишел си свои книги. Сигурно книгите вкъщи не му харесват и той пише по-хубави. Дано имат и картинки.
Пак тогава баба ми каза, че, който сам си пише книжките, е писател. Но защо казва писател, а не пишател - нали пише... И това не разбирам. Нашата Пис-Писана може да стане писател - тя по цял ден лежи под масата и нещо драска с нокти по килимчето, сякаш пише... Я да го кажа на баба, но и аз на ухо. А какво е писател - аз още не знам. Ала и това ще е нещо голямо и важно - вуйчо като учена глава прави само големи работи!
И ще бъде първият писател, когото познавам!
Баба трети път пита вуйчо дали си е написал. Този път той се показва на прозореца:
- Не съм! - и пак се скрива.
Бързам и аз да се скрия - да не види, че съм чул и видял. Може да ми се скара. Е, на мен не ми се кара често, може би го е страх... И тук не съм прав - той не ми се кара, а само ще ме изгледа сърдито.
- Дойдох да погледам книжките... - тихичко му казвам, когато понякога се показвам на вратата.
Да знаете само колко много книжки има! Ето - и книжките са малки и големи. Не си мислете, че като са големи, в тях картинките са много. Е, и тук не съм прав - виждал съм нещо като картинки. Но този, който ги е рисувал, не е имал боички и всички е нарисувал с моливче. Рисувал-рисувал, ама недорисувал. Сигурно и него са питали дали си е нарисувал. Той се ядосвал, хвърлял моливчето и излизал на улицата. Трябва да кажа на баба да не пита често вуйчо дали си е написал, че и той може да хвърли моливчето си и да не напише книжките... Ще се разсърди и ще излезе на улицата. Но ако излезе да ми търси вуйната, няма да му се сърдим...
Аз още си нямам вуйна. Баба казва, че от толкова писане на своите книжки вуйчо не може да я намери. Пък аз му казвам: вуйчо, ти си пиши в тетрадката, аз ще я намеря, нека само изляза навън.
Онзи ден пак му казах за вуйна:
- Гледай си работата! - отговори ми той.
А каква работа имам аз? По цял ден ходя от стая в стая и всеки ми казва, че му преча. Работа ли е това? И трябва да чакам слънцето да си легне, за да ме изведат на разходка. Ами на слънцето, ако не му се спи и си остане да свети цяла нощ? Тогава няма ли да излизам? Извинявайте, но аз излизам още сега. Нали днес е голям ден и всички са на улицата. А като е голям ден - няма да има и край... Мама и татко, ако искат, да дойдат с мен. Ще ги заведа на площада. Ако не искат - да си стоят вкъщи. И те нека видят хубаво ли е да си все с баба.
Сега ще се обадя на вуйчо:
- Искам на улицата. Нали днес е голям ден.
- Сам не може, малък си. Ще излезем заедно.
Вуйчо започна да се облича. Когато излиза, той винаги облича бялата си риза - оная, дето баба му подари. Като си нямаме вуйна, баба ще подарява.
- Ти още ли не си готов? - погледна ме и пак сви гъстите си хубави вежди, които стават лоши, когато си говорим лоши думи.
- Готов съм! - и тръгнах.
- Още не си - загледа се в поизбелелите ми панталонки, с които си ходя вкъщи.
Няма как, трябва да обуя новите - ония с шарените презрамки. А обуя ли новите панталонки, трябва да съм и с новите обувки. Вуйчо беше готов, а аз още връзвах и развръзвах връзките на обувките.
- Вуйчо, помогни ми! - помолих.
- Можеш и сам, голямо момче си! - изсмя се той.
Сега пък голямо. Един ден малко, един ден голямо. Иди ги разбери... Но щом той казва, значи е така - голямо момче съм! Сега ще му покажа как се връзват връзки - никаква работа не е това.
На улицата имаше много хора. И всичките с нови панталони и нови обувки. Забравих да ви кажа нещо важно: моите обувки са жълти. С малко жълти обувки беше и един чичко - онзи с очилата от другия тротоар. Много ми е смешен мъж с очила - все едно, че виждам баба. Но баба носи очила само, когато шие нещо с игла. А чичкото отсреща май няма игла. Отивам да проверя. Но може и да не ходя - не съм виждал мъж с игла. Ние, мъжете в нашата къща, игла не хващаме.
По едно време ми дойде наум да попитам вуйчо защо днес е голям ден. Той ме изгледа отвисоко, нали и той е голям:
- Днес е Празник на града!
- Днес е Празник на града! - повторих и аз.
Той кимна с глава. И друг път така ми е кимал с глава, което значи, че е така, или че е съгласен с мен.
Много ми е смешно като видя някой така да кима с глава, или да я върти натам-насам. И особено, ако е учена глава. Смешно е, но и аз започнах така да правя. И като гледам другите, виждам, че моето кимане и моето натам-насам е най-хубаво! Хайде, попитайте ме нещо и ще ви покажа.
Извървяхме цялата улица, а вуйчо не пита. Продължихме по другата, той пак мълчи. Като си помислих защо мълчи, измислих: той мисли какво да ме пита. Нека си мисли, през това време аз ще погледам.
Охо, я вижте: от вазата за цветя на онзи балкон капе вода - кап-кап-кап! И тя ли иска да слезе на улицата при Големия ден? Защо не си стои горе - оттам големия ден се вижда най-добре. Сетих се: и тя е видяла онази дълга маса ей там и иска да разбере отблизо какво има на нея.
- Не се зазяпвай... - дръпна ме вуйчо. - Не си малък.
Ето - пак не съм малък. Е, добре - щом не съм малък, тогава да ме пусне, мога и сам да се разхождам с Големия ден. И да кимам глава на всеки, който ми харесва. Ето - онзи там с голата глава е интересен. Аз ще кимна напред, той също ще наведе неговата и тогава ще видя какво има най-отгоре на голата му глава. Но човекът се усмихна и отмина. Усмихнах се и аз. А не трябваше. Бях забравил да съм сериозен с непознати хора. Май нещо започнах и аз да забравям... Дааа, като станат по-големи, хората започват да забравят... Дали да не си остана малък?
- Хайде на байрачетата! Пет за левче! - провикваше се един чичко пред нас.
- Не се казва байраче, а знаменце.
Като погледна по широката улица на нашия град, на другия край виждам паметника. Той е висок, по-висок и от вуйчо. Нашият паметник не е като другите - човекът на него е със сабя, вдигната високо. През деня сочи към слънцето, а през нощта - към звездите. За мен той е юнак! Юнак над юнаците! Но нашият юнак си няма знаменце. Ще му дам моето.
При нас спря онзи чичко, който често идва вкъщи при вуйчо. Винаги като дойде, той ме пита: "Стари приятелю, как си?" Така каза и сега. Но и нещо друго:
- Я гледай колко е пораснало момчето!
Вуйчо, ти какво ще кажеш, щом и най-добрият ти приятел мисли като мен? Извинявай, ще се разхождам сам!
Вуйчо тръгна през улицата да ме върне, но един батко със свирка го спря:
- Гражданино, върнете се на мястото си!
И вуйчо се върна на мястото си.
- Ела де, хвани ме! - изплезих му се.
Той не ми обърна внимание и тръгна нанякъде с моя стар приятел. Сигурно е видял вуйна и иска да му я покаже. Сред толкова хора не може да не е и тя. Май е онази там, с белите панделки! Не, не - тя е малка за него. А за мен е голяма. А другата до нея - и тя е хубава. Ей, всички са толкова хубави! Не вижда ли вуйчо?
Представете си, че вуйчо пак не види и вуйна отмине... За всеки случай нека се поогледам добре. Моментът е важен и не трябва да се изпуска.
Не знам защо, но изведнъж се сетих за баба: тя често казва на вуйчо "момчето ми". За нея той си е момче, едно пораснало момче, но за мен е вуйчо. Ала вуйчо без моята вуйна.
Затова по-скоро да я намеря.
Поогледайте се и вие...
А ето я - онази там! Когато вуйчо спря при нея, тя му се усмихна. Моят сериозен вуйчо също се усмихна. Вече нещо си говорят. Сега тръгват към сладкарницата отсреща. Ще я заведе там, както и мен води, и ще я почерпи със сладолед. После ще отидат вкъщи...
А когато слънцето си легне, ще запалим всички крушки - да свети чак до звездите. И всички ще видят моята вуйна!
След време ще си имаме бебе. А като дойде бебето, изведнъж аз ще стана наистина голям! Дори вуйчо ще бъда - следващият вуйчо в нашата къща. И много, много няма да се оглеждам да намеря вуйната на вуйчовото бебе. Я погледнете: колко хубави момичета наоколо, с всякакви панделки.
И никакви книжки няма да пиша. Стига един писател на една къща!

ПП. Да ме извинява и мало, и голямо, ако понякога казвам думи, които са по-други, не като казани от дете. Но аз вече съм голям и отсега така ще си говорим - като равен с равен! А ако сте толкова нетърпеливи и любознателни и искате да знаете какво е това ПП или КНИПИТУГА, скоро и това ще ви кажа. Сега нямам време.
Бързам да запаля всички крушки вкъщи!...

На Живко Сотиров



Борислав ЦЕНОВ е роден на 7 септември 1938 г. в село Горна Лука, Михайловградско (сега Монтанска област). Поет и журналист. Завършил е маркшайдерство и геодезия в Пернишкия минен техникум и българска филология във Великотърновския университет "Св. Кирил и Методий". Работил е като землемер в родния си край и като журналист във в. "Септемврийско слово" - Михайловград, във в. "Народна младеж", БНТ и в. "Земя". Бил е отговорен секретар на вестниците "Жарава" и "Моята вяра". Автор на пет книги за деца ("Дървената ракета", "Момче и слон", "И песен винаги ще има", "Облак с бисерно зърно" и др.), лирика - "Между вечерницата и светулките" (1999). Член на Съюза на българските писатели.