На нашия учител

Пламен Бочков  

Времето върви по своите пътища забързано и неуловимо. То е всичко, което сме ние - мечти, цели, успехи, разочарования, болки и тегоби - падения и въздигания.                            
Времето носи своите ценности и пази ревностно нашите спомени. А те, спомените, на рояци ни връхлитат всеки ден и ни рисуват с вълшебната си палитра образи, картини, събития - пъстра кавалкада от свят - шарен, необозрим.
Вече сме на 60. Видели сме добро и зло, почтеност и низост. Преживели сме любов и омраза. Но, едно не можем да отречем - че винаги се връщаме в началото - там, където всичко започва на черно-бяла лента; там, където светулки блещукат и в най-тъмната нощ, а приказни силуети ни сбират отново в задружния клас с любими учители.
Вече сме на 60. А нашият класен ръководител и учител по български език и литература - Иван Георгиев Маринов, е на 89. Навърши ги на 18 септември 2017 г. 
Последно му писах на 18 октомври 2010 г. и му споделих нещо съкровено: "Всичко, което съм постигнал като баща и в професията си, дължа на своите родители и на учителите в Провадия. Разбрах, че учителят може да бъде не само по определен предмет, но може да учи и на умението да живееш - пълноценно и добродетелно. За съжаление днес май няма такива учители..."
Но такъв учител беше нашият Иван Маринов. С него бродехме из Рила, Стара планина и Родопите, рецитирахме Ботев и Вазов, залюбвахме все по- силно българския език и задълбочено изучавахме неговите закони и граматика. С нас учителят ни сподели родния си дом в село Славейково (гостувахме целият клас на родителите и роднините му), най-съкровените си мисли, чувства и здрави човешки принципи, изковали стойностния му живот - с други думи казано - сподели с нас целия си свят и ни дари най-умното и красивото от него.
Днес съм професор д-р, ректор на Нов български университет, но ако съдбата пожелае да надникна отново в светлите дръзки очи на моя учител, аз пак ще се почувствам онова малко момче, което жадно поглъщаше словото му и тайно си мечтаеше поне малко да прилича на него.
Други мои съученици са учители по български език и литература, по история, по различни хуманитарни дисциплини, музейни деятели, автори на научни и художествени текстове - Светослав Аджемлерски, Жана Дойкова, Снежана Момчева, Цветанка Маринова. Има и инженери, лекари, офицери - Илиана Димитрова, Диана Узунова, Димитър Демирев, Деян Златев, Емил Златев. Списъкът е дълъг, но всички ние сме залюбили българското, красивото, възвишеното и обичта към труда от него. Зная го. Помня го.
Този човек пося зрънцето на знанието у нас, възпита упоритостта и амбицията да го постигнем в житейския си път.
Радвам се на неговото дълголетие, на живата му, будна гражданска съвест, защото той първи ни прочете своята "Приказка за стълбата" и ни научи как да се изкачваме по нея, без да губим себе си, без да продаваме духовните си ценности и човешко достойнство.
И до днес другарят Маринов се бори за истината, която често е несретна и невъзможна. Затова винаги в моето съзнание той е бил най-точният прототип на един от най-светлите и хуманни образи в световната литература - Сервантесовият Дон Кихот.
Иван Маринов не спира да вярва във вечно въртящите се вятърни мелници (злото никога не спи), с които той винаги е готов да влезе в битка за доброто и справедливостта.
Скъпи учителю! За твоя 89-и пореден рожден ден приеми най-скъпия дар, който сме ти приготвили - непреходна обич и дълбока благодарност, както и ролята, която сме ти отредили - на наш духовен баща!
Бъди здрав и все такъв неуморен труженик в борбата за човешки правдини!