Да скъсаш нишката

"Не вярвам в съдба, която сполетява човек заради нещо, което е направил. Но вярвам в съдба, която го сполетява, ако не направи нещо."
Сидхарта Гаутама Буда (563-483 г. пр.н.е.) - индийски мъдрец


Какво представлява една нация? Съществуват различни дефиниции, в зависимост от идеологическата позиция. Съгласно теорията, създадена от Карл Маркс и Фридрих Енгелс и развита от Владимир Илич Ленин, нацията възниква като ново социално историческо явление в периода на преодоляване на феодалната раздробеност на обществото и укрепване на политическата централизация на основата на капиталистическите икономически връзки. Подчертавайки непрекъснато социалния произход и социалната роля на нацията, Вл. Ленин акцентирал върху това, че създаването "... на национални връзки не е било нищо друго, освен създаване на връзки буржоазни", че "... не би могло от феодализма да се премине към капитализма без национални идеи" и че "нацията е неизбежен продукт и неизбежна форма на буржоазната епоха на обществено развитие". Върху основата на продължителен съвместен живот на хората, свързани с единна икономика, територия и език, възниква и общност на духовния живот.
Основоположниците на марксизма-ленинизма оценявали тази общност на духовния живот като важен фактор за развитието на нацията, но подчертавали противоречивостта на културата и психологията на нацията, състояща се от враждебни класи. "Има две национални култури във всяка национална култура" - пише Вл. Ленин, като има предвид, че буржоазно-помешническата и клерикалната култура противостоят на демократическата и социалистическата култура.
В динамиката на общността на икономическите връзки, територията, езика, и също и с оглед на националната особеност на културата и психиката, се поражда съзнанието за национална общност - националното самосъзнание. Жизнената активност на нацията в значителна степен се определя от характера и нивото на националното самосъзнание.
Именно чрез

разкриването на мястото и ролята на народа,

тоест - в терминологията на историческия материализъм на социалната общност, включваща на различни етапи от историята тези слоеве и класи, които поради своето обективно положение могат да участват в задачите за прогресивното развитие на обществото, марксистко-ленинската идеология се разграничава от идеалистичната идеология, която игнорира решаващата роля на народа в общественото развитие, приписвайки я изцяло на забележителните личности.
Точно тази концепция всъщност реализира на практика българският политически (псевдо)елит, под покрова на т. нар. представителна демокрация. Като по революционен - изцяло изгоден на самия него! - начин преформатира фактическата роля на трите елемента в комплекса "субект на държавното управление - инструментариум на държавното управление - обект на държавното управление".
Вместо суверенът да бъде субект на държавното управление; лицата, заемащи постове в трите сфери на властприлагането (властимеещ е само суверенът!), да бъдат интегралния инструментариум за упражняването на държавното управление от страна на суверена, а социалната действителност да бъде обект на държавното управление, то суверенът чрез механизма на представителната демокрация бива лишен от властовия си потенциал. Инструментариумът се превръща в субект на управлението на държавата, а суверенът - тоест съвкупното гражданство, е низвергнато до положението на обект на държавното управление.
Какъв е реалният резултат от тази трагична за България подмяна на ролите, извършена по агресивен и безмилостен спрямо българския народ начин? Как се отрази този процес върху българската нация?
За да не бъде основателна една критика по отношение на про-комунистически уклон при дефинирането на понятието "нация", оттук по-нататък ще е основа определението на френския буржоазен философ Ернест Рьонан на термина "нация", формулирано по повод  френско-германския спор относно държавната принадлежност на Елзас-Лотарингия: "Нацията е душа, духовен принцип. Едното е в миналото, а другото - настоящето. Едното е общото притежание на богато наследство от спомени; другото е настоящето съгласие желанието да се живее съвместно, волята да се продължат ценностите на едно получено неделимо наследство". И по-нататък: "Нацията следователно е една голяма солидарност, изградена от чувството за жертвите, които са направени, и които сме склонни да направим отново. Тя предпоставя едно минало, обаче същевременно нацията се резюмира в настоящето чрез един осезаем факт: съгласието, ясно изразеното желание за продължаване на съвместния живот".
Приложим ли гореизложената дефиниция за "нация", изводът за настъпилия разпад на българската нация е неминуем. Колкото се отнася до "ясно изразеното желание за продължаване на съвместния живот", то една академична непредубеденост изисква да отдадем дължимото на марксистко-ленинската постановка за наличието в условията на капиталистическото общество на "две нации в една нация". "Двете нации", като компоненти на общата нация, са с

ясно изразени противоположни интереси

Едната нация - тази на политическия (псевдо)елит и олигархията, - е жизнено заинтересована от продължаване на съвместния живот с другата - неелитарната и неолигархичната. Като усърдно - посредством цялата подчинена й и дирижирана от нея "четвърта власт", - внушават за масова сугестия прозрението на френския писател Стендал (1783-1842 г.), че "Овчарят винаги се опитва да убеди овцете, че техният интерес и неговият са еднакви". Понеже облагодетелстваната "нация в нацията" не би могло да продължава процеса на своето облагодетелстване, ако не е налице съвместния живот с другата - ощетявана, - "нация в нацията".
Преди близо едно столетие Гео Милев пише: "Един е изходът: обединяване на народните сили. А това обединяване ще се извърши само под знака на един лозунг: труд и честност. Този нов лозунг - чужд на всички досегашни партии, - означава техния разгром и изникването на една нова "партия", която ще донесе желаното обновление, като обедини народа под единствения възможен в България социално-културен принцип: трудовия принцип. И тази партия ще изникне в недрата на  народа и трябва да бъде не партия, а целият български народ. Така народът ще изнесе начело своите истински, най-добри синове: честните свои синове, ония, които досега са били или потулени зад шума на безчестието, или доброволно отлъчващи се от оная обществена гнусота у нас, която се нарича "политически живот".
В брой № 1 на в. "Ретро" за 2017 г. проф. Юлиян Вучков в драматично и емоционално интервю излага своята осъвременена интерпретация на Гео-Милевото прозрение за наложителността от елиминиране на понастоящем съществуващите партии от обществения живот в България.

Моят разюмиран коментар

на професор - Юлиян-Вучковата мантра за спасението на България, е че това не е нищо друго, освен "Едно Голямо Бля-Бля-Бля!".
Колкото се отнася до неговата социална фантасмагория за експертен кабинет, "който след време да премине в една масова партия, в която да влязат много млади хора, всички пенсионери. Но тя да бъде оглавявана  от научната и лекарската интелигенция", то остава само да се осъществи и този пореден експеримент за сформиране на контраелит, който да изшути досегашния (пседо)елит и скоропостижно да се превърне в клонинг на своя предшественик и така да смачка под валяка си останалата малко жизненост в националния ни дух (на неелитарната част от нацията).
Всъщност както професор Юлиян Вучков, така и която и да е от персоните в България, самонапомпали се със самочувствие, че превъзхождат "профанния плебс", в най-етичния вариант на автосугестията им, могат само да претендират, че тяхното управление би било пример за справедливост.
Но тази

приказка за възрастни наивници

предизборната латерна я върти безспир от 1990 г. насам. Въпреки това, в съзвучие на мисълта на Буда от мотото, съдбата занапред на българския суверен не е определена от неговото съучастие в собствената му  измама досега. Но той би бил сполетян от окончателно загубване на  шанса за реинтеграция на българската нация, ако не изпълни с правилното съдържание понятието "български суверен" - следователно държател на властта, както и термина "държавен чиновник" в трите сфери за прилагане на властта - тоест инструменти на суверена. Като спрямо тях суверенът е установил ясно регламентирана нормативна база за контрол и санкциониране. Във всеки момент, включително и възвръщане на делегираните властови пълномощия, тоест отзоваване на лица, заемащи изборни длъжности, преди изтичане на пълния им мандат.
До реализацията на тази идея (псевдо)елитът сам няма да стигне, и не само защото е опасна за неговото статукво. Въпрос е и на морал - фактор, спрямо който (псевдо)елитът страда от излишък на дефицит. Затова и по отношение на въвеждането на хибридната демокрация - съчетаването на пряката и представителната демокрация, (псевдо)елитът е винаги готов да извърши едно "антитерористично" отблъскване на ... собствения си суверен. Въпреки че по този начин ще клъцне нишката на Ариадна за излизане от лабиринта на националната катастрофа, към която България се упътва в условията на сегашния модел на представителна демокрация.

* - Авторът е председател на УС на Асоциацията за борба против корупцията в България.