Лого ДУМА
ДУМИ МНОГО ДУМА Е ЕДНА

24 Октомври 2017 | Вторник
 
вход регистрирай се

Глобус

Сигнали за пробуждане

Някои прагматици вляво трябва да се заслушат в тях

Методи Кръстев

19. Септември 2017 , брой: 183   575   0



На 7 ноември ще се навършат 100 години от Октомврийската революция. Три дни по-късно ще удари часът на 28-та година от "изгряването" на българската демокрация. Разсъждения за "червения Октомври" ще има. В пределите на Русия ще се кажат и възторжени слова, и заклинания. Зад пределите й ще преобладават заклинанията. Русия днес е под словесен обстрел от либералния Евроатлантик.
Годишнината на "Синята идея" ще е само наша вътрешна и вяла емоция. Зад пределите на България освен в емигрантските среди никой няма да се сети за тази дата. Но ще има и една прилика с емоцията по "червения Октомври" - клеймото на отрицанието. Заради излъганите надежди.
За революции пише американският историк Жак Барзен в книгата си "From dawn to decadence. 500 years of western cultural life". ("От изгрев до заник. 500 години културен живот на Запад").  Книгата излиза от печат през 2000 година. Критиката я определя като "зашеметяващо изследване на петвековното културно отстъпление на западната цивилизация. От 1500 година до наши дни". В него авторът е отделил и място на Октомврийската революция.
"Свикнали сме", пише Жак Барзен, "да наричаме много неща революция. Но някои от тях радикално променят човешките нрави или широко разпространени житейски практики и дават нов облик на културата". Въз основа на това разбиране Жак Барзен откроява четири от революциите през този исторически период. Те са:
- Религиозната революция през 16 век. За нейно начало се смята 31 октомври 1517 г. Тогава монахът Мартин Лутер разлепва на вратата на черквата "Вси светии" в саксонския град Витенберг своите 95 предложения за реформиране на римокатолическата църква и слага началото на другото течение в нея - протестантството. Съперничеството между двете течения продължава до 1648 г., когато с Вествалските мирни договори се слага край на продължителните религиозни войни в Европа.
- Монархическата революция. През 17 век, когато Протестантската революция е завършила и добрините и злините си, с което настъпва успението на християнското единство, настъпва времето на монархическата революция с двусмислената й идея "монарх-и-нация" и с нейните ръководни две цели - стабилност и мир. Символ на това време става Монархът, посочва Жак Барзен, който измества отживелицата Цар. "Хиляда години Европа е била управлявана от царе. И независимо какви са били амбициите им, те винаги са били само "първи сред равни" с власт, оспорвана от "равните". Монархът, "единственият и само той", идва като въплъщение на неоспорима власт. Нейният авторитет се утвърждава от "нация" като носител на разбирането за "национална държава".
- Третата революция е Либералната Френска. Революция на вододела между 18 и 19 век
- Четвъртата е Руската социална революция на 20 век. "На всяка една от четирите й бяха нужни десетилетия, за да се избистри смисълът на замисъла им и страничните ефекти от него". Процес, който според Жак Барзен не престава да дава своето отражение и в нашето съвремие.
 
За революционната класа

Революцията е тема и за руския политолог и преподавател в култовия московски университет МГИМО Василий Шчипков. На страниците на вестник "Взгляд" той размишлява върху състоянието и перспективата на руската революционна класа. Неговата преценка е, че в политическия живот на днешна Русия тази класа е представяна от "несистемната", сиреч неформалната извънпарламентарна опозиция, която е в криза. По две причини - няма лидер, който да обединява всички сили на протеста, няма и единна идеологическа платформа. Идейната й немощ се дължи на обстоятелството, че й се внушава интуитивна представа за целта на протеста - "да се срути съществуващата структура на властта и да се направи подобрен римейк на събитията от 1990 г., като историята се насочи в правилната посока". "В наше време", обяснява авторът, "обосноваването на протестите в Русия се базира на изолирани фактори на недоволство: лична ирационална нетърпимост към някои политици и чиновници и битови проблеми. Списъкът на протестите на тези, които са призвани да извеждат хората на площадите, е известен - Сирия, Крим, санкциите, изборите, лошите пътища, измамите и кражбите, неправилната история и действителност и това не може да се търпи. Всяка една от тези теми е потенциална причина за недоволство", признава авторът, но е категоричен, че "това не е причина за революция".
Носталгична нотка по борческата романтика на революционния Октомври се долавя в обяснението на Василий Шчипков, че убедеността на тогавашните революционери за неизбежността на тяхното бъдеще им е вдъхвала чувство за морално превъзходство. "С отслабването на вярата в идеала това чувство изневери на революционната класа. Сега чувството за бъдеще обладава други хора. Но те не наричат себе си революционери", заключава авторът.
Догодина през ранната пролет предстоят избори за президент на Русия. Анализът на Шчипков създава впечатление за предвестник на предстоящата предизборната кампания. И в него прозира целта да се обоснове убеждението за безперспективността на неформалната опозиция. Това не е много трудна работа. Не може да се отрече, че нейният порив за демократични промени не е лишен от основания, но възможностите й да се наложи като респектиращ политически фактор на този етап от нейното развитие са нищожни. Фаворит за президентския пост ще остане Владимир Путин. Руснаците си го обичат. Опозицията ще може да увенчае усилията си за активна позиция в политиката на Русия, едва когато спечели представителство в руската Дума и от несистемна стане системна. За да продължи от парламентарната трибуна борбата си със статуквото. Втора Октомврийска революция няма да има!

"Приказка за двама социалисти"

Това интригуващо заглавие е от юнския брой на американското списание "Форин афеърс". С него започва анализът на доцента по сравнителна политика от Лондонския институт по икономика и политически науки Джонатан Хопкин. На фона на разсъжденията на предишните двама автори размишленията на Хопкин биха могли да бъдат наречени далечно постреволюционно ехо в духа на разбирането на Жак Барзен за отражението на четирите революции върху политиката на съвременна Европа.
Приказката е за лидера на британските лейбъристи Джереми Корбин, за френския социалист и вече бивш президент Франсоа Оланд и за бъдещето на европейската политика.
Хопкин е избрал като повод за анализа си резултатите от изборите за президент във Франция и предсрочните парламентарни избори в Обединеното кралство. Във Франция "аутсайдерът" Макрон печели внушителна победа, спира настъплението на евроскептичния национализъм и озарява с живителна светлина помръкналата перспектива за задълбочаване на европейската интеграция. Във Великобритания "изхабен участник в политиката" хазартно залага на предсрочни избори с амбицията да увеличи подкрепата за правителството си и в трудните преговори за развод с ЕС.
Изходът от британските предсрочни избори би могъл да се обобщи с българската поговорка "вместо да изпишат вежди, извадиха очи". Вместо по-голямо подкрепящо я парламентарно мнозинство сега Тереза Мей предвожда правителство на малцинството. И за подкрепа на амбициите си за "триумфална" раздяла с Обединена Европа ще трябва да търси коалиционен партньор.
В двете събития Хопкин вижда полезни поуки за лeвоцентристките партии, които се идентифицират с демокрацията. "Информация к размишлению", би казал оберщурмбанфюрер Щирлиц, ако беше свидетел на обезличаването на Френската социалистическа партия през годините, изминали от началото на века. "Франсоа Оланд стана толкова непопулярен", изтъква Джонатан Хопкин, "че беше принуден сам да се откаже от кандидатура за втори мандат. Точно две години след като влезе в двореца "Матиньон", Оланд стана най-непопулярният президент в историята на Петата република". А номинираният от социалистите за негов приемник Беноа Амон избирателите класираха на унизителното шесто място, с което казаха колко силно е помръкнало доверието на французите във френските социалисти.
Президентството на Оланд бе като финален акорд в упадъка на френския социализъм. Упадъкът започна с изборите за президент на Франция през 2002 г., когато предшественикът на Оланд Лионел Жоспен позорно отпадна още на първия тур, изпреварен от лидера на крайната десница Жан-Мари Льопен. Упадъкът на партията с най-голяма тежест до началото на този век в левия политически спектър на Западна Европа нанесе удар върху тежестта на европейските социалистически и социалдемократически партии. Това е основание за Джонатан Хопкин да заключи: "През последните години доминира общоприетото схващане, че социалистическите и социалдемократическите партии трябва да се примъкват към центъра, за да черпят сила". Болезнената загуба на престиж от Френската социалистическа партия не се различава съществено от пораженията, които претърпя българската им посестрима през времето на прехода към капитализъм. И за понесените беди вината не е само на международното положение.
Въпреки това Хопкин вижда надежда левоцентризмът да се отърси от идейния си маразъм. Вижда я в успеха на британските лейбъристи на предсрочните избори. "Лейбъристката партия на Джереми Корбин, макар да остава в опозиция, спечели на своя страна 3,5 милиона избиратели повече отколкото при предишния й прагматичен лидер Ед Милибанд. Нито един лейбъристки лидер след внушителната победа през 1997 г. на Тони Блеър не е печелил толкова голяма подкрепа". Изборният успех на Корбин се дължи на умението му да изчисти посланията към избирателите си от левичарска апологетика. "Това не е само повратна точка в политиката на британската левица", смята Корбин. Това е от голямо значение за прогресивните сили в демократичния свят като новите леви сили в Гърция, Португалия, Испания и Съединените щати. Джонатан Хопкин не включва българските социалисти в тази компания. По-важно е, че успехът им на президентските избори миналата година е съживяване, съпоставимо с "повратната точка в политиката на британската левица". Но този знак за повратност не може да става повод за еуфория. Защото през тръни е пътят към звездите.
За Джонатан Хопкин успехът на лейбъристите е подсказване, че "отдавна зрее нужда от прогресивна политика, която с по-решителна категоричност да постави въпроса за неравенствата и икономическата стагнация в съвременния капитализъм". "Приказката за двамата социалисти" са повод за автора й да направи извода, че повечето управляващи в богатите демокрации са в отбранителна позиция. Защото хората са уморени от затягане на колани и от социално неравенство. Това разочарование е особено заплашително за либералните политици, които от години доминират настроенията в център-ляво.
Изборите, свързани с "Брекзит", и шокиращата загуба на Хилъри Клинтън от Доналд Тръмп са сигнал за пробуждане, който някои прагматици вляво не искат да чуят.
Изненадващо лейбъристите показаха как левицата може да поддържа жив интереса към засилващия се порив за промяна, е заключението на Джонатан Хопкин. С предупреждението, че решаващо изпитание за Лейбъристката партия на Джереми Корбин ще бъде гласуването за "Брекзит"-а.  Известно е, че лейбъристите формално са за напускането на ЕС. Но на предсрочните избори новите три милиона и половина избиратели гласуваха за оставането. Това са гласове на проевропейски настроената средна класа на Великобритания. Ако Корбин и компания подкрепят "хард" плана на Тереза Мей, тази подкрепа ще се стопи и депутатите лейбъристи ще се върнат на мястото си на миманс от задните банки на парламента.


Разочаровани от партиите, хората започнаха да търсят т.нар. несистемни политици, така се роди гръцката СИРИЗА и испанската Подемос


Лидерът на британските лейбъристи Джереми Корбин показа как левицата може да поддържа жив интереса към засилващия се порив за промяна
БГНЕС


Французите обърнаха гръб на Социалистическата партия, която предаде интересите на трудовите хора
БГНЕС

 

 

Глобус

  • След изборите започва период, в който трябва да се изпълняват поети обещания
    24. Октомври 2017 208
    96
    0

    Когато преди повече от месец попитах стари приятели от Скопие какви резултати очакват на предстоящите местни избори на 15 октомври, те с доста ведър смях ми казаха "па они ке се степат, па после ке видиме". Типично по македонски (или български?), както се казва. Е, не познаха, защото не се "степаха". Не познаха обаче и наблюдатели...


Апис
Всички права запазени "ДУМА"