Моите награди са актьорите, които играят моите текстове

Здрава Каменова е родена в София на 26 юни 1979 г. Завършила е актьорско майсторство за куклен театър при проф. Румен Рачев в НАТФИЗ "Кр. Сарафов" (2002). През 2004 г. печели "Икар" за ролята си в "Карлсон и дребосъчето". Започва да се занимава с драматургия около 2001 г. Първата й пиеса е "Нещо хубаво, нещо само твое". През 2006 г. нейната пиеса "Отклонения" е сред лауреатите на конкурса "Нова българска драма" в Шумен. Година по-късно печели първата награда в същия конкурс с пиесата "Баща ми". През 2012 г. "Праехидно", която Каменова пише заедно с Гергана Димитрова, печели "Икар" за най-добър драматургичен текст. Лауреат е на наградата "Иван Радоев" на Плевенския театър, номинирана е за "Аскеер" за драматургия. Авторка е на повече от 20 текста, поставяни в различни театри в София и страната, както и на три книги за деца. Занимава се и с озвучаване на филми и сериали, била е режисьор на дублажа в Би Ти Ви. Има две деца.

- Госпожо Каменова, завършили сте куклено актьорско майсторство, но вече имате поставени повече от 20 пиеси. Защо не учихте драматургия?
- Защото, когато започнах да уча, нямаше такава специалност. А и със сигурност нямаше да я избера. Това, че минах през сцената, тотално ме влюби в нея. Много малко от преподавателите ми и хората, с които съм учила, са вярвали, че ще престана да играя на сцената. Но се изкуших от идеята да сляза в залата и да гледам сцената само отдолу, за да създавам целия свят върху нея наново с всеки текст. И го направих.
- А не ви ли се играе?
- Приигра ми се от няколко години насам, то е като нужда пак да сменя ракурса, за да освежа сетивата си, да си взема наново дозата сценичен прах. Този сезон се връщам там, горе и като актриса, в "Кукувици" - пиеса, която написах с младата авторка Мариана Гайан, която наскоро се завърна от Америка. Ролята ми неслучайно е на авторка на посредствена литература... (усмихва се).
- Създали сте няколко пиеси в съавторство - не се ли работи по-трудно с друг човек?
- Много обичам да работя в съавторство, то е като да ти дадат прът за овчарски скок... Иначе пак скачаш, но нямаш прът, мъчиш се и стигаш донякъде, може би с много усилия малко по-високо... Съавторството за мен е надскачане на себе си. Чужда ми е суетата на пишещия за авторството над всяка дума. Думите после си ги взимат актьорите, думите никога не остават на автора и слава богу. Това, че минах през сцената, ми даде усещане за колективния дух на това изкуство, търся го и в самотното писане. Да мислиш и създаваш заедно ми се струва по-голямо от това да пишеш и създаваш сам - не, че не ми се случва от време на време. Тогава обикновено пиша или за определен режисьор, или за актьор и пак не съм сама. Това е интересен процес, защото в тялото на текста влизат много лични детайли от живота, характера на актьора, сякаш вграждаш сянката на актьора в текста, но не като лоша, а като добра магия. А после, когато актьорът играе текст, писан за него, начинът, по който се бори за думите, които е припознал като свои, е изумително усещане - нещо, което ме прави най-щастлива. Актьорите вярват в текстовете ми много повече от мен, много повече сили имат да ги отстояват през годините. И в дълбаенето си откриват неща, които не съм и подозирала, че има, затова, извинете... кой е авторът. Има ли значение, щом има истинно вдъхновение?! Я, получи се и рима.
- Вие сте преди всичко куклена актриса, създали сте и пиеси за куклен театър, но през последните години сякаш сте се отдали повече на драматичния театър, на мюзикъла...
- Така беше, но от около 3 години от Държавния куклен театър в Бургас ме приютиха като автор и всеки сезон чакат текст, който създавам специално за тях. Така че в момента много пиша и за деца, и за възрастни, както и за телевизия.
- Какъв сюжет бихте написали за деца в днешния ден?
- Преди три години започнах да пиша пиеса на тема рециклирането. Бях решила да изградя истории с метална кутийка, с предметите от боклука, които имат мечти и могат да ги осъществят само ако ние се погрижим да отидат в завода за рециклиране. Така ме увлече тази история, че в един момент си казах: защо да е пиеса, това много ме ограничава, сладки и щури неща остават само като кратки ремарки. И така неусетно започнах да пиша първата си книжка - така ме погълна, че се изля за 3 седмици. След което успя да спечели субсидия на Столичната програма "Култура" и бе издадена. Казва се "Боб - малката метална кутийка с голяма мечта". Голямата радост за мен е, че има идея да бъде включена в читанката за ттт клас.
- Може ли да се намери по книжарниците?
- Тиражът е изчерпан, издадоха я мои приятели от асоциация "Алос". С тях издадох и следващата си книга - "Чорапът, който промени света", нея все още имате шанс да си купите. Идеята за две чорапчета - черно и бяло, които искат да станат чифт, но всички им пречат, възникна след като направих моноспектакъл за първата ромска професионална актриса Наталия Цекова, изключително талантливо момиче, което ме зарази с ентусиазма си да направи нещо смислено за етноса си. Ето така една пиеса за възрастни стана причина за написването и на детска книжка. А най-новата ни книжка - с художничката Ирина Василева, която всеки момент ще влезе в печат, е "Планетата на дядовците". Хрумна ми, че темата за смъртта и къде отиват любимите ни баба и дядо, когато починат, е доста отбягвана, а може да бъде поднесена без страх, дори с оптимизъм към живота. Децата ни имат нужда от отговори на толкова въпроси. Въпросите им са толкова интересни, причудливи, шантави, не бива ги заобикаляме или да им поднасяме банални, скучни отговори. Това се опитвам да правя, да давам шантави, обичливи отговори на трудните въпроси, които децата биха си задали.
- Вие самата сте майка на две деца...
- ...които обожавам!
- Водите ли ги на театър?
- Театърът е животът на майка им и баща им, те живеят театъра, приятелите ми са артисти, музиканти, художници. Децата ми са присъствали на много репетиции, на обсъждане на илюстрации, синът ми редовно комуникира с художничката Ирина Василева и е основен неин консултант... Освен това той понякога научава ролите в моите детски представления преди актьорите и им подава репликите от салона. Когато започна да пиша нова история, често я разказвам на децата си и те започват да фантазират и ми дават идейки. Харесва ми да виждам как играят с думите.
- Често чуваме истории, свързани с насилие над деца, както и помежду им. Какво трябва да се направи, за да ги предпазим от лошото, да им помогнем да се социализират по-добре?
- Като живеем добронамерено към другите и се отстояваме честно и незлобливо. Много пъти са ме питали защо се извинявам на децата си. Когато осъзнавам, че съм сбъркала им се извинявам, затова и те се извиняват съвсем естествено на мен, слушам музиката на сина ми, правя съчетания с лента с 5-годишната ми дъщеря, научих се да карам колело, след като и двамата се научиха и много се смяхме, говорим си за всичко, няма теми, които не са "за тяхната възраст", по-скоро приспособявам отговорите към тяхната възраст.
- Какви теми, проблеми, жанрове преобладават според вас в съвременната българска драматургия?
- Това, което ми харесва напоследък, е, че се появяват млади автори като Иван Димитров и Ясен Василев, с изключително индивидуални гласове, които са тук и сега, имат мащабен поглед и смелост да разказват различно. Струва ми се, че на българската драматургия й е трудно да намери посока, защото няма критерии. Голям проблем е, че хората, които имат инструментите - директори на театри, режисьори, които могат да дадат стимул на младата драматургия, не са достатъчно активни. А талантливи пишещи хора има много и не ми се иска да им е толкова трудно да виждат смисъла от работата си. Академия "Аскеер" трябва да е по-отворена за младите драматурзи, "Икар" също. Толкова важно е да посочим таланта, докато е още крехък. Нашата театрална среда много се плаши да не се излъже в таланта. Нека се излъжем, по-добре, отколкото да оставим талантливия човек да се демотивира, преди да е разгърнал потенциала си. Трябва да се инициират повече конкурси, да има форуми, на които да се представят нови драматургии.
- Познавате театралната действителност у нас от всички страни. Какво е най-необходимо на българския театър днес?
- Мисия, кураж, издръжливост. Притеснително е, че, спасявайки се, театрите поставят заглавия, които са с изключително комерсиален характер, само и само да привлекат публика. Театърът е място, където трябва смело да извадиш проблеми, да намериш подход да го направиш интересно и провокативно, така, че, излизайки от салона, публиката да иска да промени нещо и в себе си и навън. За съжаление толкова зацикли театралната система, че за да оцеляват, щатните трупи и театри свикнаха с компромиса и демонстрират, че нямат нужда от новите български гласове. Смятам, че държавата трябва да отдели малко повече средства за независимата сцена, където се случват експериментални неща и се създават повечето нови драматични текстове, където се мъти бъдещето на театъра ни. Където се случва театърът в истинската му неподправена форма: Има идея, която увлича хора, които й вярват, и те я осъществяват не защото ще получат заплата в края на месеца.
- Ваши пиеси са поставяни в различни театри. Месите ли се на режисьорите и смятате ли, че трябва да има "разделение" на длъжностите? Има случаи, в които един човек сам прави всичко.
- Много уважавам работата на всеки. Не смятам, че разбирам достатъчно от режисура, нито от сценография. Много обичам, когато всички сядаме на масата и обменяме мисли - често съм получавала идеи от сценографа за текста и съм се вслушвала в тях. Понякога обаче има толкова силни творчески личности, че умело могат да поемат няколко функции, въпросът е да ме убедят в това и да "им стиска" да доведат нещата докрай. Много обичам да вярвам на партньорите си, на колегите си. А и харесвам смелостта.
- Какво е чувството, когато гледате своя пиеса, поставена от различни режисьори и актьори?
- Случи ми се с "Гимнастика за бременни" и с "Гарфънкъл търси Саймън" - във варненския театър го играят под заглавие "Приятели". Момчетата, които поставиха "Приятели" във Варна, ми направиха огромен подарък - те не ме познават, намерили са текста ми и са започнали да го репетират, без да ми се обадят. Изключително чувство е някой, който не те познава, да отдели година от живота си за нещо, което си направил, и да се бори то да заживее на сцена. Това представление е много различно от първата постановка на текста, защото го правят други хора, които с енергията и мисълта си вече са негови съавтори.
- Удостоена сте с няколко престижни награди. Този "състезателен" дух и среда с какво допринасят за развитието на твореца?
- Има един крехък момент, в който осъзнаваш, че си постигнал нещо и когато виждаш, че никой не оценява това, започваш да се съмняваш, да се питаш дали твоят критерий е грешен, докъде си стигнал, оттам накъде да тръгнеш... В периода, в който най-много имах нужда и усещах, че е моят момент да бъда оценена, не получих тези награди и съм благодарна за това. Моите награди са актьорите, които играят моите текстове, тоталната им отдаденост, режисьорите ми. В един момент, когато се освободих от очакването на оценка, вече гледам с усмивка на наградите. Приятно е да чуеш аплодисментите и да сложиш статуетката на рафта - само толкова, за съжаление в България те не са предпоставка за нищо повече. Всичко, което ми се случва в театъра и в литературата, е плод на моята силна вяра, че има смисъл. Правя независими представления, книгите ми издават мои приятели... Отдавна съм се отказала да бъда припознавана от някого и да бъда подкрепяна и в това усещам огромна сила.
- Започва нов сезон - има ли нещо, което очаквате с нетърпение?
- Както казах, предстои излизането на книгата ми "Планетата на дядовците". Нещо, което очаквам с голямо нетърпение - направих за група "ПИФ" един колаж от текстове, който те съчетават с техни песни от свои любими албуми. Текстовете ми ще се изпълняват от Димо, който, както е известно, е и актьор. Предстои ми да репетирам "Кукувици" с режисьора Мартин Киселов, ще си партнирам с една от любимите ми актриси - Яна Огнянова, очакваме премиера през януари в "Сълза и смях". Иначе Наталия Цекова продължава да играе "Цигански колела", Яна - "Жената е странно животно" в "Сълза и смях". Във варненския театър играят "Приятели", в бургаския - много мои детски заглавия. С най-новия ми текст с Гергана Димитрова - "Добре дошли в България", ще попътуваме из страната, ще го изиграем и няколко пъти в ДНК през октомври... Все хубави неща!