Гордея се, че снимах Парада на Победата

Ричардас Гинейка е роден през декември 1963 г. в град Каунас, Литовска ССР. Започва да се занимава с фотография, когато е почти на 11 години. Освен че за това увлечение го поощряват неговите родители и му купуват качествени и скъпи за онова време апарати, той е ученик и на прочутия майстор на обектива Михаил Павлович Душак, известен из целия Съветски съюз. Постепенно хобито на Ричардас се превръща не просто в професия, а в начин на живот. Прекарва не само минути и часове, но и цели денонощия с фотоапарат в ръце в изчакване на онзи момент, който с натискането на копчето ще се превърне в миг от вечността, наричан просто снимка. Има безброй награди за творчеството си, желан гост е на много изложби и фестивали.

"Патриарх Алексий II благослови работата ми"

- Поводът за сегашното ви гостуване в София е участието ви в петото издание на "Славянска приказка". С какво ще изненадате публиката в РКИЦ днес, 8 септември, Ричардас?
- Организаторите на този фестивал - Елена и Димитър Димитрови, ме поканиха да представя своя филм "Матери России" ("Майките на Русия"). Той е съставен от снимки, събирани от мен в продължение на 10 години. Направих 204 портрета на отличени с различни ордени и награди жени, чиито синове защитаваха Родината в годините на Великата отечествена война и изпълняваха армейския си дълг в Афганистан и Чечения. Сред тях има и представителка на въоръжените сили, служеща на подводница.
А с моя фотоклип "Россия - Родина моя" ще бъде открит фестивалът "Славянска приказка". Идеята за него се роди през 2011 г., когато се запознах с поета, автора на песни и изпълнителя Владимир Столни. В продължение на 5 години подбирах мои снимки към една от неговите композиции, която много ми хареса. И така направих 4-минутното фотовидео.
- Какви са впечатленията ви от България?
- Не за първи път съм тук. Струва ми се, че все пак има промени към по-добро. Но най-много ме зарадваха, като ми казаха, че на Шипка вече има руско знаме. За последен път бях в България през 2014 г. и тогава се качих на историческия връх. Много се възмутих, че не видях там наш флаг, писах писма, изразявах несъгласие с тази несправедливост. А понеже направих много снимки на Шипка, трябваше да добавям с фотошоп знамето. Сега вече няма да се налага да го правя.
- Вашият интернет-фотоалбум "Вот она матушка Русь..." ("Ето я майка Русия...") е представен с цели 7 номинации в Книгата на рекордите и постиженията на РФ и е обявен за най-доброто издание, посветено на страната. Какво означава за вас подобно признание?
- Подготвях се за този проект 30 години и го осъществявам над десетилетие. Започнах го, след като минах с автомобил през цяла Русия - от Москва до Сахалин. Стигнах и до Токио, смених колата и се върнах. И колкото и да е странно, всичко стана много бързо - 10 денонощия натам и 7 обратно. Всичко видяно и заснето положи началото на интернет-фотоалбума "Вот она матушка Русь...", който вече съдържа над 4 млн. снимки, а през 2008 г. бе благословен от патриарха на Москва и цяла Русия - Алексий II.
- Също така сте автор и на първия музикален фотоклип, посветен на дамите в армията. Как се роди тази идея и как я реализирахте?
- Исках в "Леди в погонах" ("Лейди с пагони") да покажа службата на жените в армията. Срещнах се с много жива и красива 30-годишна дама, успяла и майка да стане. Та тя с 25-килограмова екипировка изкачваше планини край Усурийск, стреляше точно и много ме впечатли, защото с нищо не отстъпва на мъжете войници, напротив, по-добра е от тях.
- Вие сте един от фотографите, акредитирани за заснемането на 65-ия Парад на Победата в Москва. Какво ви впечатли най-много?
- Много се гордея, че получих тази възможност. Бях сред 3000 участници от цял свят, акредитирани за събитието. Направих над 5000 снимки, на някои дори се виждат най-малките детайли от веригата на танка. Работих няколко дни. Пресцентърът бе на площад "Манежни" (Манежная площадь) - един от най-големите в Москва, там и спах. Защото иначе трябваше да пътувам много далеч до студиото ми. А организацията за журналистите и фотокореспондентите беше много добра.
- Не се разделяте с фотоапарата повече от 40 години. Какво ви вдъхновява да продължавате да снимате толкова време?
- Да, вече 43 години съм фотограф - толкова станаха на 1 септември, така че можете да ме прегърнете и да ме целунете по този повод (усмихва се). Тайната е, че обичам работата си. Вдъхновението и желанието да снимам идва от сърцето. Ето, пристигнах в София с техника, която тежи 30 кг. Не се разделям с апарата си. Изпитвам вътрешна необходимост да съм фотограф.
- Вашите снимки показват не напудрената и лъснатата Русия, а я представят като много жива и естествена страна, чиято природа докосва сърцето на всеки. Как успявате да го направите?
- Не обичам нагласените неща. Не си падам по постановъчната фотография. Не е в мой стил да казвам кой как да застане, да се изправи... Макар че съм "режисирал" и ръководители на републиките, и много високопоставени хора. Интересно ми е да представям случващото се, без да го ретуширам. Освен това, не съм мързелив, никога не ми липсва желанието да се завирам къде ли не! И кал съм газил, за да направя истински добра снимка. Такъв ми е стилът.
- Има ли случка в работата ви, която винаги ще помните? С кой кадър се гордеете най-много?
- Безброй са! Но се сещам как в 2012 г. по покана на губернатора на Волгоградска област имах възможността и разрешението да снимам от най-високата точка на монумента "Родина-мать зовет" ("Родината-майка зове"). Тази статуя на хълма "Мамаев курган" е уникален военен паметник на повратната за хода на Втората световна война битка при Сталинград, водена от юли 1942 до февруари 1943 г. Паметникът от бетон и метал е висок 54 метра заедно с основата, а мечът е дълъг 33 метра и тежи 14 тона. И, представете си, аз, с цялото си фотографско снаряжение, изкачих 200 стъпала, символизиращи всичките 200 дни на битката при Сталинград. Освен че направих потресаващи кадри, емоцията е незабравима!
Също така си спомням как снимах в Ингушетия, където бях по покана на ръководителя на републиката. Срещнах се с интересен възрастен човек, който е на 121 години! Между другото, миналия път, когато бях в София, представих филма си за този Севернокавказки район, получих награди за него, а за дядото запазих българска роза. Оттук му изпратиха и голяма картина с размери метър на метър. И той, като му я занесох, се разплака от щастие, цялото село се впечатли от подаръците. Дядото се чувства много добре, сам се обслужва, не пие, не пуши, непрекъснато се усмихва. Но напоследък е тъжен, тъй като е загубил 94-годишната си съпруга. Сега му търсим нова булка (усмихва се), а може вече и да са намерили.
Тази година започна моето сътрудничество с Културния фонд "Моя Москва", както и с едноименното списание, оглавявани от Вера Анатолиевна Болдичева. С нея много сериозно подготвяхме моето пристигане в България, след това заминавам за Гърция, където се надявам да направя онова, за което мечтая от 7-годишен.
- Имате ли някаква по-специална идея, която искате да представите чрез фотографиите си на хората, или целта ви е по-скоро публиката да получи естетическа наслада от вашите кадри?
- Най-важното за мен е чрез моите снимки да разказвам истории. Понякога се чувствам като истински летописец на нашата действителност (усмихва се).
- Ако стане така, че край вас се случи нещо страшно и например човек се нуждае от помощта ви, какво ще направите: ще го спасите или ще снимате?
- (Без да се замисля) Ще захвърля всичко и ще подам ръка! След това ще продължа да работя.
Напоследък се появиха много кадри - и в интернет, и по телевизията ги показват, как някой е в критична ситуация, например застанал е на ръба на покрива или на балкона, а всички стоят и снимат с телефоните си, вместо да помогнат или да извикат съответните органи. Това е болест на времето ни.
- Какво бихте посъветвали фотографите, които тепърва прохождат в професията?
- Да не бъдат мързеливи! Много хора не желаят да направят и малко усилие, за да са успешни в работата си. Фотографът трябва да е силна личност - и физически, и психически. Дори и да си купи някой много скъпа техника, това няма да има никакъв смисъл, ако не е отдаден на работата си. Когато си фотограф, необходимо е да бъдеш внимателен, наблюдателен и да гледаш през обектива със сърцето си.