Лого ДУМА
ДУМИ МНОГО ДУМА Е ЕДНА

23 Ноември 2017 | Четвъртък
 
вход регистрирай се

Пегас

Антология

Белетристика

Среща във влака

Разказ от Борис Крумов (1923 - 2015 г.)

8. Септември 2017 , брой: 176   221   0
Снимка

рисунка Людмил Асенов

Още преди потеглянето на влака от Софийската гара, двамата застанаха до един прозорец в коридора.
Както става между младежите от всички краища на света, започнаха разговора си с погледи. Казаха си, че е лошо, гдето досега не са се познавали и ще бъде много добре, ако това пътуване продължи с дни, и накрая се увериха, че сигурно, ама сигурно ще им се случи нещо хубаво.
Влакът навлезе в Искърското дефиле. Вагоните се полюшваха и голите лакти на двамата се докосваха. Това докосване зачести дори и когато влакът чакаше по гарите.
Преди да се вмъкнат в първия тунел, младежът припряно се опита да затвори прозореца, за да не гълтат пушилката от локомотива. Девойката остана неподвижна на своето място, само се извърна към спътника си и обясни:
- Нали е електричката!
- Ах, да... аз забравих... - извини се той, макар че много добре знаеше какъв е локомотивът. Сега обаче можеше да се започне и очакваният разговор.
- Закъде пътувате?
Оказа се, че са от един край. И двамата току-що приключили с изпитите си. Тя отива на стаж в Медодобивния завод, той пък живял недалеч от същия завод. Не искала да замине, но задължили всички от техния курс да стажуват там и сега е като на тръни.
Студентът погледна нозете й и не видя никакви тръни. Шегата беше плоска, ала младежите понякога се смеят и само от срещата на своите погледи.
- Защо се безпокоите! Доколкото зная, условията за работа там са добри... директорът, главният инженер - свестни хора...
- Та именно от тях се страхувам.
- Но защо?
Тя не отговори. Не й се доверяваше такава тайна на все още непознат човек. Но не е ли все едно: баща й отдавна е изтърпял наказанието си, онези, които трябва да знаят нейната тайна, вече са я записали в кадровото й дело. Освен това влакът навлизаше в тунелите, спираше на гарите, голите лакти се докосваха, очите продължаваха безмълвния си разговор и девойката обясни:
- Баща ми е укривал един тежко ранен партизанин, който сега е някакво началство в завода. Не зная точно какво, но партизаните обикновено са или директори, или партийни секретари. Пред този човек татко е много виновен и аз се срамувам за постъпката му.
- Бащата - да, може би е виновен, но каква вина има дъщерята, която тогава още не е била родена?
Влакът бе спрял. До гарата имаше зеленчукова градина, в нея стърчеше геранило на кладенец. Студентът и студентката се взряха в този най-обикновен бунар, спогледаха се, но нищо не разчетоха в очите си.
- За да се отърве от ранения партизанин - с глух глас обясни момичето, - баща ми го бутнал в един такъв геран.
Рамената й потръпнаха и тя сведе глава.
Младежът втренчи изумен поглед в нея и каза:
- Зная... слушал съм за този случай.
Влакът отново потегли. Вагонът се разклати, голите лакти се докоснаха и възстановиха прекъснатия контакт. И пак беше интересно да се стои до отворения прозорец, да усещаш върху разгорещеното си лице ободряващата струя, да рееш поглед по зъберите на дефилето, но разговорът им не можа да потръгне. Младежът изглеждаше по-любезен, отколкото в началото, ала върху лицето му легна сянка и никаква усмивка не можа да я прогони. Студентката приказваше повече от преди, но с бъбрежа си се стремеше да сподави тревожните си предчувствия.
Той слезе на своята си гара и обеща, че още до вечерта ще отиде да види как се е настанила и ако тя желае, могат дори да потанцуват някъде.
Упътиха девойката да се яви при завеждащ "Личен състав".
Посрещна я около 40-годишен мъж с преждевременно побелели коси. Стори й се познат, но не можа да си спомни дали го е виждала някъде. Тя му подаде писмото, което носеше. Той дълго се взира в него, бегло я огледа с критичния си и, както й се стори, твърде мнителен поглед. Мълчеше. Стана и отиде до прозореца, като накуцваше.
Студентката гледаше широкия му гръб и си мислеше, че отсега нататък често ще има разправии с такива тесногръди и подозрителни чиновници от кадровите служби. Ще се ровят в душата й с мръсните си ръце, за да докажат, че и тя ще стане убиец като баща си...
Белокосият и куц мъж се извърна и - неочаквано развеселен, едва сега й подаде ръка. И начинът, по който се усмихна, и начинът, по който обхвана дланта й, напомниха наново за познат човек, но и сега не можа да си спомни дали наистина го е виждала някъде. Той я разпитваше как е с изпитите си, била ли е друг път в такъв завод. Директорът и главният инженер са на съвещание в града - нещо, което с тях става кажи-речи през ден, така че той сега е на нейно разположение и може да я разведе из завода за общо впечатление.
Неговата любезност й се видя пресилена. Идваха работници или служители, но кадровикът ги връщаше с махване на ръка. Този дъртак не си гледа белите коси, ами се лепна за нея като провинциален Дон Жуан. Добре че идва тук по разпореждане от министерството, ако назначаването й зависеше от него, сигурно би се опитал да я опипа...
Студентката го подпитваше за директора, как се държи с младите специалисти, принципен човек ли е, да не е някой отмъстителен и заядлив педант, защото ги има едни... и вярно ли е, че е бил партизанин?...
- Да, партизанин.
- Пък една моя колежка отказа да дойде на стаж.
- Защо?
- Не зная точно... някаква неизяснена история... изобщо мътилка... Някога баща й укривал тежко ранен партизанин, който сега тук бил началство. Тогава баща й се изплаши да не ги надуши полицията и решил да се отърве от ранения партизанин..., но тъкмо тук е мътилката... дали наистина е решил да се отърве от него или случайно го изтървал в един бунар...
Кадровикът я слушаше и си спомни:
...Ятакът бутна партизанина в кладенеца и побягна, но се препъна, като че бе напъхал юмрук в устата си и несвързано се оправдаваше: "Ще ме убият... къщата... жената... децата ми..." Партизанинът излезе от жилава порода. Оживя. През нощта се измъкна от бунара, но не можеше да ходи. Доста счупени кокали имаше. Допълзя до едни колиби. Овчарите се оказаха мръсни хора. Предадоха го на полицията. Там дотрошиха и останалите му здрави кокали.
После го осъдиха на смърт. Не успяха да изпълнят присъдата - беше в последните дни преди Девети. Изобщо на тоя нещастник му провървя.
- Приятелката ми научила, че този човек сега тук е началство.
- Началство и още какво! Вие нямате основание да се безпокоите за нищо, а защо сте разтревожена? Може би, защото за първи път постъпвате на такава работа? Не се плашете от нищо. И главният инженер, и аз винаги ще бъдем на ваше разположение. Идвайте при нас, ако щете и за най-малката дреболия.
До вечерта девойката остана в гостната и през прозореца оглеждаше всеки, който минаваше през заводския двор. Тя не видя познатия от влака. Прибра багажа си в куфарчето и се приготви за път, но се размисли - нали утрото винаги е по-мъдро от вечерта.
На утрото обаче пак остана в своята наблюдателница и по някое време видя познатия младеж от влака. Той не тичаше, не бързаше. Крачеше с отпусната походка, като че отиваше да извърши досадно задължение. Тя отвори прозореца, поиска й се да извика след него, но не знаеше името му, не знаеше как да го назове, а й се видя просташко да тича подире му. Току виж помислил, че е лапнала по него...
Младежът влезе в стаята, на чиято врата имаше надпис "Личен състав" и белокосият куц мъж го посрещна с приветствен вик:
- Привет, млади друже!
- Здравей, чичо. Идва ли при тебе една студентка, за да остане на стаж?
- Вчера.
- Ти разбра ли коя е?
- Веднага, от името в писмото.
- Е?
- Питаш тъй, сякаш предполагаш, че съм я изгонил.
- Не е чудно и това да си направил.
- Ех, млади друже, не допусках, че така лошо мислиш и за родния си чичо, и за кадровика на завода.
Студентът не отговори.
- А ти, драги, защо снощи не дойде, след като си обещал на момичето, че ще го навестиш?
- Откъде разбра това?
- От вида ти... и може би от това, че сме от една кръв.
- Терсене ми беше...
- Терсене ти станало, че си се сприятелил с дъщерята на оня, който... но хайде да не говорим повече.
Младежът се загърби и прекрачи към прозореца.
Кадровикът стоеше, чакаше и накрая каза:
- Така постъпих и аз вчера, като разбрах от писмото чия дъщеря е, но не стоях толкова дълго неучтиво с гръб към нея.
Студентът се извърна, по лицето му трепна усмивка, в нея имаше и благодарност, и уверение, че и той би постъпил по същия начин. Та нали всъщност затова дойде, въпреки колебанията си.
- Хайде, не стърчи тука, ами иди да видиш къде е.
Младежът не я намери нито при директора, нито в гостната на завода. Работници видели към гарата някакво непознато момиче. Намери я в чакалнята. Той й подаде ръка и се усмихна като виновен, който се извинява, че е закъснял, но ето, вече е само на нейно разположение.
- Да вървим при директора.
- Не искам... Реших да си замина.
- Но ти вече си била при оня, от когото се страхуваш.
- При кадровика ли?
- При чичо ми си била.
Върху плочите на перона звънна изтърваното куфарче. Младежът го взе и поведе момичето под ръка. То крачеше вцепенено и бърбореше:
- Затова ми се видя познат... от твоето лице... от тебе.

Борис КРУМОВ (15 март 1923 г. - 20 март 2015 г.) Роден е в с. Остров, Монтанско. Член на РМС от 1939 г. През 1942 г. е арестуван и съден по ЗЗД. До 9 септември 1944 г. излежава присъда като политически във Варненския затвор. След Девети септември 1944 г. е ремсов организатор, офицер в армията, редактор на в. "Народна армия" (1950-1953), главен редактор на в. "Антени" (1968-1970), редактор в издателство "Народна младеж" (от 1972). Член на СБП.
 Автор на  множество белетристични книги, сред които "Граница на мира" (разкази, 1952), "Пратеник на Партията" (повест, 1953), "Летни нощи" (повест, 1958), "Морето е за смелите" (разкази за деца, 1964), "Очите на младостта" (роман, 1967), "Трудни минути" (разкази и новели, 1975), "Трийсетте сребърника" (1982), "Нежни приключения" (1987), "Когато започва любовта" (1989) и др.

 

 

 

Пегас

  • От редактора
    17. Ноември 2017 226
    516
    0

    Има един момент в "Под игото", когато на годишния изпит малката Събка казва това, което другите мислят и споделят помежду си, но не смеят да изрекат на глас. В настъпилата неловка ситуация верните хора на бея злорадстват. И само кака Гинка се провиква: "Па какво сте такива втрещени? Бога ли разпна момичето? Казва си правото!"
    Сетих се за тази сцена покрай бурята от...


Апис
Всички права запазени "ДУМА"