Партизански спомен

Публикуваме този разказ в памет на неговия автор, д-р Джоно Ангелов - лекаря със златни ръце, образеца антифашист с голямо сърце и идеали, неоспорим талант в поезията. На 10 септември т.г. се навършват 10 месеца от неговата кончина.


Доц., дмн. Джоно Ангелов

Това се случи в края на август - началото на септември 1944 г. Аз бях в партизанския отряд "Христо Михайлов". Властите ни преследваха и живеехме в нелегалност. Подаде се сигнал, че има подготвена група предимно от изселени от София еврейски семейства в град Фердинанд (дн. Монтана), смесени и с българи. Изселванията на евреите от домовете им, с цел да се организира депортацията им към концентрационни лагери в чужбина, започна през 1943 г. Те се изпращаха също така и в трудови лагери (главно строителни обекти) у нас. Тогава, като четен командир в отряд "Христо Михайлов", ми беше поръчано от другаря Борис Тасков (политкомисар на ХІІ въстаническа зона) да взема още един от изведените с мен въоръжени с шмайзери войници - Никола Христов от с. Долна Кремена, Врачанско, и под водачеството на друг партизанин от отряда - Иван Димитров-Доктора от с. Главановци, да отидем заедно и изведем голяма група младежи за партизани в нашия отряд. Тръгнахме и тримата, като напред вървеше Доктора, който познаваше най-добре пътеките. Поехме на път през нощта от околностите на с. Долна Вереница, около колибата на ятака Мито Гергов, в посока местността Баира над гр. Фердинанд.
Доктора ни изведе на баира, дотам извървяхме 8-9 км. Към 9 часа вечерта стигнахме до уреченото място. Уговорено беше срещата ни да стане между 9 и 10 часа през нощта. След около 15 минути на хоризонта започна да се задава поединично дълга колона, което отначало ни зарадва, но тъй като се оказа доста дълга (над 30 души) ни обхвана известно притеснение дали това са очакваните наши кандидат-партизани или има някакъв провал. Помислихме си, че това може да е военна или полицейска колона от наши противници.
Тези мисли ме напуснаха, след като се появиха първите хора и след съответно разменени пароли ни обзе радост, че са именно очакваните от нас. При разговора с тях се установи, че 2/3 са главно младежи от изселени, интернирани от София еврейски семейства по силата на преследванията на евреите в цяла Европа. Узнахме, че в домовете си са били длъжни да имат в готовност по всяко време от денонощието раници със скътан личен багаж за преместване на други места. В тези чанти за екстремни ситуации е трябвало да носят дрехи, тоалетни принадлежности, хранителни запаси (сухари, консерви и др.). И тъй като вече бяха известни лагерите на смъртта в Полша и Германия (Бухенвалд и Аушвиц), добихме впечатление, че излизането на тази група младежи е провокирано от страхове за несигурност на живота им, което се потвърди от факта, че мнозина от тях бяха невъоръжени. Най-много носеха по някой джобен нож. Бяха дошли да се борят с фашизма. Отрядът беше за тях закрила, убежище, спасение. Напуснали бяха по съвет на възрастните си родители, за които по-важно беше да се спасят младежите.
Най-фрапиращо се оказа състоянието на една еврейска девойка, която беше излязла с висока температура, покашляше при леко дъждовното време. Помолихме я да се върне обратно, за да оздравее и се помъчихме да я успокоим, че при повторно вземане на партизани ще я присъединим и нея към отряда. Тя обаче упорито, плачейки, се съпротивляваше на това наше предложение и заяви категорично, че в никакъв случай няма да се върне обратно, ако ще да умре в отряда, но в никакъв случай връщане назад.
Така заявила и на своите родители, останали в града. Не можахме да надвием желанието и упоритостта й и я приехме в отряда. С останалите от групата се погрижихме да намерим аспирин и други медикаменти за овладяване на състоянието й.
Това остана незаличимо в паметта ми и до днес. Нещата по-нататък, макар и трудно, преодоляхме, но случаят за мен беше нагледен пример какви чувства са обладавали сърцата и душите на евреите в този период от историята на Втората световна война, наситен с жестокостите и ужасите на Холокоста.
Ето така, по стечение на обстоятелствата, към нашия партизански отряд "Христо Михайлов" се присъединиха 35 български евреи. Бях направил списък с имената им, но той някъде се загуби през годините. Сега в паметта ми изплуват имената на Мати Ешкенази, Шели Бенямин, Соня Бакиш (впоследствие съпруга на министър-председателя Станко Тодоров и главен редактор на сп. "Жената днес") и други, които останаха в моята чета.
И днес, навръх 92-ата ми годишнина, оставам силно убеден, че истинска закрила за живота си евреите по това време са виждали в антифашистките сили на обществото и в партизанските отряди, в които, макар и невъоръжени, търсеха място за борба и спасение от озверелия фашизъм, от престъпните и жестоки концентрационни лагери.
Накрая искам да спомена и за една видна личност, допринесла за спасяването на българските евреи - Димитър Пешев. През 1943 г. той е зам.-председател на Народното събрание. Научавайки от свои съграждани от Кюстендил, че близо 50 хиляди евреи ще бъдат депортирани в "лагерите на смъртта", той прави подписка за тяхното спасение, която получава подкрепата на 43-ма български депутати. Други видни личности като Елин Пелин и Екзарх Йосиф също се застъпиха пред цар Борис ІІІ, който вече бе изпратил в лагерите на смъртта 11 хиляди евреи от покрайнините на България. Митрополит Кирил също открито се противопоставя на властите по онова време, прескача оградата на еврейското училище в Пловдив и спира депортирането на пловдивските евреи. Той поставя събраните за депортиране евреи под своя закрила и заявява, че ако ги натоварят на вагоните, дори ще легне на релсите пред влака.
Така тези видни личности, а и трудовият български народ, спомогнаха за спасяването на българските евреи - един безценен урок по кураж, жертвоготовност, национално единство и висок морал. Немалко евреи загинаха в нашата съпротива, а от оцелелите израснаха забележителни строители на социализма в материалната и духовната сфера.