Политиката като дъвка

"Няма такава политическа алхимия, посредством която да се получи златно поведение от оловни инстинкти."
Хърбърт Спенсер (1820-1903 г.) - английски социолог и философ, един от основателите на позитивизма


През втората половина на ХІХ век различието в социалното положение между широкия клас на буржоазията и малочислената управляваща прослойка, става в Италия толкова очевидно, че най-изтъкнатите анализатори на обществените процеси в страната го правят предмет на своите изследвания.
Първият сред тях е Гаетано Моска, роден на 1 април 1858 г. в Палермо, като произхожда от състоятелно семейство преселници от Пиемонт.
Неговата фамилия принадлежи именно към тази управляваща класа, съществуването на която, наречена "елит", Гаетано Моска открива за световната наука. Самият той получава юридическо образование в университета на Палермо, където постъпва през 1877 г. В 1879 г. започва да пише статии в "Палермски наблюдател", а две години по-късно получава степен бакалавър. През 1882-1883 г. Г. Моска продължава своето обучение в Рим и Палермо, но вече в областта на историята и географията, и едновременно работи над своята книга "Теория на управлението и парламентарно управление", която завършва на 17 април 1883 г., на 25-годишна възраст и само пет години след започването на самостоятелна научна дейност. В тази 356-странична монография вече са изложени всички основни идеи, които Гаетано Моска ще доразвива през следващите 56 години от своя живот: съществуването на управляваща или политическа класа, неизбежността (според Г. М. - бел. на С. К.) на властта на малцинството над мнозинството, критика на парламентаризма, чийто механизъм включва в управляващата класа и индивиди без необходимите качества на държавници.

Какво ново успява да открие

за света младият, но несъмнено талантлив италиански учен? Преди всичко, самият факт за съществуването на политическата класа:
"Сред неизменните явления и тенденции, проявяващи се във всички политически организми, едно става очевидно даже при най-повърхностен поглед. Във всички общества (започвайки със слаборазвитите или трудно достигнали основите на цивилизацията, чак до  най-развитите и могъщи) съществуват две класи хора: класата на управляващите и класата на управляваните... В реалния живот ние всички признаваме съществуването на тази управляваща класа или политическата класа... Ние всички знаем, че в нашата собствена страна, както и да го разглеждаме, управлението на обществените дела се намира в ръцете на малцинството влиятелни хора, с управлението на които, осъзнато или не, се съобразява мнозинството".
В тази уточнена към 1939 г. формулировка се заключава и революционното откритие, с което Гаетано Моска се опитва да запознае своите съвременници. Властта, в което и да е общество принадлежи не на отделните "монарси" и не "на целия народ". Най-съществените и важни решения се изготвят и се приемат от - макар и неголяма по численост, - но група хора, представляващи управляващото малцинство.
Наблюденията си върху държавното устройство на различни страни, през разнообразни исторически периоди, Гаетано Моска обобщава в твърдението, че не формално провъзгласената форма на държавно устройство, въведено още чрез класификацията на Аристотел (монархия-олигархия-република) е от съществено значение. Според него практически полезна би била само тази социално теория, която вместо "политически организации", създавани от управляващите класи, започне накрая да изучава самите управляващи класи:
"... ключът към много велики тайни на историята, точното познаване на първопричините, детерминиращи разцвета или упадъка на великите човешки цивилизации, трябва да бъдат търсени преди всичко, изучавайки управляващите класи... Само при това условие... историята може по някакъв начин да бъде учителка на живота и би могла да преподаде урок на тези, които управляват съдбите на нациите..."
Гаетано Моска описва управляващото малцинство като теоретически обект, основните особености на което са еднакви във всички времена и у всички народи. Като основно качество на източника на власт, позволяващ на малцинството да налага своята воля на мнозинството, той определя организоваността:
"В действителност суверенната власт на организираното малцинство над неорганизираното мнозинство е неизбежна. Властта на всяко малцинство е непреодолима за който и да е представител на мнозинството, който противостои на тоталността на организираното малцинство. В същото време малцинството е организирано именно затова, защото е малцинство. Сто души, действайки съгласувано, с общо разбиране за нещата, ще победят хиляди несъгласни един с друг хора, които общуват само един с един".
Но самата форма на организираност на малцинството, макар и твърде важна,

не е напълно достатъчна за неговата хегемония    

над мнозинството. Освен това и самото мнозинство би могло да направи опит да се организира и после да се противопостави на малцинството. Ето защо управляващата класа изработва идеология, лъжлива, но убедителна легенда, която да убеждава мнозинството, че то живее в "правилната" обществено-икономическа система. И която идеология оправдава пребиваването на елита на власт:
"... политическата класа никога не утвърждава своята власт само във вид на фактическо господство, а се опитва да й придаде морална, а също юридическа обоснованост, представяйки я като неизбежно следствие от учения и вярвания, общопризнати и общоприети в ръководеното от тях общество".
Обективен анализатор, Гаетано Моска се отнася скептически към подобна презентация на властта, твърдейки, че такива формулировки служат единствено за успокояване на масите, но не бива да се приемат за чиста монета от самите представители на управляващата класа: "Това е забелязал още (Хърбърт) Спенсър, който пише, че божественото право на краля било великото суеверие на отминалите векове и че божественото право на асамблеите, избирани посредством народни избори, е великото суеверие на нашия век".
Както обобщава Гаетано Моска, през всички времена и у всички народи управлява малцинството, умеещо да се изявява в единен фронт и обясняващо своето господство с помощта на популярна сред масите идеология. И още: като

захранва суверена с биберона

на т. нар. демократични избори.
Както още Жан-Жак Русо заключава в своя класически труд "За обществения договор", книга трета, глава петнадесета: "Английският народ мисли, че е свободен, той дълбоко се лъже, защото е свободен само, докато избира членовете на парламента; свършат ли изборите, той е роб, той е нищо". Това, което всъщност великият френски мислител казва, е, че ако един народ отчужди контрола си от последна инстанция върху дневния ред и върху решенията на правителството на неговата държава, то той рискува също така да отчужди контрола си от последна инстанция и върху останалите управленски сфери.
Именно в тази посока са насочени усилията на гражданите в онези - намиращи се в по-пълноценна форма на демокрация държави, - тоест към възвръщането на властта у суверена като субект от последна инстанция за нейното упражняване. Това се постига чрез съчетаване на пряката и представителната демокрация, в условията на т. нар хибридна демокрация. Единствено нейните механизми дават възможност да бъде установен ефективен контрол от гражданите върху действията на "елита" - управляващото малцинство. Както и възможност

чрез национални референдуми

да бъде пренареждан дневният ред на приоритетите пред държавния мениджмънт.
Точно този етап от пътя на гражданското създаване на българския суверен все още е неизминат от него. Ситуация, която е отлята в калъпа на настоящия основен закон на България, ерозиращ и омаломощаващ потенциала на българския суверен да притежава и упражнява властта от последна инстанция. Ето защо е напълно обяснима мотивацията на сегашната политическа класа единодушно да брани с гърдите си по матросовски членовете на конституцията от каквито и да са промени.
От много дълго време българските граждани се намират в капана на измамата, че участието им в изборите е достатъчна гаранция за съществуването на демокрация. Е, и осем милиона души да повярват на нещо глупаво, то си остава глупаво.

* - Авторът е председател на УС на Асоциацията за борба против корупцията в България.