Истината прави човека свободен...

Георги Н. Николов

Есета и афоризми съзиждат новата книга на Димитър Кралев "Съдбовен възел", дело на изд. "Рал Колобър", С., 2017 г. Прави впечатление, че в трудната динамика на нашето време все повече автори отделят внимание на есеистиката - предизвикателно единство между философия, публицистика и критика. Критика, но на какво? Труден избор, решаващ дали посланията на духовния водач ще бъдат чути от обществото, или ще потънат в хаос от дребнотемие.
В сборника на Кралев среща си дават отломки от историята, политически нюанси, библейски мотиви, фолклорни шарки, вплетени в обща канава с нравствени разсъждения и изводи. Разбира се - и с оценка за ролята на българския писател в силуета на днешния ден. Броеницата заглавия "Мъртъв ли е Бог?", "Възхвала на благородната лъжа", "Държавата като трапеза", "Във времето на българския преход", "Антикомунизмът като професия", "Никой не е по-голям от хляба", "В търсене на главния герой", "Кой съм аз? Кои сме ние?" и пр. визират от различни идейни ъгли каузата на човешкото съществуване. И мотивацията на индивида в мир или в екстремални моменти. Осмислена в генетичния код на националния разум, сочещ на всеки от нас правилното място в шепата живот. Всъщност, в есетата на тази книга Човекът търси себе си. В аналите на минала героика и в бъдещ полет към нещо по-добро. В отражение на собственото "аз" от различни позиции на гражданския кодекс, изтъкан от върхове и падения. Също - от въжделения за хармония и човечност - очаквани, ала енигматични, защото зад красивите думи прегарят, сякаш зажаднели филизи, неизброими съдби, надежди и жертви. Принесени в красив дар на всеобщото добруване и премоделирани зад кулисите от ловки хитреци в собствен Байганьовски келепир.

Няма съмнение, че Димитър Кралев отлично познава повелите на своето време. И механизмите, раздвижващи пластовете на социалния фон, уж приветлив и оптимистичен. Предназначен да убеди неволните участници в безкрайния театър на демократичното неравновесие, че всеки се намира на правилното място и аплаузите към кукловодите са искрени. От редовете става ясно обаче, че привидно сивата тълпа не е сбор от безлики люде. А мислещи индивиди със свое достойнство и вярна мярка за случващото се пред погледа им, незамъглен от официална демагогия и мимолетни лозунги. Тетивата в душите им, натегната до крайност от разни предизвикателства, може да се скъса. А трябва, като следствие от глухия тътен из низините, да изпрати стрелите на недоволството към високите управленски кресла. Какво ще стане, решава днешният ден, преди да се е превърнал все още в минало. Знайно е, че то е основа на бъдното, а тежкият ключ към портите му държим всички ние. Можем да ги открехнем, ако сме сговорни и умни, а можем и да го изпуснем незнайно къде. Какво ще се случи, зависи най-вече от нас самите...
Димитър Кралев умело докосва скритите кътчета в съзнанието на "малкия" човек. Вижда раздвоението между копнежа по селото, останало далеч в детските спомени, и опитите да се претопи в матрицата на модерната битност - все още, дори в новия ХХІ век. Да се открои сред останалите с дела, умни мисли, преданост към изконно българското, без което сме дърво без корен. И да остави след себе си нещо, защото споменът е единствената връзка между живите и... другите. Между предците и потомците, и все още неродените, но идващи след нас. Както сам твърди в един свой афоризъм: "Човекът е човек, докато живее паметта му; отиде ли си паметта, остава само бездиханното тяло." Новата му книга е пълна с проверени истини, които трябва да възкресим отново.