Българската земя плаче. Кой я чува?

Знаете ли какво е усещането, когато с боси крака стъпиш върху разорана нива в следобеда на топъл ден. Пари. А горещината като ток минава през тялото и те кара да потръпнеш. Същото е усещането, когато затваряте последната страница на новата, трета поред книга на автора на ДУМА доц. Въто Христов "Земеделието на България плаче за спасителна политика". Ще ви изгори отвътре.

Томчето не е голямо, но съдържанието му е предназначено за онези, които се вълнуват за земеделието на България и за съдбата на българската земя. Особено днес и сега, когато пак става въпрос за нейната продажба. Също и като предишните две книги, третата съдържа публикациите на Въто Христов в българската преса. Те са изпълнени с тревога - за аграрната наука, за бъдещето на земеделието у нас, за хаоса, който цари в управленските структури, за безхаберието на политиците, за липсата на държавна стратегия за този така важен за България сектор.
Няма по-голямо престъпление от това, което в продължение на няколко десетилетия десетки политици, чиито имена са известни на милиони, сториха на българското земеделие. Тяхната присъда е ясна. Тя е произнесена от милионите наши съграждани, които напуснаха България, за да търсят препитание в чужбина. Които продължават да обичат родината, но да мразят държавата. Защото все още няма държавници, които да поставят общото над личното, обичта над омразата, земята над користните си дребни стремления. Тяхната присъда е произнесена от пустеещите къщи в изличените завинаги от картата на България села. Тя е написана от внуците, които нямаха щастието да прекарат поне една ваканция при баба и дядо на село. Тя е издадена от синовете и дъщерите, които оставиха на доизживяване родните стрехи на своите родители, или ги продадоха за жълти стотинки. Тя е подпечатана от "бабичките" и "дядовците", които все още се надяват очите на големците да прогледнат за страданията на народа.
Няма го някогашното българско село, което раждаше чушки, домати, краставици, грозде, праскови, кайсии, череши, круши, ябълки, сливи, дини, пъпеши, картофи, лук, боб... Едвам преглъщаме доматите от Полша, сливите от Чили, картофите от Египет, морковите от Холандия, крушите от Аржентина, гроздето от Чили, боба от Китай... И слушаме как политици - и управляващи, и опозиция, обещават да възродят българското земеделие. И отново да се радваме на онова истинското, родното. Обещават. Заричат се, най-вече предизборно. И после...
А възможно ли е?
Възможно е, не спира да вярва доц. Въто Христов. Иска ми се и аз като него да нося повече от шест десетилетия тази вяра. Авторът на тази книга е натрупал мъдрост, която има желанието да предаде на онези, които ни управляват. Те, за жалост, не желаят, отказват да го чуят. Или просто от куртоазия понякога го канят на среща, но забравят за разговора час след него.
Затова го боли. За онази България, която е в ролята на "бабичките" по селата, които всеки ден някой рита, псува, ограбва, изнасилва и тормози. И остава безнаказан. Защото е над закона. Защото е със силните на деня. И защото никой не чува онези, които смело посочват виновните.
Защо в годините на Промяната не се намериха управленци, които да чуят призивите на доц. Въто Христов, че земеделието ни плаче за спасителна политика? Да бяха се спрели за малко, да бяха попитали, а? Нямаше да им струва и стотинка. Можеше само да спечелят. А с тях - и ние.
Трябваше ли да излезе третата книга "Земеделието на България плаче за спасителна политика"? Трябваше! За да боде очите на самозабравилите се, повярвали си и опиянили се от парите и властта политици, че нищо не е по-скъпо от българската земя. Че никой не е по-голям от хляба. И че чуждият хляб троши зъби. Затова доц. Въто Христов не спестява на читателите имената на "виновните".
Отзивите на проф. Николай Тодоров и проф. д-р Методи Теохаров за книгата на Въто Христов са доказателство, че авторът е успял в най-важното - да накара онези, които милеят за българската земя и това, което тя може да ражда, да се замислят. Надявам се в България да има поне десетина като бай Въто, които да загърбят егото си и да се опитат да спасят поне това, което е останало.
Не си губете времето с тази книга, ако не сте българи и не милеете за България! Не я четете, ако проблемите на другите не ви интересуват и нямате съвест! Тази книга няма да промени личния ви живот, но ще ви накара да се замислите. А това означава, че целта е постигната.