Жестокост и нежност

О.з. полк. Пирин ВАЧЕВ

Една от най-жестоките години в българската история е 1944 г. Безчинстваха полиция, жандармерия, войска, агенти, фашистки организации. Претърсваха поля и гори. Търсеха прокудените от домовете им комунисти, ремсисти, земеделци, всички патриоти и убиваха без съд и присъда, в т.ч. и деца. Опожаряваха сиромашки домове. За отрязана човешка глава или пронизано сърце от фашистки куршум убиецът получаваше 50 000 (петдесет хиляди) лева.
Преди залез слънце на 4 юни 1944 г. нашето с. Чирен, Врачанско, беше блокирано от войсково поделение, командвано от капитан Палтарски. Докато неговите помощници разставяха постове около селото, бате Петър, съден и изключен през 1941 г. гимназист, изчезна незнайно къде. Селският глашатай извести заповедта на капитана, че "никой не може да излиза от селото без открит лист". Около 1 ч. през нощта срещу 5 юни някой почука на прозореца и извика:
- Търсим Христо Вачев.
По прозорците се показаха пушки с поставени ножове.
Вероятно татко ги е очаквал и тъкмо е заспал, защото чух, че мама му каза:
- Христо, дойдоха, ставай.
Няколко войници нахлуха в къщата и завързаха ръцете му.
- Ще те водим за справка в общината - каза един.
- Знам. И друг път съм воден за справка - отговори татко.
Майка наметна полушубата на раменете му, войниците го изведоха и потънаха в нощта.
На разсъмване у дома дойде едър и строен войник, изгледа ни вежливо и се представи на дядо Вачо:
- Казвам се Пенчо. Правнук съм на вашата леля от с. Галатин (сестрата на дядо Лало, известен като комит Лало Табака). Дойдох да ви кажа, че бако Христо е жив и се намира в мазето на общината.
Поуспокоихме се. Мама го помоли да занесе бинтовете на татко, с които превързваше счупения си ляв крак преди няколко години, а през зимата - опериран от вени.
Същата сутрин арестуваха септемвриеца Цветко Върбанов, ремсиста Драган Стоименов - налбантин, и 22-годишния Петър Христов Кузманов - Рамполов. Привечер докараха от съседното с. Лиляче септемвриеца Анто Митов и 22-годишния шивач Любен Василев Петров.
На 6 юни старшият полицай от Околийското полицейско управление Иван Тошев донася писмо от областния началник на Обществената сила Монов, в което се нарежда да бъдат арестувани девойката Верка Петрова Йотова, Дамян Савов Риков и 17-годишните Георги Петков Йоцов и Георги Кръстев Начов. Старшият полицай арестува първите двама, а полицаят Йончо Котов Петков, роден в с. Косталево, другите двама. И тях настаняват в тъмното и влажно мазе на общината. През нощта капитан Палтарски и двамата полицаи се гаврят с девойката. Такъв е моралът на царските пазители на реда. Подофицерът Христов сутрин и вечер "съветва" "престъпниците" с бодлива тояга.
През нощта на 6 срещу 7 юни откъм лозята се чу стрелба. Безпокойствието ни се засили. Помислихме, че ги разстрелват. На разсъмване у дома дойде пак добрият Пенчо - така вече го наричахме, и каза, че стрелбата е между войници. Отишли в лозята за череши, едната група помислила другата за партизани и започнала стрелба.
Преди обяд на 8 юни добрият Пенчо ни съобщи, че около един часа на обяд арестантите ще бъдат закарани в с. Вировско. Там се намирал щабът на войскови части на Врачанската дивизия за ликвидиране на партизанските отряди в тогавашната Врачанска област. Операцията се ръководела от полковник Костов. (През лятото на 1944 г. в областта действаха следните отряди: във Врачанско - "Гаврил Генов", и на част от територията му - "Георги Бенковски" и "Дядо Вълко". В Михайловградско (тогава Фердинандско) - "Христо Михайлов" и "Стефан Караджа", и във Видинския район - "Георги Бенковски".)
В селото се разнесе вест, че арестантите ще бъдат изкарани за разстрел. Площадът пред общината се изпълни с хора. Искаха за последен път да видят съселяните си. Неочаквано при мен, мама, сестра ми и чичо Петър - брат на татко, дойде войник и ни каза, че капитанът е наредил да отидем в коридора на общината за свиждане с татко - каква човечност, ще си помислят някои. Не, това беше голяма жестокост.
Влязохме. В коридора между двама въоръжени войници стоеше татко. Лицето му беше изпито и бледо, но погледът - спокоен. Встрани, със скръстени на гърдите ръце, повдигайки се на пръсти и с доволна усмивка, стоеше капитанът. Наслаждаваше се на причинената ни от него мъка. Татко ни гледаше с нежен поглед. Протегна ръце, погали ни по главите, обърна се към чичо и със загриженост му каза:
- Ако ме убият, знаеш, че съм невинен. Грижи се за децата. Пирин е малък, а Венчето не е добре със сърцето (тя се е родила първата нощ след прочитане на смъртната му присъда през 1925 г.).
В този момент капитанът се изпълни с нечовешка жестокост, стисна юмруци и изръмжа:
- Стига. Не съм ви довел тука да се прегръщате...
И, о, чудо, започна да ни рита с лъскавите си ботуши и да ни блъска към вратите. Нареди на войниците да заведат татко в мазето. Чичо остана като вцепенен, а мама ни хвана за ръце, поведе ни към входа, обърна се към капитана и тихо каза:
- Не си човешка, а вълча рожба.
На изпълнения с хора площад имаше две каруци с верни на властта каруцари. Отправените погледи към нас бяха нежни и съчувствени. Възрастна жена ни заведе под черницата до къщата на баба Цвета Съвенина. На входа на общината се показаха петима от арестантите, охранявани от двама войници. Настаниха ги като сардели в едната каруца. Отпред и отзад на каруцата застанаха по един добре въоръжен войник. На входа се показа и татко, охраняван от четирима войници. Настаниха го сам в друга каруца. Двама от войниците седнаха срещу него, а другите - зад него. Палтарски, застанал встрани от каруците, отдаде кратка и ясна заповед на охраната:
- Ако ви нападнат партизаните, първо убивате този (и посочи татко), после другите. След това водите огън по партизаните.
Докато капитанът отдаваше заповедта, каруцарят, в чиято каруца беше татко, сочеше брадвата, закачена на дясната ритла. Искаше да каже, че ще сече глави. Студени тръпки пълзяха по тялото ми. В този момент топла длан започна да ме милва по главата и чух тих глас:
- Ако ги срещне Горуня, он ще им види сметката.
В тихи разговори между татко, бате Петър и други бях чувал името на този борец, но сега той стана за мен вълшебен спасител и светец. Обърнах се назад. Човекът, произнесъл тези успокоителни думи, беше дядо Петраки Братоев. Строен, висок, с калпак, с пояс, обут със свински цървули, с една ръка държеше овчарската си тояга, а с другата ме галеше по главата. Имаше осанка на воевода. И сега чувам нежните, успокоителни думи:
- Не се плаши, сине. Баща ти и брат ти са добри хора. Народът ги обича...
Каруците заскърцаха по калдъръмената улица и се скриха зад близкия завой. Хората тихо си говореха за жестоката година и за думите на капитана. Мама ни хвана за ръце и ни поведе към дома. Стотиците нежни и топли очи ни наблюдаваха.
... Много години минаха оттогава. Често се пренасям в онзи ден, изпълнен с жестокост и нежност, чувам звънливия глас на младата учителка по история Цветана Иванова, родена в Кюстендил и омъжена за учител от нашето село:
- Баща ви се казва Христо, както и Ботев! Батко ви го знам от сцената. Знам го и от футболния отбор на "Ботев" Враца, където играеше с моя съпруг Славейко. Такива хора се помнят.






Паметник на Гаврил Генов                                            Центърът на с. Чирен