Войводата на Смъртната дружина

Стефчо КИРИН

Петър Горов е роден през 1872 г. в с. Заберново, Малкотърновско. Дядо му Нико Петров е изгорен жив от турците, а баща му Горо Ников, като участник в Съзаклятнически комитет по време на Априлското въстание, едва се спасява от бесилото. Семейството на Горо Ников наброява единадесет деца, като най-малкото е Петър.
Петър остава сирак на осем години. Майка му го изпраща на училище в Созопол, но поради липса на средства завършва едва второ отделение. Става овчар. После захваща занаят - зидарство, и тръгва с калфи и чираци да строи къщи в Турско и в свободна България. Като дюлгерин в с. Алан кайряк (дн. Ясна поляна) се среща с дейци и ръководители на революционната организация. Ясна поляна по онова време играе важна роля в националноосвободителното движение като граничен пункт. Оттам се изпраща оръжие на четите и смъртните дружини. Оттам тръгват куриерите и четите за поробена Тракия. Обладан от революционния полъх, Петър Горов захвърля занаята и поема по потайните пътеки на Странджа. Тръгва по нелегални срещи, кървави сражения и затворнически килии.
С полагането на революционната клетва през пролетта на 1902 г. Петър Горов се завръща в Заберново. Влиза в контакт с Георги Кондолов и Михаил Герджиков, с Димитър Общински и Христо Караманджуков, с Лазо Лазов и Яни Попов, с Пано Ангелов и Никола Равашола, с Пею Шиваров и Петър Ангелов. В Заберново го избират за войвода на Смъртна дружина.
След конгреса на Петрова нива Заберново попада в участъка на войводата Дико Джелебов, който възлага на Петър Горов изработването на знаме за четата. Заедно с Юрдан Георгиев, секретар на четата, ушиват знамето, на което изписват със златен варак четиристишието на Ботевото стихотворение "Хаджи Димитър": "Тоз, който падне в бой за свобода...", над него - "Свобода или смърт", а под него - "1903 г., с. Заберново". В десния горен ъгъл изобразяват изправен на задни крака лъв.
На 2 август 1903 г. Петър Горов повежда своята Смъртна дружина към местността Божеме, Заберновско землище. Идват и Смъртните дружини от Калово и Стоилово. На 4 август пристига и войводата Дико Джелебов с четата си. Пред строените на голямата поляна четници Джелебов произнася пламенни слова и съобщава дългоочакваната вест: "... на пети срещу шести август - срещу празника на Преображение Господне, въстанието в Одринско ще започне!..."
Заберновският поп Васил Праматаров благославя знамето. Дико Джелебов го поема, целува лъвчето и го подава на четника Георги Стефанов. Четниците един по един минават под знамето и го целуват.
Вечерта на 5 срещу 6 август 1903 г. четата на Дико Джелебов води бой с турски аскер в Стоилово. За тази битка Петър Горов разказва:
"Аз с моята Смъртна дружина попаднах в четвърто отделение, командвано от Жеко Праматаров. То имаше предназначение да води непосредствен бой със самия аскер. Бивакът беше осветен от фенери, окачени на високи прътове. Без да подозират какво става около тях, турските войски играеха на "Зебек" под звуците на тамбура. Към 11 (23) часа се чуха залпове откъм съседното село Конак. Веселбата при аскера спря. В този момент гръмна бомбата на войводата! Нейният страхотен гръм сякаш разтърси основите на Османската империя!... Подвойводата ни Жеко веднага изкомандва: "Огън, бий!" Дружен залп екна и предизвика сред турския аскер невъобразима паника... Започнаха да се чуват отчаяни гласове: "Аллах! Аллах!"... След половинчасова стрелба ние преустановихме огъня... Охраната направи опит да окаже помощ на бивака, но не успя - нашите куршуми осуетиха намерението й..."
Сутринта на 6 август (Преображение Господне) на помощ на аскера пристига многобройна войскова част. Въстаниците решават да се оттеглят. Оттеглянето става организирано, без да се даде нито една жертва. До обяд те вече са на височината "Острата чука", откъдето наблюдават как турците изнасят от окопите убитите и ранените, как палят хранителните си запаси и се източват към Малко Търново.
След два дни четата предприема второ нападение - на голямата турска казарма в село Калово, като в ранни зори открива стрелба по нея. Турците, изпаднали в паника, се разбягват. Въстаниците изнасят муниции и други вещи от казармата, напръскват ги с газ и ги подпалват, а около огъня се хващат на хоро - буйно, радостно, комитско.
"Това хоро не се забравя цял живот!", спомня си Петър Горов.
Територията на Дикоджелебовия въстанически участък е свободен. Свободна е и цяла Странджа. Народът се радва и слави свободата. Опиянението обаче е кратко. Свободата е само един дълъг ден.
Скътал под антерията си знамето, Петър Горов се установява в с. Паничарево, където е семейството му. След амнистията през 1904 г. се завръща в с. Заберново. Там укрива на сигурно място скъпата светиня. В стълб за подпора на къщата издълбава специално леговище, в което поставя пушката и знамето, затваря отвора с дъска, като я замазва с пръст. Това скривалище е известно само на него и на големия му син Тодор.
Укритото знаме на четата на Дико Джелебов устоява на всички превратности на съдбата. През 1928 г. Петър Горов го изважда и носи на Петрова нива, където за първи път се организира тържество за честване 25-годишнината от Преображенското въстание. Там знамето е обект на извънредно внимание и преклонение като най-скъпа реликва. По-късно то е предадено във Военноисторическия музей в София, където се съхранява и до днес.
През 1907 г. Стамат Икономов заедно с Лазо Лазов, Димитър Ташев, Яни Попов и Лечо Апостолов отново сформират чета и преминават в поробена Тракия. Петър Горов посреща вестта за четата с голямо въодушевление. Отива на явката в местността Лещата, като води там още двама заберновци. С верен куриер Горов препраща четата за Калово, откъдето друг куриер я поема за с. Конак. Четата обикаля селата, среща се с местните хора, окуражава ги, повдига духа им и подхранва нови надежди. Но предателското око не спи. Чорбаджи Петко от с. Конак влиза в дирите на четата и донася на юзбашията в местната казарма. Започват арестите. От с. Заберново са арестувани Петър Горов и другите двама участници в срещата. Двамата не издържат и признават. Петър Горов се държи стоически и отрича всичко. Тази позиция той отстоява и пред съда в Одрин. Осъждат го на три години затвор. Горов излежава само 5 месеца. През август 1908 г. е амнистиран и освободен.
През 1923 г. като сдружен земеделец Петър Горов участва в Септемврийското въстание. На 9 септември 1944 г., въпреки преклонната си възраст, отново е на страната на трудовия народ.
Автобиографичните спомени на Петър Горов са събрани, грижливо подредени и обобщени в ръкописен (непубликуван) том от сина му Горо Горов. Той е озаглавен "Под развятото комитетско знаме - кратки бележки от моя живот". Старият комита, макар и самоук, с учудваща образност и увлекателност запознава читателя със събитията от Руско-турската освободителна война. Разказва историята на рода, за теглото и издевателствата над предците му от турските власти, за колибарските разселвания и преселения. Незаличими са спомените за срещата му с хората на Страти войвода, която описва в раздела "Аз видях хайдутите", за дейността му като "смъртник", за "Мързевската" и "Граматиковската" афери, илюстрирани с народни песни.
Преображенецът Петър Горов доживява дълбока старост и умира на 83 години на 4 февруари 1956 г. Погребан е в родното му село Заберново.



Петър Горов

Село Заберново     

Паметна плоча на участниците в Илинденско-Преображенското въстание