Преоткриването

"Само кучето водач има възможност да се любува на целия пейзаж."
Неизвестен автор


 Напоследък в публичното пространство често се появява темата за "липсата на лидери". Без да е налице единна дефиниция на комплекса от обстоятелства, които мотивират авторите на воплите по отсъстващите водачи, то единна е тяхната убеденост, че именно появата на лидер е Deus ex machina, т. е. Бог от машината.
Това представлява драматургичен прийом, употребяван понякога в античната трагедия: заплетената интрига получавала неочаквано разрешение чрез намесата на бог, който посредством механично приспособление се появявал сред действащите лица, като им разкривал неизвестни обстоятелства и им предсказвал бъдещето. В съвременната литература изразът "Deus ex machina" се употребява за показване на неочаквано разрешаване на трудна ситуация, което не произтича от естествения ход на събитията, а се явява нещо изкуствено, причинено от външна намеса.
Ето докъде достигнаха някои (уж!) социолози, анализатори и коментатори в опитите си да разплетат Гордиевия възел от индивидуални мераци за зачисляване сред воеводите на българската общонародна дружина. Бурни препирни на кого колко голяма да е четата (на държавна, тоест на издръжка на суверена), пък и раздорни кавги на кого от воеводите колко време да му се полага, за да му ручи гласището на мегдана. Че вкупом

да прелъстява своите сънародници

с омайни словоизлияния за манната небесна, която ще ги застеле, ако цепката на изборната урна бъде уцелена от "правилния" вот, както ябълката от стрелата на Вилхелм Тел.
Но, както се оказа, на тези "социолози", "анализатори" и "коментатори", попаднали в окото на мечтателското торнадо, от главите им знанието (ако въобще някога се е намирало там!), е било издухано дори извън периферията на миражните видения за "Бога от машината", който да подреди българския политически пазар като ред след ред с аптекарски шишета.
Понеже още преди повече от век и половина Пенчо Р. Славейков в своята статия "Партиите във Френско" е писал: "Жално нещо е да гледа человек милиони хора да чакат своето възвишение от един человек и да не разбират, че не е отделният человек, който прави нациите велики, а нациите приготвят великите хора, като им влагат в ума и ръцете средствата за велики работи".
От по-друга гледна точка немският филолог и философ Фридрих Ницше (1844-1900 г.) - създател на тезата за "свръхчовека", беше заключил, че "Демокрацията (е) неверие в големите хора и елита". Или с други думи, Фридрих Ницше обобщава, че демократическата политическа практика е антагонистична спрямо идеята за изключителната роля на т. нар. големи хора на елита.
Всъщност това схващане води своето начало още от древна Атина. От 443 г. пр. н. е., в продължение на цели петнадесет години, в този древен полис ежегодно бил избиран като един от десетте стратега Перикъл. Именно през този период, вследствие предимно на негови предложения, атинските граждани одобрили редица отделни законодателни промени, които установили нови норми или отменили предишните закони, ограничаващи демокрацията. Старият способ за избор чрез гласуване все повече бил заменян с жребий, в основа на който начин стояло признанието на правото всеки атински гражданин да заеме който и да е пост в държавата. Изключение правели само някои висши длъжности, например "стратег", чието упражняване изисквало специални познания. Тези длъжности били заемани, както и преди, чрез гласуване в еклесията - народното събрание на града-република.
Така идеята за равенството на атинските граждани била реализирана - в условията на робовладелския строй, когато само част от населението имало статут на граждани - след продължителни борби между широките слоеве на населението (демос) и родовата аристокрация (евпатриди). В резултат пораснала ролята на народното събрание, а изборният "съвет на петстотинте" (буле), постепенно изтласкал на заден план крепостта на родовата аристокрация - аеропага.
Именно от тази епоха води произхода си думата "остракизъм". Тук етимологията е както интересна, но също така и е тясно свързана с принципа за равенството на атинските граждани. Думата произлиза от старогръцката ostrakon, което означава парче от глинен съд. В древната атинска демокрация

законът предвиждал да се гласува

с пускане на счупено глинено парче в белязан съд "за" или "против" искане да бъде изпратен в изгнание за няколко години всеки човек, за когото народът сметнел, че е станал прекалено могъщ в границите на общността. Питали народното събрание: "Има ли сред вас някой, за когото смятате, че е изключително опасен за държавата? Ако е така, посочете го." Чрез гласуване събранието можело да избере да изпрати в изгнание за пет или десет години един гражданин, в това число дори повдигналият искането. Остракизмът не включвал конфискация на имуществото или дори единствено опозоряване. Според Аристотел (Политика, 1300), той бил само средство да подрязват "най-избуелите класове на житото".
Ето как гражданите на древна Атина, без изобщо да са били наясно със съдържанието на термина "социално инженерство" - какъвто тогава още не е съществувал, - още по-малко да са били запознати с възможните му технологии за манипулация на масовото съзнание, де факто са му се противопоставяли решително. Като прилагали остракизъм спрямо индивидите, придобили неприемлива голяма според атиняните социална тежест. Понеже били категорично убедени, че твърде значимата роля на който и да е човек в обществения живот само по себе си е фактор, който крие опасности за държавата.
Едно непълноценно ехо на остракизма в съвременната епоха е налагането на ограничение в броя на последователните мандати, които едно лице може да заеме на някой от висшите изборни постове. Въпреки това е налице възможност за умело заобикаляне, както показаха актуални примери, чрез прекъсване на последователността на мандатите, а после - след едномандатна пауза, - отново заставане на поста. Справка - президентската сага на Владимир Путин в Русия.
Идеята за еднаквата абсолютна стойност в социален аспект на индивидите не е производна на демокрацията. А точно обратното -

тя генерира демокрация

Понеже демокрацията не би могла да функционира пълноценно там, където - независимо от генезиса на явлението, - един отделен човек или относително неголямо множество от хора доминират в държавното управление. При положение, че неотменна част от недемократичния държавен мениджмънт е отсъствието на непрекъснат контрол, непременно със санкциониращ потенциал - включително и освобождаване на лицето от поста му, - върху инициативите, решенията и последвалите действия на този малоброен сегмент от цялото общество. Неслучайно в древна Атина народното събрание, в което участвали всички пълноправни граждани, се е събирало на всеки десет дена, за да взима решения, да ги възлага и да проследява за изпълнението им. Логично крайните антиподи на класическата демокрация са абсолютните монархии и едноличните диктатури. Следователно категоричен индикатор дали в държавите, които имат претенцията да са "развити демокрации", е налице осъвременен вариант на класическата демокрация, освободена напълно от недъзите на класовите ограничения, но и същевременно неприбавила в социалната си структура нови "избуели класове на житото", е обстоятелството за присъствие на дефинитивно ограничение не само на мандатите на висшите държавни постове, но и тези на горното ниво в партийните йерархии. Без каквито и да са възможности за обиколни маневри.

Демотивирани от невъзможността

да се абонират дългогодишно за ръководни партийни позиции, в условията на ограничена мандатност, кариеристите и търсачите на лично материално или психологическо облагодетелстване, ще отпаднат чрез механизма на естествения подбор. Но това не би била единствената обществена полза. Социалната енергия, която традиционно се прахосва във вътрешнопартийни сблъсъци за по-изгодно "място под слънцето" някъде нагоре по-стълбата на партийната йерархия, умножена с отрицателен коефициент - броя на политическите партии, нароени у нас като гъби след дъжд, също би била спестена като загуба на нацията. От друга страна, информираността относно ограничеността във времето на заемания ръководен партиен и евентуално като следствие от тази позиция - и държавен пост, мотивира психологически индивида за по-пълно себеотдаване в дейността му. И несъмнено взривява шанса на актьорите-политици, на които суверенът - българските граждани, възлагат срещу заплащане изпълнението на определени роли. Например - председател или заместник-председател на законодателния орган в Република България (в светлината на изложеното по-горе е абсолютно неуместно той да бъде категоризиран като Народно събрание), депутати, президент, вицепрезидент, министър-председател, неговите заместници, председател на Конституционния съд, главен прокурор и прочие, и пр. Всички те вкупом да се вживеят в зловредната, а и още по-злокобна илюзия, още по-лошо - да се стараят да я реализират, че единствено и само те са авторите на съвременната история на българския народ. А той, дирижиран от "правоимеещите" посредством моркова и тоягата, е в положение на изпълнител.
Точно затова относно "старите муцуни" от политическия резервоар на "незаменимите лидери", всъщност оператори на "самозадоволяващия се интерес" на разположилите се в управленската сфера индивиди, е необходимо белязаният съд да бъде напълнен догоре с остракони - счупените глинени парчета за гласуване в древна Атина, а обектите на общонародната санкция - жигосани с клеймото на остракизма. Противното би означавало, че съвкупният български суверен понастоящем все още вегетира, безметежно зареян някъде в предепохата на древногръцката демокрация. И е управляван от себични автократи, споделящи възгледа на Цицерон, че при атинската демокрация, след падането на аеропага - бастиона на родовата аристокрация, причината за упадъка на великолепието на държавата била, че хората не уважавали вече разликата в ранговете.
Българският народ е поставен пред незаобиколим избор: или да продължи да страда, или да наложи по мирен път или със сила субстанциалната демокрация, тоест не бутафорната, а изпълнената със съдържание демокрация.

* - Авторът е председател на УС на Асоциацията за борба против корупцията в България.