Лого ДУМА
ДУМИ МНОГО ДУМА Е ЕДНА

24 Август 2017 | Четвъртък
 
вход регистрирай се

На първа страница

Спомени

Как и кога ще се прероди списание "Родна реч"

Моето "аз" ще се пречка навсякъде в споделеното тук, но нали съм единственият жив свидетел на събитията от онова време

11. Август 2017 , брой: 156   281   0



Кирил Божилов

За началните десетина години на сп. "Родна реч" никой никога не се накани - или не бе поканен, да напише макар и няколко странички. Уви, все още жив свидетел (съучастник) на това събитие съм само аз. И - искам-не искам, моето "аз" ще се пречка навсякъде в споделеното тук: за малкото незабравено от онова време, преди и то да изчезне съвсем...

В късната есен на 1956 г. ЦК на ДСНМ разгласи добронамереността си да издава още две свои списания: "Млад кооператор", но и "Родна реч" (за средношколците).
Вече имах над сто изрезки от мои публикувани материали (самонасърчения). Престраших се и аз да кандидатствам за работа - в някое от двете списания. Занесох купчинката изрезки в сектор "Печат" на ДСНМ, там написах и кратка автобиография.
След около един месец може би, на 14 декември - окуражен, се намерих в стая, където временно бе отседнал Тончо Жечев, от ръководния състав на ДСНМ, инициатор за създаването на новото списание "Родна реч" и назначен за негов зам. главен редактор.
Какъв го запомних: строг, с перчем над очилата... И делови:
- Направо ще ти призная... Омръзна ми да звънят откъде ли не, да назнача на вакантното място - за литературен сътрудник, техни съпруги, дъщери, племеннички, приятелки и какви ли още не, а на мен ми трябва човек, с когото да вършим сериозна работа... Ето!
Издърпа от бюрото си зелена папка, подаде ми я:
- Вземи... Това са ученически творби, четени по Радио София - дадоха ни ги "назаем". Твоята задача засега е да подбереш стихове и други материали за първия брой на нашето списание; после и сами ще си ги осигуряваме. Рубриката ще се казва "Първи стъпки". Седни там, моля те, на онова бюро и започни своята работа.
Колко ли преживелици от моето дълголетие завинаги съм забравил, но завинаги запомних този "монолог" на бъдещия член-кореспондент на БАН Тончо Жечев.

* * *
Без да се почука, влезе сравнително млад мъж, но почти оплешивял. Тончо Жечев ни запозна: това беше вече одобреният технически редактор на списанието - Виктор Ненков.
- Виждаш ли чантата му? В нея е събрано всичко, което имаме наше. Преносим багаж... Ти ще си намериш друга чанта - за ученическото творчество, което - вярвам, няма да е малко.
С Виктор Ненков (Вики) щяхме да бъдем заедно 15 години - винаги сближени от най-трайно разбирателство в общата ни работа.

* * *
Дадоха ни самостоятелно помещение в съседната сграда - на изд. "Народна младеж" (ул. "Калоян" 10); на третия етаж - малка стая и до нея още една, още по-малка: за главния редактор и за зам. главния редактор.

* * *
Скоро Тончо Жечев ми даде адрес на бул. "Сливница", там да намеря Драгомир Асенов (редактор във в. "Работническо дело"); и да му предам: да идва на работа при нас, всичко е уговорено където трябва.
Драгомир Асенов ме посрещна разговорлив, това навярно е и дар: веднага да доближиш човека до себе си. Изпрати ме с пожеланието си:
- И там нали ще си говорим за култура...
Беше вече 31-годишен, вече беше отпечатал повестта си "Нашият взвод" - разпространила му бърза известност.
А в редакцията - от първия ден, от първия час: забележително чистосърдечен, прям, откровен. Помоли ни, настоя: да се обръщаме към него с малкото му име. Постепенно усещахме неговата непроменима човечност, неговото постоянно уважение, закрила (и социална). Такъв навярно си бе по рождение, а и с изживяното в сиропиталище - осъзнаващ какво значи да получиш, но и да дадеш на някого необходимата му топлота, разбиране, съчувствие, подкрепа.
И тъкмо той създаваше в нашата стая великолепната атмосфера за разговори с изтъкнати сътрудници - със своите всестранни интереси, със своята организираност, работливост и неоспоримо влияние в творческите среди; със своята способност да поддържа спокойствие и бодрост, и доверие край себе си.
И със своята огромна култура.

* * *
В редакцията ни пак се отби един сътрудник - безспорно можещ, знаещ, ерудиран автор. И пак заразправя на Драгомир колко материали е публикувал през месеца, колко очаква да излязат, колко още е приготвил, например: за еди кой си художник от Италианския ренесанс.
Драгомир, вгледан във вестника пред себе си, сякаш го слушаше разсеяно, но се сепна:
- Кой, кой?
Сътрудникът, явно смутен, повтори горе-долу същото име.
- Няма такъв! - отсече Драгомир, поклати към него показалец. - Не измисляй!
Оня - изненадан, объркан - запремига, извини се: просто бил искал да се пошегува...

* * *
Вакантна остана само длъжността главен редактор, мълви довяваха до нас какви ли не имена: на писатели, отказали поканата (дори за това, че заместник ще им е организационен работник), но и други - напиращи как ли не за тази длъжност.
Но за главен редактор, малко изненадващо, бе определен Емил Манов. Изненадващо, защото той - гимназистът от антифашистката бойна група на Никола Ботушаров, политзатворникът с тежка присъда, офицерът от БНА и авторът на няколко книги, бе публикувал в сп. "Пламък" своята новела "Недостоверен случай". Новелата, почти тайничко одобрявана или дори възхвалявана, но и остро отричана, бе му стоварила неприятности. Ето че отново му бе предложено доверие, прието от него.
С главния редактор - нов формат и нова корица на "Родна реч".

* * *
Един ден главният ни редактор влезе в нашата стая: весел, с тънка усмивка, подсказваща ни изненада:
- Отпуснато ни е още едно щатно място, за редактор на учебните теми. Само че... с щата ни е изпратен и редакторът! След малко ще се запознаем с него...
След малко наистина се запознахме: казваше се Надежда Грозева. Съвсем скоро вече й казвахме Надя. Тя допълнително внесе в редакцията ни спокойствие и задружност.

* * *
От кн.6 пък имахме и редколегия, при това - каква редколегия: Ефрем Каранфилов, Георги Джагаров, Стефан Дичев, художникът Георги Павлов-Павлето. И какви обсъждания на всеки брой: с точни преценки и препоръки, с вметнати духовитости, умозаключения, с приятни закачки, литературни новости и мнения...

* * *
Нещичко и за "Първи стъпки"...
Още в бр.1 - добра изява на Матей Шопкин от Търново, Николай Драшански от Ловеч и Марин Колев пак от Ловеч, Коста Терзиев от Елена.
Но - и на Лиляна Михайлова от Пловдив; с особени надежди приехме нейното творческо развитие и не сбъркахме: тя се утвърди и като блестяща белетристка, и като отлична сценаристка на игрални филми. Тук: нейното първо стихотворение в "Първи стъпки".
После тръгнахме из училищата - столични и в страната, да откриваме литературни кръжоци, да се срещаме с даровити средношколци. Започнахме да получаваме и техните ръкописни писма, писмата все повече се увеличаваха. Така заявиха своите имена Александър Шурбанов от София, Тошо Лижев от с. Стражица, Петя Цолова от Търговище и още, и още...
Но: и Григор Ленков.

* * *
След поздрава си в редакцията Драгомир обикновено питаше: "Нещо ново?" Веднъж го изпреварих: Имаме нещо наистина ново - ученик от Електротехникума "С.М. Киров" в София ни е изпратил стихотворения, те - според мен - са много добри. Стига да не ги е преписал...
Защото - вече засичахме и такива хитринки!
Драгомир - още преди да седне, ги прочете:
- Браво! Опитай, моля те, да се срещнеш с него, покани го да дойде тук, да поразговаряме.
Този ученик се казваше Григор Ленков.
И той дойде в редакцията: тих, скромен, срамежлив дори от похвалите.
- Абитуриент си, а после накъде? - попита го между другото Драгомир. - Ще кандидатстваш ли българска филология?
Не, обясни Григор, учениците от техникумите не могат да кандидатстват там. Драгомир сепнато се позамисли, изпрати го с пожелание най-успешно да завърши техникума. Ето че дойде и колежката ни Надя, тя също прочете стихотворенията, ахна. Драгомир й обясни разпоредбите за приемането на студенти в Софийския университет:
- Надя, какво ли бихме могли да направим за него? При това той е от село - от софийското Опицвет...
Надя се поусмихна окуражително:
- Ще видим...
Единственият случай, когато тя ни се показа като съпруга на министър; да, Григор бе приет в СУ (бъдещ зам. главен редактор тъкмо на сп. "Родна реч"!) Уви, загина твърде млад: блестящ преводач, без да доживее издаването на своя стихосбирка. Да си припомним два стиха от абитуриентското му стихотворение "Следа": "...как искам да почувствам, че и аз/ една следа в живота съм оставил."
Неговото искане още от свежата утрин на творчеството му е постигнато - най-вече с великолепния превод на "Евгений Онегин". И спокойно може да се обърне назад и да види, че след себе си, като по свежа роса, следа блестяща стъпките му бележат...

* * *
През следващите години в "Първи стъпки" сякаш "поникваха" нови и нови имена, все на бъдещи уважавани български творци; нека да спомена поне някои от тях: Петко Братинов от Толбухин, Екатерина Йосифова и Биньо Иванов от Кюстендил, Кирил Гончев от Коларовград (Шумен), Калина Ковачева от Свищов, Калин Донков и Георги Константинов от Плевен, Здравко Недков от Оряхово...
Но и от София: Симеон Хаджикосев и Славчо Донков, тихият Димитър Ценов и напористата му братовчедка Иванка (Ваня) Петкова (от моята красноселска махала "Изливо"), Петър Герасимов, Нина Андонова и Иванка Павлова...

* * *
Към края на третата годишнина Тончо Жечев вече беше в Москва, в Академията за обществени науки. Съдбата му ще го извежда все по-нагоре по върховете на нашия литературен живот. Неговият собствен връх: "Българският Великден" (1975 г.).

* * *
В редакцията често се отбиваше един млад човек от шуменското село Дивдядово, земляк на Тончо Жечев. Журналист, със заявки и в художествената ни литература - Герчо Атанасов. Скоро той защити своята заявка с първата си книга "Ленинград, интимно". А от 1960 г. беше редактор в "Родна реч" - със свой дял в укрепването на списанието (по-късно и зам. главен редактор).

* * *
След блестящия си успех с "Романът на Яворов", 80-годишният Михаил Кремен, сякаш да си поотпочине, започна да публикува и в "Родна реч"! - своите 26 "Портрети с цветни моливи" - документални четива за видни български писатели.
Веднъж влезе в редакцията, както винаги - тихо, вежливо, но и задъхан от триетажното ни стръмно стълбище. Изненадващо побърза да попита все така задъхано, а бяхме само двамата в стаята:
- Мога ли да разбера... кой е редактирал... моя материал от последния брой?
Помислих си тревожно: май предстои разправия дори от този толкова спокоен, възпитан, деликатен човек?
- Той е подменил три мои думи...
Помолих го да седне, той седна, пое си надълбоко дъх и каза вече със свойствената си вежливост:
- И тези три негови думи са много по-подходящи от моите... Искам да поблагодаря на редактора за неговия усет, за неговия вкус към красотата на българския ни език...
35 години съм бил редактор, но тогава - за пръв и последен път! - бях свидетел на чудноватия случай: автор да дойде в редакцията специално, за да поблагодари за уместно редактиране на негов материал.
А редакторът беше Герчо Атанасов.

* * *
В малката стая главният редактор Емил Манов изчиташе папката с материалите за следващия брой, оставена му на бюрото от Драгомир. По някое време главният редактор надникна при нас леко обезпокоен:
- Драгомире, знаеш ли... Ние сме пропуснали годишнината на Яворов...
Драгомир го успокои: ще я отразим! Взе бял лист и със своя рядко красив почерк след около петнайсетина минути изпълни листа с текст, без поправки.
При обсъждане на броя от редколегията, последна се оказа Мария Богданова - представителка на ЦК на ДКМС, уважавана - и за културата й - жена; тя започна изказването си така:
- Не зная кой е авторът на бележката за Яворов, но според мен, това е най-хубавият материал в този брой!
Всички се съгласиха с нея, Драгомир успя да скрие усмивката си, но не успя да удържи червенинката, преминала като сянка през лицето му.

* * *
За поредния ни семинар, през пролетната ваканция, да събеседва със сътрудниците на "Първи стъпки" прие поканата ни и Емилиян Станев. Младите сътрудници го слушаха с изключително внимание. А той говореше тихо, бавно, със затаено въодушевление. Трудно ми е да възпроизведа точните му споделености, но започна с гордостта ни, че имаме собствена писменост; че българският език е същинско съкровище. За съжаление, във всекидневното ни общуване ние използваме смущаващо малко думи. А в родния ни език те са впечатляващо много повече. Дълг именно на творците е да ги откриват и с произведенията си да обогатяват и речника на читателите си. Думите! Ами да не забравяме и значението на представките и наставките, на предлозите и съюзите, дори на причастията. Да си припомним само скромната представка "по" - какъв нежен нюанс придава, например: "говорихме - поговорихме", или "набрах - понабрах" и т.н. Във всяка негова изказана мисъл - лъх от обичта му към българския език!

* * *
Емил Манов бе повикан да е подпредседател на СБП, за главен редактор бе утвърден Драгомир Асенов. Той си остана в нашата стая, на своето бюро, със своето непроменимо обаяние - като ръководител и човек...
И така нататък: "Родна реч" - с възхода си по удължения път през годините!

* * *

Трудно ми е, неудобно ми е - в този кратък закъснял спомен - дори да спомена: как "Родна реч", при значими обществено-политически промени у нас, постепенно изнемощя, стихна и... изчезна.
И ако някога сп. "Българска реч" (1926-1944 г.) възкръсна като сп. "Родна реч", кога ли и в кое ли списание ще се прероди сп. "Родна реч"?


Авторът в "декемврийския" си вид - 1956 г.

Година първа, книжка първа, художник на корицата - Борис Ангелушев


Тончо Жечев


Лиляна Михайлова и нейното стихотворение "На мама"


Григор Ленков


Драгомир Асенов


Емил Манов и негова книга с автограф


Михаил Кремен


Емилиян Станев

 

 

 

България

  • Мария Стоянова от СЕМ базира вота си и с жизнерадостността на някои от кандидатите
    24. Август 2017 165
    242
    0

    С четири гласа "за" и един "против" СЕМ избра Константин Каменаров за генерален директор на Българската национална телевизия. Единствено Иво Атанасов не подкрепи кандидатурата на телевизионера. При първоначалната мотивировка Атанасов подкрепи бившия шеф на БНР Валерий Тодоров.
    "Гласувах против кандидатурата на г-н...


Апис
Всички права запазени "ДУМА"