Една възвишена и свята обич

Никола Чолаков


Антония Хан Ботева е надарена с нежна чувствителност и поетична душа, преживяла много страдания и премеждия, за да намери най-после духовен пристан в София, където през лятото на 1949 г. се среща с почитания от нея Асен Разцветников. Още през 1941 г., като

учителка по немски език

в Мъжката гимназия в Плевен, опознала добре българската култура и душевност, владееща добре български и немски език, тя прочита на един дъх наскоро излязлата книжка "Херман и Доротея" в превод на Асен Разцветников. Поразена е от гладките стихове и дълбокото вникване в Гьотевия стих и решава да напише писмо на Разцветников, да му изпрати своя превод на немски  на стихотворението "Утро" от Димчо Дебелянов, но се разколебава и не пуска писмото. Какъв пропуснат шанс, каква фатална грешка, за която и двамата по-късно ще съжаляват!
Поводът за запознанството на Антония и Асен е неговата пиеса "Подвигът", играна много пъти на сцената на Софийския театър и в Пловдив, която тя прочита в ранната пролет на 1949 г. Запознанството става в дома на Гео Крънзов, поет и режисьор. Там Антония чете не само началото на "Подвигът" на немски език, но и предишни свои стихотворения. Мълчалив и вглъбен в себе си, Разцветников слуша и накрая с усмивка дава съгласие драмата да бъде преведена на немски. Така започва кратката, макар и много закъсняла, но истинска духовна любов между големия български поет и отличен преводач и предопределената от съдбата жена, дошла от далечния Санкт Петербург, за да скръсти молитвено своите с неговите ръце и да си обещаят, че ако не им е писано да бъдат щастливи на тази земя, ще се намерят на онзи свят и
ще бъдат заедно завинаги.

Антония Хан Ботева е родена на 21 септември 1899 г. в Санкт Петербург. Баща й Едуард Хан, от германски произход, е бил учен химик, доктор на природните науки, а майка й - учителка по немски език. В Петербург Антония овладява френски, немски, руски и английски език в частно училище, завършва педагогически институт в Дрезден и идва в София (1924), за да се омъжи за агронома Христо Ботев Велковски, с когото се запознава в Москва през 1918 г. в Центъра на интернираните по време на Първата световна война. Но след година тя разбира, че е сгрешила в избора на съпруг. Започва нейната одисея от село на село, от град на град. Трудно и тежко време, през което тя сама се грижи за прехраната и образованието на двете си дъщери (преди и след развода през 1939 г.). С упорит труд и талант, забелязан от проф. Гълъбов, и с блестящо издържан държавен изпит по немски език през 1933 г. в София, тя израства като авторитетна учителка по френски език в Угърчин и Априловската гимназия в Габрово, по немски език в Плевен и София, където през 1945 г. става щатна учителка  в Механо-електротехническия техникум "Киров".
Антония се откроява сред другите не само със своята доброта и физическа красота, но и с увлечението си от поезията и писането на дневник, който поддържа през целия си живот. Дъщеря й Лидия разказва, че в него "тя описва всичките си срещи с Разцветников подробно, живо и картинно". В емоционално наситените моменти преминава в стихове. Така е написала много стихотворения, посветени на Разцветников. Описва и свои сънища, в които е сънувала поета. Голяма е любовта на Антония към Разцветников и неговата поезия, в която

намира извора на истинското изкуство

Тя е във възторг от изящните стихове на "Майстор Манол" и преводът на немски е готов две седмици след деня, в който той е посетил с пакет хубави детски стихове дома на изненадващо талантливата и грижовна събеседница, с която вече не може да се раздели, защото ги сближава и обгръща ново, вълнуващо и топло чувство.
През това време коварната болест принуждава Разцветников да замине на почивка в Костенец. Антония е загрижена за здравето на Асен. Тя го разпитва за болестта му, дава му билки и изписва  лекарство от Швейцария за сваляне на температурата, която често минава 40 градуса. Тя усилено превежда третото действие на драмата "Подвигът". Това е нейното утешение, тя знае, че преводът го прави щастлив. Костенец не помага  и Рзцветников е настанен в болницата до Сточна гара. Тук Антония се грижи за него, разговарят за болестта, за преводи, за възможностите да бъдат издадени. Тук се поражда у Разцветников скрит копнеж за дом и семейство. А когато тя му разказва за неосъщественото си желание през 1941 г. да му пише и изпрати превода на едно стихотворение на Димчо Дебелянов, той реагира остро, с много горест, така че тя даже се уплашва: "Защо не ми писахте тогава?! В тези години аз бях много самотен. Щях веднага да ви потърся." Тъжно се замисля и след малко казва: "Ако ми се бяхте обадили, може би днес нямаше да съм болен."
"Разцветников е убеден, че майка ми е добра преводачка на поезия и иска да изпробва таланта й за превод на други автори. Възлага й да превежда Смирненски и Вапцаров. След това иска да види как би превеждала проза или пряка реч. Поръчва й да преведе "Царска милост" и тогава я представил на приятеля си Камен Зидаров". Асен е уверен, че Антония трябва да живее само за поезията и поради това й дава три стихотворения от "Жертвени клади", които да преведе на немски език.

Здравето на Разцветников се влошава

Антония е до него неотлъчно, прилагайки всички медицински знания и умения, които е придобила в Германия от завършения там курс за Първа медицинска помощ и социални грижи. Прави компреси и водни процедури, за да смъкне високата температура, претопля му вечерята, оправя леглото му, дава му лекарства, казват молитвата, прекръства го, присяда мълчаливо до леглото му, той й държи ръката и успокоен заспива. Така тя се грижи за Асен предано и всеотдайно до оня момент, когато през април 1951 г. го придружава до стълбичката на самолета, който го отнася в Москва на лечение.
"Всеки ден, загрижена и с тежки мисли, майка ми очакваше писмо от него, както беше обещал. Но писмо не дойде. На 30 юли 1951 г. по обед съобщиха по радиото, че Асен Разцветников е починал. Майка ми стоеше като вцепенена, не можеше да повярва, а след това избухна в горестен плач. Тя загуби много, извънредно много. Асен беше за нея най-голямата среща в живота. Той най-добре беше разбрал и оценил дълбоко нейната същност. И тя беше готова да му служи предано и безкористно. Тъй възможно беше тяхното щастие - и така фатално обречено" - отбелязва дъщеря й Лидия.
През септември 1951 г. при тях в дома им на "Дондуков" 63 идва братът на Асен, Стоян Коларов. Той съобщава на майката, че Разцветников е наредил в завещанието си една шеста от наличните му пари да бъдат за Антония. В този труден момент, когато семейството гладува и три месеца нямат ток, Асен ги спасява. Брат му се държи с тях като с най-близки роднини и след това идвал няколко пъти на гости. Антония отдава остатъка от живота си за издирване на приятели, роднини и близки на Асен, за да събере мисли и сведения, които да запише и попълни образа му в съзнанието си с нови, по-пълни черти. Константин Петканов се старае да я утеши: "Не плачете, госпожо Ботева!

 Вашата обич с Асен не можа да стигне до земна реализация

Затова пък остана чиста, възвишена и свята. Такава ще остане във вечността."
През лятото идва в  родното му село Драганово.Тук я посрещат като най-близка роднина. Разглежда и рисува бащината му къща. От сестра му Кръстина, при която в село Сушица е написал драмата "Подвигът", научава за неговата мъка, породена от самотата в детството си, когато на три години загубил майка си. Много тъгувал за нея. Докато тръгне на училище, всеки ден плачел. Чувствал, че светът е враждебен за него.
Срещата  в Арбанаси с Райна Савова, първата приятелка на Асен, разкрива спомените за младостта на поета и хубавите литературни вечери  с учителите в родното му село, за сетнешните писмовни връзки с него до тяхното затихване. При раздялата и двете плачат и споделят своята скръб по Асен.
Антония Хан Ботева, дошла от далечния Санкт Петербург в България, остава и след смъртта си (1962) частица от българския народ, сляла се духовно с името на големия български поет и преводач Асен Разцветников, когото ощастливява със своята обич през последните две години от неговия земен живот, за да останат завинаги двамата пример и образец на човешко и духовно сътрудничество, окриляло нейния поетичен и преводачески талант. Такова сътрудничество, което по своя колоритен начин повтаря сътрудничеството между Мара Белчева и Пенчо Славейков.

Б. а.
В публикацията има спомени на Лидия Ботева-Буюклиева, отпечатани в сп. "Летописи", 1995.