Кръв и карамфили

Тъжно цвете е карамфилът, човече, кърваво цвете. Дойда тук, поръчам си вино, донесе ми го бай Иван, и няма значение по обяд или привечер - застлал е той още от сутринта белите покривки, наредил е вазичките, във всяка е втъкнал карамфилче алено - стара школа, уважение към човека, че нали видиш какви станаха дните ни сиви-мъгливи, та поне цветенцето да ни светне, дано се сетим, че още сме хора. Ама за повечето това си е бурен, човече, пусни добичето във фитирията с карамфили - ще ги опасе, после ще легне и ще преживя, и от кеф ще жуми даже - то е добиче, не разбира какво е това да смукнеш от земята капка кръв - че тя с кръв е пълна тази земя, сещаш ли се колко народ лежи из нея - та си боядисаш листенцата и разпукнеш цветчето, и пръснеш в света мирис и хубост. И като опрехме за карамфилчета да си приказваме, ето ти една испанска история за мезе, айде наздраве завинаги!
Пътуваме ние навремето от Барселона за Мадрид с Петко Маневски, нощ е, магистралата свети, колата ръмжи равно, звездите ковнати по местата им и тук също като в България. Само че някъде след Сарагоса из един път фаровете угаснаха, таблото също, но на ход двигателят работи. Какво да правим? Продължаваме. Задмина ни някакъв тир, ние се лепнахме за него да ни води в тъмницата, пердашим. Да, ама по едно време двигателят изхърка и умря и той, и щем-не щем спираме в аварийното. Светим под капака, гледаме бушони, кабели, акумулатор - нищо, нема ток и нема и да има. Фучат коли, като минат покрай нас въздухът ще ни отнесе от платното, колата ни прави луп-луп и се клати на място. И както заничаме - пиу-пиу отведнъж, светкат лампи полицейски, сирената ще ни издъни главите, зад нас спира кола, фаровете на дълги, ами и прожектор се е прицелил в нас. От нея изскача някой, мята се през мантинелата, кляка и ни хваща на мушка с късия си автомат. Другият също се мери в нас иззад предната врата и ни вика нещо. Брей, да му се не види! Загрях аз, че е патрул някакъв, сетих се, че като гледаме толкова пътни знаци и табели от куршуми надупчени, докато пътуваме насам, хората сигурно за баски са ни взели, за терористи някакви, кой знае как им изглеждаме с очуканото си авто, брадясали и неугледни, че то от България дотук все в колата спим, душ не сме виждали вече пети ден. Дигнах аз ръце, викам и на Петко да се не мотае, вдигна ръце и той. Ония се изправиха, тоя до колата се изсули и тръгна насам, ама държи пръста на спусъка, и пак вика нещо. Ясно, човече, документи искаш май, ама като съм щръкнал в прожектора и ме сочиш с това железо, как да си бръкна в джоба?
Ниши се единият зад мантинелата, другият пристъпи, поотупа ме да дири оръжие, аз му соча с брада левия джоб, та измъкна паспорт, шофьорска книжка, каквото там му трябва. Занича, чете и вика:
- Булгария?
- България, България - обяснявам му аз. - Аз България и тоя е България - соча с брада към Петко. - Авария, анадъмо?
И като се сещам, че и аз поназнайвам чужди езици, пак обяснявам:
- Бългериан, ъндърстенд? Булгариен, ферщейн?
Май разбра. Отиде та поотупа и Петко за оръжие, свали ръцете му, свалих и аз моите, приятели ще ставаме, значи. Колите фучат край нас, нашата клопа, а момчето пак пита:
- Авария?
- Авария - съгласявам се аз.
- Телефон?
- Йок телефон - разпервам ръце аз. И на английски - Имаме приятел в Мадрид, мога да му звънна, но нямаме мобилен...
Маха с ръка полицайчето, кани ме в тяхната кола. Позачудих се, ама си взех якето и тръгвам, къде ще ходя. Казах на Петко да влезе в колата и да се заключи, и да чака - кога-кога ще се върна. Влязох от задната врата в колата им, те седнаха отпред, дели ни стоманена гъста мрежа. Тръгнахме. Чак сега ги огледах добре - момчурляци с ръбести черни като мушамени шапки, препасани с ремъци, да имат по 25 години най-много. Фучим по магистралата, карат яко, нема шега, сините светлини светкат, колите ни правят път, ние пердашим само в лявото платно. И има-нема двайсетина минути и стигаме бензиностанция до някакво градче. Спряха, отвориха ме, та излязох, че отзад сам не можеш си отвори - нема ни ръчки, ни врътки за стъклата. Водят ме вътре, сочат ми - телефон. Извадих листчето аз, звъня на Христо в Мадрид, той сънен, събудих го. Обяснявам - изгуби се тока, седим в тъмното некъде след Валдес Ночес, едни жандармеристчета ме докараха на една бензиностанция да ти се обадя, чакаме те, че ни пари за пътна помощ, ни приятел по-близо. Само ще намеря въже да ви тегля и тръгвам с джипа - казва той. Готово.
Готово - казвам и аз с щръкнал палец на момчетата в черни униформи. Гледам - единият купил от бензиностанцията карамфили - цял сноп, другият отваря вратата, влизам. Тръгваме, мигат сините лампи, фучим по пътя, ама като гледам - напред е тъмно, а магистралата е зад нас. Трая си, ама малко ми е чоглаво - къде се набихме из къра, като пътя ми е на друга страна? И направо се уплаших, като спряхме - гробище, арка с некакви фигури, и зад нея - гробище! А сега де! Слизат момчурляците, отваря единият вратата, канят ме и мен да сляза - смея ли да откажа? Минаваме тримата под арката, вървим между камъните, и аз забелязвам наведнъж няколко неща - че автоматите не са им в ръцете, ами са ги презрамчили, че камъните са еднакви на всички гробове, и че на всичките под имената е все една година на смъртта - 1937-ма! Започвам да се досещам къде сме, а момчето пред мен свива по нова алея, пристъпва между гробовете, и в лунния светлик върху бледите камъни различавам букви, от които сърцето ми прескача: България. Взирам се, чета имената - Цвятков, Томов, Трендафилов, Стойчев, Манев, и докато пристъпвам от камък на камък жандармеристът ме пипва за лакътя и ми подава два карамфила. Слагам ги като в просъница на първия гроб, той ми подава още два - за втория, още два - за третия, и така вървим през това огромно мъртво поле, сухи листа пращят под стъпките ни, а аз съм изтръпнал от усещането, че някъде там, под нозете ни, в червената пръст на тази нощна равнина пращят белите кокали на мои бащи и деди, и пръстта тук е червена и от тяхната кръв, и от кръвта на положените до тях чехи, сърби, руснаци, французи, немци, унгарци, мексиканци и какви ли не други... Усещам, че шепна с гласа на великия Вапцаров, за да не ревна с глас:
Майко,
Фернандес убит!
Фернандес
зарит в земята!
Фернандес
го няма днес!
Фернандес
лежи в полята
пред стените
на Мадрид...
Сложихме карамфилите - къде по български, къде по сръбски и полски гробове. Стиснах ръцете на момчетата, ама вече с рев - не толкова от жал по мъртвите, колкото сбъркан от това среднощно поклонение, което ме доведоха да направя. И като се връщахме към колата, ги питах наум - бе ти знаеш ли ме мене кой съм бе, човече - фашист ли съм, комунист ли съм, анархист или друга боя, та си ме довел почит да отдавам, с чужди сълзи на чужд гроб да плача... Какво ми повтаряш - булгаро, булгаро, какво ми сочиш тия бледи камъни? Напират сълзи, гръцмуля ме затикнал, зъбите си ще изроня от стискане, ама то е, че има по света такива хора като вас двамата, само че вие, братлета, не знаете, че като съм българин, аз съм от онова племе, дето на мъртвите гарез държи, кусури връзва, паметниците им препикава, та да нема ни минало, ни бъдеще, ни паметник, ни памет, та да се затрие от света бели дано, пусто опустяло...
Та това ми спомнят карамфилите по масите, човече, а поръчай по още едно, че като пихме за наздраве, сега требва да прелеем сиромасите и да пием за Бог да прости всинца ни, че живи българи май останаха само мъртвите, ама и тех ще довършим, както е тръгнало...



Йото ПАЦОВ е роден в София на 28 декември 1949 г. Потеклото и творчеството му са свързани със село Ъглен, Ловешка област, което се намира на брега на река Вит.
Последователно е главен редактор на в. "Вселена от тайни", в. "Светлоструй", в. "Фактор", сп. "Стил на живот", сп. "Свети Валентин", сп. "Усури", в. "Окото", сп. "Ексклузив", ТВ "Центрумгруп", списание "Лов и риболов" и вестниците "Рибар" и "Наслука".
Автор е на книгите "Петелът кълве звездите" - къси разкази, "Лъжикерван" - роман, "Пръчка от леска" - стихове, "Учителите" и "Великите учители" - очерци за духовните водачи на човечеството, стихосбирката "Курбан", сборника с публицистика "Перо от гарван", сборника с разкази "Единаци" и др.
Член е на СБП.