Лого ДУМА
ДУМИ МНОГО ДУМА Е ЕДНА

19 Септември 2017 | Вторник
 
вход регистрирай се

Пегас

Мозайка

Публицистика

Левски, надеждата, ние...

14. Юли 2017 , брой: 136   162   0
Снимка


Тодор Билчев

И ето ни отново - ние и Той. Ние - все по-малки и все по-объркани. Той - все по-мъдър, по-силен, по-смел.
Защото всяка година на 18 февруари Той умира, а на 18 юли отново се ражда за нас. И така е от 144 и 180 вече години. Сигурно ще бъде същото и след още толкова. А изтичащото между тези две дати време винаги е белязвало шанса на живота между раждането и смъртта, шанса на Възкресението. Както за Левски, така и за народа, от когото се роди, отгледа и за когото мъченически намери смъртта си.
Трудно ни е и още по-трудно ще става за нас с безсилието на думите да оживяваме на всеки 18 юли надеждите и разочарованията и да вадим на длан душата народна пред самия Него.
Защото какво беше и какво ни остана от Апостола, ако не надеждата, че Той е бил като нас и ние можем да станем като Него.
А и какво друго е Левски, ако не самият Народ?! Неговите грешки и поуки, страданието и свободолюбието му, търпението и победата. Истината!
Но всъщност дали се е раждал и дали е умирал Апостола? Дали го е имало или го измислихме, за да оневиним нашите слабости и да ни стане пропуск към световете на светлината?
Защото в реалните измерения на неговия земен живот Той беше мечтата, упованието и надеждата, а след тях - възкръсналият Светец!
Звездата на Апостола разсече родното небе и сиянието й остана в българската душа, защото всички носеха светлината й в себе си, защото я очакваха и желаеха.
Много звезди след Него светваха и угасваха, но едва ли някоя вече ще бъде Слънце. Тъй като Слънцето е едно. И една е България.
Левски споходи народната душа не защото Господ я бе изоставил, а защото бе слязъл да се слее с нея и да укрепи вярата й в Неговото могъщество. Той бе и остана наградата за търпеливото й мъченичество. Той бе олтарът, намерен у него от народа му.
Разбиран или не, приеман или отхвърлян, Той присъстваше в народното съзнание, и така ще е винаги, като неумолима и властна съдба, като зов, като надежда.
Само у Него природата отрази лицето си и ни откри крайчеца на огледалото, за да види, който умее, как е велика и колко е трудно да стигнем до нея.
Левски беше и ще остане завинаги горещата жажда на българина да разбере и обясни себе си. Като такъв Го прие и народът му. Не като мит, не като легенда, а като сам Господ - винаги чист и еднакъв, винаги всичко умеещ и непроменящ се.
И точно затуй му зададе въпросите, чиито отговори отдавна сам знаеше: "Какво видя, Апостоле, в развързаната върва на цървула си, прелитайки лъвски над Къкринския плет?
Видя ли колко тънка е чертата между робството и свободата? Чу ли шепота на времето, което ни изяжда и улови ли мириса на нравите на времето? Вслуша ли се в левското си сърце, чиито удари не можеше да укротиш в гърдите си?
Видя ли, че и очите на предателя са човешки? Разбра ли, че и най-чистата идея - стане ли, омърсява се? Умори ли се от пътищата към никъде? И от мръсотията на никаквите човеци, на които правилно зададе въпроса: "Народе????".
Твоята свобода отдавна бе истинска, но истината за свободата мъчно отиваше до хората. Не защото я не искаха, а понеже ги бе страх от нея. Защото трябваше да понесат отговорността да бъдат свободни. Не ги упрекна, защото бяха роби. А можеха ли робите да отговарят? Ти никога не грешеше. А дали сега право постъпи, Апостоле? И дали ще те познаем? До край?!

 

 

 

Пегас

  • От редактора
    15. Септември 2017 181
    251
    0

    Ето, ти тръгваш към училището. Това е твоят празник. Обличаш официалната си дреха, която пазиш за този ден. Която носиш само на този ден. Цветя, стихотворения и песни. После...
    После започва твоята неравна борба.
    Ти искаш да дадеш знания на своите ученици, да ги възпиташ в ценности, добродетели... Но се изправяш за пореден път срещу...


Апис
Всички права запазени "ДУМА"