Халифатът в Ирак е победен

"Индипендънт"
Патрик Кокбърн

Президентът Тръмп каза на тълпата възхваляващи го полски националисти във Варшава, че огромната заплаха за света е от "радикалния ислямски тероризъм", и за него добра новина би трябвало да бъде, че "Ислямска държава" (ИД) губи Мосул, сърцето на самопровъзгласения си халифат и де факто столица в Ирак. В същото време сирийско-кюрдските сили, подкрепяни от САЩ, се струпват около Ракка, последния контролиран от ИД голям град в Сирия, който те ще превземат следващите седмици или месеци.
ИД е най-силният враг на мира в Близкия изток и извън него през последните три години, така че защо поражението му в двете му най-големи крепости не прави региона да се чувства като по-безопасно място? Вместо това настроението е раздразнително и изпълнено със страх, което припомня атмосферата в Европа през 1914 г., когато много различни конфликти ескалираха и взаимно се подклаждаха. Не е толкова важно, че великите сили имат мерак да се борят помежду си в Близкия изток, но както и в периода преди Първата световна война, има толкова много "заместители", в смисъл на принос или съставки на несигурност в политическия микс, че почти всичко може да се случи.
"Заместителите" са от два различни вида, въпреки че и двата са опасни. Един
 
източник на несигурност

се върти около дълбоко несъвършените лидери като самия Доналд Тръмп, принц Мохамед бин Салман в Саудитска Арабия и турския президент Реджеп Тайип Ердоган. Всички имат голям апетит за власт у дома и в чужбина, съчетан с репутацията на арогантност и лоша преценка. Очевидно всички са водещи играчи в потенциално експлозивни конфронтации и кризи, които лесно биха могли да се превърнат в сериозни войни, където те вече не са направили това.
Сегашната ситуация в Северен Ирак и Източна Сирия, където ИД е в отстъпление, е добър пример за това. Взривяването на "Ислямска държава" създава вакуум, водещ към по-нататъшни конфликти за това кой ще запълни празнината, оставена от поражението на халифата: по отношение на Сирия Турция е дълбоко разтревожена от нарастващата сила на кюрдите, които, подкрепени от американските въздушни сили, де факто създадоха държава по южната турска граница. Сирийските кюрди, от своя страна, се опасяват, че турската армия ще нахлуе в Северна Сирия и ще сложи край на тяхната квази-независимост, след като САЩ вече не се нуждаят от техните 50 000 бойци за борба срещу ИД.

Каква е политиката на САЩ

в битката за Източна Сирия, в която са намесени и собствената им страна, и Русия, Иран, Турция, Саудитска Арабия, Израел, сирийското правителство, "Ал Кайда", "Ислямска държава", кюрдите и много други? САЩ вече изстреляха ракети срещу въздушна база на сирийското правителство и свалиха сирийски военен самолет, но въпреки това никой не знае какво възнамерява да направи Тръмп. Ще предаде ли кюрдите, щом САЩ не ги използват по-нататък срещу ИД, за да си върне добрите условия с Турция? Друга възможност е САЩ да ограничат ролята си в Сирия и Ирак, след като ИД бъде победена или да гледа на двете страни като на бъдеща арена за конфронтация с Иран.
"Ние нямаме политика в Сирия", каза бивш служител на държавния департамент. "Всички в Близкия изток знаят, че каквото и да е казано от Пентагона, държавният департамент или Съвета за национална сигурност, то няма власт, защото каквито и уверения да дават те, могат да бъдат опровергани в рамките на един час от президентско съобщение или от една от фракциите в Белия дом". Бившият служител се оплаква, че е като да живее в произволна и непредсказуема диктатура.
Гениалността на Доналд Тръмп за разпространяване на хаоса бе показана през май по време на посещението му в Саудитска Арабия, когато неговата пълна подкрепа за саудитската политика насърчи Рияд да блокира Катар и да се опита да го превърне в саудитска васална държава. Американският президент даде подкрепата си на вице престолонаследника Мохамед бин Салман, който след това стана престолонаследник и е действителният владетел на кралството от 2015 година. Оттогава биографията му е пълен провал: той подкрепя бунтовническата офанзива в Сирия, причинила руска военна намеса; той започна да бомбардира Йемен във война, която все още продължава и опустошава страната; той дестабилизира Персийския залив, опитвайки се да смаже малкия Катар.
В Близкия изток винаги са избухвали кризи, но днес там цари усещането, че

нещата излизат извън контрол.

Американската политика трябва да бъде пренасочена към подкрепата на собствените й интереси, комично предполагайки, че преди това е била модел на алтруизъм и самоотричане.
Под управлението на Тръмп САЩ трябва да се съсредоточат повече върху отблъскването на напредъка на иранското влияние, нещо, което много насърчават Израел и Саудитска Арабия. Но САЩ се нуждаят от известно сътрудничество с Иран, ако трябва да има деескалация на насилието в Ирак и Сирия. Конфронтацията с Иран е рецепта за борба с шиитската общност като цяло и е гаранция за нестабилност.
По-агресивна политика спрямо Иран е формулирана с

опасно лекомислие.

Медийните специалисти и представителите на мозъчните тръстове нямат представа за това, за което говорят, повече, отколкото при нахлуването в Ирак през 2003 година. Те говорят за американската подкрепа за партизанската война на етническите малцинства срещу централното правителство в Иран, тактика, при която е вероятно да бъдат убити много хора, но без да притесни твърде много властите в Техеран.
Американските военни действия в Ирак и Сирия до голяма степен продължават по същия начин, както при президента Обама, защото никой в администрацията на Тръмп не знае какво да се прави. Той стана по-милитаризиран, когато офицери на място решават какво и кога да бомбардират. Американското бомбардиране на Мосул стана очевидно по-опустошително по времето на Тръмп, отколкото през миналата година.
Аналогията между Близкия изток днес и Европа през годините до 1914 г. е очевидна. Съществуват силни паралели между Тръмп и Кайзер Вилхелм Втори, или "Кайзер Бил", както той е бил наричан подигравателно във Великобритания, по начина, по който двамата мъже се натъкват на ситуации, които не разбират. И двамата са егоцентричните и недобре осведомени застъпници на бомбастичен национализъм, в който те представят себе си като защитници на своите народи - Америка или Германия - срещу заговори и самохвалната политика на чуждите държави. През 1896 г. Кайзерът изведнъж изстрелва известна телеграма, която предлага подкрепа на бурите в Южна Африка подкрепа срещу британското нахлуване, както и Тръмп който изрази в туитър подкрепата си за Саудитска Арабия срещу Катар след повече от век.
Тръмп и Кайзер се държаха със същата смесица от високомерие и самосъжаление, виждайки себе си и народите си като вечни жертви, често обвиняващи медиите за злоумишлено погрешно представяне. През 1908 г. в. "Дейли Телеграф" публикува известно интервю с Кайзера, в което той прави различни обидни забележки за англичаните, чиито подозрения към самите себе си са "недостойни за велик народ". Той завършва с дрънканици, много приличащи на тези на Тръмп, че "аз съм приятел на Англия и вашата преса - поне една значителна част от нея - кара народа на Англия да отхвърля предложената от мен ръка и да твърди, че в другата държа кинжал".
Кайзерът не е измислил фразата "Жълтата опасност", но той го използва, за да предупреди за заплахата, която Китай и други държави от Източна Азия представляват за западната цивилизация, както днес Тръмп говори с гръмки фрази за опасностите от "радикалния ислям".


Победата в Мосул е съществен удар по "Ислямска държава",
но джихадистите все още контролират няколко населени места южно и западно от града