Евгения

Борислав Бойчев е роден през 1933 година в с. Голямо Ново, бивша Поповска околия. Завършил е Поповската гимназия и журналистика в СУ „Климент Охридски”. Работил е като кореспондент на Радио София от Кърджали и Шумен, като репортер в радиото, редактор във в. „Литературен фронт”, сп. „Септември” и „Летописи”. Автор е на книгите с разкази „Тежките дядови ботуши” (1970), „Село без кучета” (1982), „Момчето и лисицата” (1995), „Домашна любов”, „Отвъд стария мост” (2007). Негови повести, новели и разкази са печатани в сп. „Пламък”, сп. „Септември”, в. „Литературен фронт” и други вестници и списания. През 1995 г. е удостоен с Годишната награда на Съюза на българските писатели.


При поредната командировка пътьом се отби в родното си село да навести майка си. През последните години му стана навик - щом влакът спре и той стъпи на перона, първо да погледне към вратата на чакалнята. Там лепяха некролозите на починалите в селото. И този път със свито сърце отправи поглед към вратата: с кого ли в следващия миг ще се прости завинаги и ще разведри отколешни спомени? Некрологът, висял от доста време, потъмнял, а и вятърът откъснал едното кабърче и този му ъгъл висеше.
Евгения.
Поразрови в паметта си, но жена с такова име в селото не можа да си спомни.
След първите радостни минути на срещата с майка му сподели как на всяка порта по пътя към дома е видял окачен некролог с името Евгения, а не могъл да си спомни тази жена. Не знае коя е.
- Че как да не я знаеш, бре, сине? Ами че това е комшийката Гергьойца - рече майка му. - Ние всички тъй си я знаехме, и млади, и стари, пък то нейното си име да било друго. В черквата отчето започна опелото и като рече "новопреставлената Евгения", цялото село се сбърка. Ти да видиш чудо, чудо на чудесата, нищо и никаква Гергьойца да се казвала Евгения...
Помнеше я от момчешките си години. В хубаво време през пролетта, а също тъй и в ранната есен, жените от махалата се събираха пред някоя къща и хем предат, плетат, нещо прекащат, и хем си приказват. Само комшийката Гергьойца седеше на трикракото си столче и слушаше разсеяно със скръстени ръце. Слаба, съсухрена, с пръстен цвят на кожата на лицето, носът й остро стърчеше, с хлътнали бузи, както са хората, останали без зъби. Изпод фусти и жилетки нямаше и следа от женско тяло, от жива плът.
Тъй я помнеше: седи си на столчето, а на лицето й застинал израз на дебнещо очакване. Дебне тя, когато разговорът на махленките ще секне за някоя и друга секунда, докато прескочи на нова тема и за да си поемат дъх. В тази пауза тя се включваше в разговора.
- Мари йе-е-е, ай тъй йе-е-е, кат' рекъл някой си, онуй хубавото Марийче, още на ранина, надолу, нагоре...
Хубавото Марийче, малката й дъщеря, палаво миньонче, весело и засмяно, с къдрави смолисти коси и с черни вежди. На Марийчето завиждаха и момичета и булки, на големите й сини очи завиждаха, и най-вече за миглите. Бяха миглите й дълги и накрая засукани, жените викаха, че били като метличини, да не са й уроки.
Вклинила се веднъж в разговора, Гергьойца разказваше задъхано за Марийчето колко рано станало, колко шетня ошетало и как, ай тъй йе-е-е, кат' рекъл някой си, и вода от чешмата донесло, и тенджерата турило на огъня чорбица за пладне да свари... Мари то скопосно, скопосно...
Понякога, още щом понечваше да изрече "мари йе-е-е, ай тъй йе-е-е, кат' рекъл някой си" и жените я скастряха:
- Гергьойце, пак ли започваш?
Но тя не се отказваше, не спираше, кат' рекъл някой си, баща й се ядосвал, според него Марийчето още мъничко, дете е тя още, пък ергенашите вечер се навъртали край къщата, подсвирквали до среднощ и на тръгване, кат' рекъл някой си, препикавали дувара.
От онези далечни години му беше останало чувство на жалост към нея, спомен за несправедливост: докато на връстничките й викаха лельо, стринке, на нея викаха бабо. Бабо Гергьойце-е-е!
- Нали ти казвам - продължи майка му, - отчето като изрече думите "новопредставлената Евгения", хората в черквата се сбъркаха. Да сме имали ние жена с такова име, пък да не сме я знаели, и да не я ценим. Отчето обслужвал седем околни села и потвърди, че в никое няма да срещнеш името Евгения. Таквоз име имало само в градовете, и то в по-големите, където хората са по-въздигнати...
Като я поразмислиш тая работа, ще излезе, че и тя самата може да си е забравила името. И как да не го забрави? Децата и снахите й викат мамо, зетьовете и внуците са на бабо и тъй с години тя не си чува името. Че как няма да го забрави? Защото пък той и Георги, мъжът й, се обръщал към нея с "марей". Комай и той го е бил забравил. В черквата отчето като рекъл Евгения и Георги се сепнал. През онези, текезесарските години той бил тракторист, карал "Зетор". То това "Зетор"-а с големи колелета, бяга као автомобил. С него оре Георги, но като се посмрачи, вместо към село, запрашвал към някое от съседните села. Чувало се за него, че там имал любовница. Пък Гергьойца си я побийвал. А сега ходи като попарен. Окайват го хората, голям огън те изгори, тъй му викат и джуката му затреперва и плаче, плаче. Евгения, викал, Евгения, няма друга жена като нея по света.
- Тъй, майка, тъй, сега нашите хора, като рекат Евгения, мед им капе от устата, а името Гергьойца се забрави, като че никога не го е имало...
Уж за нея говорели, пък излизало, че е за някъде си, за далечно място, където живота друг, не е като при нас, там повечето от жените Евгении, отдавали се на спомени, за добротата между хората говорели, че тя съвсем изчезнала, кротко и с обич си приказвали, мъжете спрели да попържат както досега, ходели спретнати, на реверите си закачали жалейки, жените се забрадили с черно. А на вратата на всяка къща има некролог. В петъчните пазарни дни пазарджиите от съседните села питали какво се било случило, че всички са в траур. Нашенци помълчавали, поклащали тъжно глави и отронвали със скръбна въздишка:
- Изгубихме Евгения. Почерни Евгения цяло село...
Не питали другоселци коя е тя, познават ли я. Щом цяло село тъй скърби за нея, не ще да е коя и да е.
- И тя ли, и Евгения? - викали. - Бог да я прости.
Селото спряло да гледа телевизия. Какво да й гледат? Парламента? Че там събрани все кавгаджии хора, настръхнали един срещу друг, а-ха да се хванат за гушите. Като ги гледа човек, тъй се подскрижават, че цяла нощ сън не го лови. Напоследък показвали непрекъснато един с голяма глава, сякаш в телевизията си живеел, колчем натиснеш копчето и той се появява, екранът не побирал главата му и я кривял на една страна за да я вмести.
- Тъй, майка, тъй, не гледаме вече телевизия...
Ако нямало парламент, започвали стрелби и побоища, кръв се лее, падат убити хора. Пък какви срамотни думи се думат, чак мъжете от село, дето ги имаме за прости, и те се засрамват. Ами жените? Бесовица от разгонени кучки, разгологъзени, улестили се цяла България да им гледа панаира, срамотните думи ги говорят бетер мъже, как ядат хляб с тез уста...
- Тъй, майка, тъй, като се съберем и си говорим за Евгения. Уж за нея, пък започваме за едно време, как уредбата, дето й викахме гугусчук, сутрин ни будеше рано, рано и ту пее, ту нещо си джумоли и наставя до късно вечер...
Селото тогава гъмжало от народ и от добитък, пък сега ни хора, нито добитък, мъртвило, сякаш мор е минал. Хората избягали по градовете и по другите държави, добитъкът изклан, обори и кошари разтурени, фуражният цех закрит и чарковете му откраднати. Като няма зеленчукова градина, няма я и консервната фабрика.
- Тъй, майка, тъй, ама от съседните села ни завиждат. Имате си, викат, поне Евгения. Паметник трябва да й издигнете.
То за паметник чак ръка на селото няма да му стигне, ама поне нещо да кръстят на нейно име. Най-напред им минало през ума да й кръстят училището. Ама къде го то някогашното училище? Къде го оня звънец, дето сутрин пееше и подканваше и деца, и възрастни за труд. Деца няма и училището е затворено, прозорците му изпочупени, гледа от баира като слепец с избодени очи. Как да й кръстиш мъртво училище? Станало дума и за читалището. Ама то и там същото. Арендаторът, който наел да оре нивите на цялото село, на своя глава го превърнал в склад. Искали да кръстят на Евгения главната улица, други държали за чешмата. Насред село е чешмата, водата й не секва и през най-голямата суша, зиме, лете чушнарите преливат. Ала напоследък им дошъл друг акъл. Селото да прекръстят на нейното име. Вместо Трапище да стане Евгения.
Село Евгения.

 

Художник Людмил Асенов