Радомир Андрич и неговата "Тайна"

Боян Ангелов
   
Стиховете на сръбския поет Радомир Андрич напомнят на пролетен дъжд, след който младите треви избуяват неудържимо и вечерните сенки удължават възможностите за размисъл. Създадени сякаш на междата между съновиденията и действителността, тези лирически пейзажи посочват често онова, което искаме или не искаме да се случи. Поетът ни подсказва безмълвно, че илюзиите понякога са еднозначни на пътя, водещ към пропаст, а реалността е може би най-голямата илюзия. Понякога песните, възхваляващи любовта, потъват в безбрежността на мечтаните очи, понякога съмнението се разгаря като пламък в сърцето на мрака и понякога поетът съзерцава как старец пренася "макар и малко светлина в мрачината на смъртното си ложе". 
Радомир Андрич използва словото като мост, по който надеждите се свързват с човешката воля, а описанията на причудливи пейзажи конструират мисловни съответствия. В тях срещаме онова куче край бензиностанцията, "станало синьо и розово сякаш никога не е било черно", разбираме, че "понякога поетите пишат весели стихотворения по мъчителен начин"и се осведомяваме "за поредната незабавна разпродажба на младежките идеали..."
Радомир Андрич отправя прекрасни послания към оня читател, за когото думите имат и други значения, а значимостта им се съизмерва с пулсациите на душевните терзания. Тръгвайки от конкретния случай, авторът достига до неподозирани дълбочини, където метафорите очертават пулсиращи сияния. Почти винаги светлината на поезията поразява антрацитния мрак с успокояващо мъждене, а в стихотворението "Последната керемида" поетът признава, че тя е твърде тежка за ръката му и "страхът е първият влязъл" в новата му къща. А искал би на новия му дом гости единствено усмивките на добротата да бъдат.
Показателно за стихосбирката "Тайни" е краткото стихотворение "Хвърляч на ножове", в което героят си тръгва, остарял и полусляп, от цирка, без да е посмял нито веднъж да забие острие в тялото на несбъднатите си мечти. Като истински вълшебник поетът се стреми да преодолява забравата, да се потапя в паметта на водата, да съчинява възможна любовна песен, "освободена от илюзорните рамки". 
Поезията на Радомир Андрич е освободена от рамките на конюнктурата, кореспондира с най-добрите образци на съвременната европейска поезия и несъмнено ще бъде приета с радост от прецизните български ценители на изящната словесност. За това допринасят и чудесните преводи на Таня Попова и Димитър Христов, успели да съхранят ефирната лиричност на оригиналния словоред, освободен от пунктоационни натоварености.
Един от най-самобитните и най-талантливи съвременни поети на Сърбия разкрива своите лирически тайнописи, които всъщност са послания към всички нас и към всички, които идват след нас.