Дека е текло, па ке тече

    Дека е текло, па ке тече - така казва една от по-възрастното поколение нашенка от САЩ във фейсбук, когато разбрала за посещението на новия премиер на Македония Зоран Заев в България. Еуфорията и емоционалните реакции са лесно обясними, защото редовите граждани от двете страни на границата десетилетия страдаха от политики, които само ги разединяваха и създаваха чувство на страх и недоверие. И не става въпрос само за днешни становища като "регионът на Западните Балкани има за НАТО стратегическо значение" (Джон Манза, заместник генерален секретар на НАТО, в Прищина). Нито за стратегически грешки на българската външна политика в миналото, които са нагнетявали огорчение и отчуждение сред населението. Защото решението да се принуждават живеещите в Пиринска Македония да се определят като македонци в паспортите е ход, който нанася удар върху националните ни интереси за години напред. Да не припомняме за натиск на външни сили или геополитически играчи върху едната или другата страна. Но доживяхме, както се казва, македонски премиер да твърди открито, че "днес Македония затваря една глава на национализъм и отваря глава на европейско бъдеще", защото "това, което правим, е повече от договор, това е поклон пред обща история". Още повече, че го казва при първа своя задгранична визита в "най-близкия ни съсед". Брюксел и срещите с лидерите на ЕС и на НАТО там не влизат в списъка на двустранните отношения между отделни държави.
Спор няма, че това посещение в София е знаково в много отношения. Вдъхва оптимизъм за нормални приятелски отношения на две суверенни и независими една от друга държави, чиито граждани се чувстват "като у дома си", когато си гостуват. Просто защото имат обща история, общи исторически герои, често са свързани фамилно. Днес се казва, че погледите са обърнати към бъдещето, към евроатлантическата ориентация, че се търсят нещата, които обединяват, че външните политики на двете страни са с приоритет към съседи и като цяло към региона, че изолацията обрича всяка страна на безизходица и трайна бедност. Че препъникамъните в отношенията могат да се преодоляват, ако има воля, доза смелост и повече вяра в "дипломацията на меката офанзива" с прагматичен привкус. Именно това е гаранция за защита на национални интереси, както и принос към стабилността на региона. Това, че България ще е председател на Съвета на Европейския съюз от 1 януари, е съществен детайл за постигане на важното за Македония присъединяване към ЕС и е стимул за излизане от релсите на "езика на омразата", което преминава през отказ от робуване на миналото. Без значение дали е от древно или от близко време.
Да се чуе, че ресурсите на Македония ще се насочат за добруване на населението, а не за онези паметници в центъра на Скопие, които нарекохме "кражба на история", е ясен сигнал, че протягането на ръка към съседите ще е съпроводено с цялостна политика на реформи, която е задължителна, ако се следва целта за европейско членство. От само себе си идва извод, че щом президентът Еманюел Макрон казва в програмните си речи, че ще работи за "Алианс на доверието" между Франция и Германия, защо ние на Балканите, които имаме споделена съдба, да не действаме на същия принцип? От Скопие сигналите са обнадеждаващи и у нас (може би за първи път от десетилетия) политически елит и общество са единни в решението не само да се приеме подадената ръка, но и да се съдейства с цялата мощ на държавата, за да се разчисти пътят за взаимно добруване и взаимопомощ в сложния геополитически свят, който не се отказва от "разделяй и владей" и "политика на моркова и тоягата". Подкрепата за членство в ЕС и НАТО е част от тези по-различни отношения между двете страни.
След цветята на паметника на цар Самуил в София, след обещанието, че ще се поднесат на "Илинден" (на 2 август) венци и на паметника на "Св. св. Кирил и Методий" в Скопие, след решението да се назоват улици в двете столици на имената на президентите Желев и Трайковски, след поети ангажименти да се изчистят недоразумения като редица неистини за България в македонските учебници по история или да отпадне третирането на въпроси за македонски малцинства у нас, няма как да не се гледа с оптимизъм към бъдещото съвместно съществуване. А ако и най-после се даде старт на онзи коридор Д-8 и през Гюешево засвири влак за Скопие и оттам за Албания, тогава "пей сърце" (срце!), както се изразяват и тук, и там. Дребнавите съперничества, ирония или комплекси нямат общо с европейски цели и дори да се водят разговори между делегациите с преводач или в дискусия "Какво предстои на Македония по европейския път" вицепремиерът Буяр Османи и новият външен министър Никола Димитров да говорят на английски в София, това едва ли има съществено значение за общата картина на добросъседство, която се създава. Поръката е външните министри да изчистят нерешените въпроси във връзка с онзи отлаган с години Договор за добросъседство и сътрудничество, който би трябвало да се подпише в Скопие на 2 август при визита на българския премиер. Езикът е един от щекотливите проблеми (ние не сме го признали до момента) и може би наистина е наложително да се прояви висш дипломатически пилотаж, за да се намери подходяща формулировка, удовлетворяваща и двете страни. Конституционните езици е един от вариантите. Защото да си говорим на английски (дори и външният министър Димитров да е работил в един и същ мозъчен тръст с организаторите на разговор в София, както сам ни информира), някак изглежда отчуждаващо. А не това е целта на историческата среща в София. На битово ниво хората се разбират чудесно и без преводачи, но иначе е въпрос на компромиси, за да се избяга от негативни реакции. Реакции обаче има и точно това ще е проблем не толкова за София, колкото за новите управляващи в Скопие.
    Партията на експремиера Никола Груевски ВМРО-ДПМНЕ вече излезе с искане - в качеството си на опозиция, "от името на македонския народ да се прегледа съдържанието на договора, който премиерът Заев се е съгласил да подпише с България". Становище, че "етногенезисът на македонския народ е самостоятелен и затова е изключително опасно да се говори за обща история", е само още едно доказателство, че бившите управляващи остават верни на постановки за идентичност и история, които и до този момент бяха пречка за гъвкава политика в името на интегритет в ЕС и ползотворно сътрудничество със съседите. На тезите на СДСМ и лидера й Зоран Заев, че с "приятелство може да решим всички въпроси", се отговаря така: "С подписването на договора за добросъседство България ще използва ситуацията, за да неглижира македонския народ, език и култура" (ТV 21). Или с: "Македония няма нищо общо, с който и да е свой съсед по повод Илинден" (ТВ "Алфа"). Очакван негативизъм, който някои медии, свързани с управлението на ВМРО-ДПМНЕ, имаха години наред по отношение на България. Както се казва, "ако сам не си помогнеш, никой няма да успее да ти помогне", т.е. ние наистина сме с отворено сърце, ама всичко зависи от политическия елит в Македония. Ако той продължава да се тресе от разединение по ключови за страната въпроси, Бог да й е на помощ на многострадална Македония.
Едва ли е само въпрос на завист от страна на Груевски и ВМРО-ДПМНЕ, защото СДСМ и Заев наистина се настаниха удобно във властта с идеи, които на практика са печеливши и носят дивиденти. Ако не веднага, то в близко бъдеще. Не е лесно в деня на 27-годишнината от основаването на ВМРО-ДПМНЕ Никола Груевски да твърди емоционално, че "ако цената е моята съдба, няма проблем", защото "нашата битка е за Македония и тя тепърва започва", а и "ние скоро ще се върнем в управлението". Той е "готов за мръсните атаки", но партията трябва да се справи с историческа задача, да преодолее "несправедливостта, която сполетя Македония". Убеден е, че ако се разбият внушенията на отрицателната кампания от страна на албанските медии срещу ВМРО-ДПМНЕ и се разработи автентична политика към другите общности в страната, може да се постигне съвместен живот. А тези идеи минават през решителни реформи в самата партия. Поговорката "По-добре късно, отколкото никога" я има и в Македония.
В това време правителството на Зоран Заев разработва екшънплан за стъпките, които ще предприемат управляващите, но не е тайна, че всъщност ще се действа по план на Брюксел, по-точно Германия. Необходим е бърз резултат, защото няма много време до местните избори наесен (15 октомври), които не само ще са сериозно изпитание за СДСМ, но има вероятност да бъдат спечелени от ВМРО-ДПМНЕ и албанските партии в районите, където етническите албанци са преобладаващи сред населението - Струга, Дебър, Гостивар, Кичево, Тетово, че и Куманово, недалеч от нашата граница. Еуфорията от заемането на властови позиции даде възможност за мнения, че "напомпаният оптимизъм" на СДСМ би трябвало да бъде приземен, за да няма неприятни изненади. Ще се наложи и България да бъде малко по-премерена в очакванията, че лелеяните слова в София могат да бъдат превърнати в дела незабавно. Доза предпазливост не е излишна, защото от опит се знае, че повечето политици, особено на Балканите, често говорят едно зад граница, а у дома все нещо пречи да се реализират споделени идеи. "Целта оправдава средствата" явно и днес върши работа.
По известна традиция не всички на Балканите са във възторг от създаването на приятелски преки връзки и добросъседство между София и Скопие. Много е вероятно да се активират стари мрежи и влияния за блокиране на ползотворни идеи в това отношение. Да не говорим за игрите на великите, които (противно на нарочни внушения) никога не са оставяли региона без внимание и натиск. Не е случайно, че и сега се разпространяват информации, че "руската мечка ке ржи и во спорот за името", т.е. Москва продължава да блокира Македония по пътя за НАТО, като активира националистическите сили с антизападни лозунги. За целта дори се готвело сформиране на нова партия - "Единна Македония", която с патриотичните си идеи да се включи в политическия живот на Македония. Дали става въпрос за фалшиви новини, за реален натиск на Москва или просто са прояви за "заблуда на противника", няма как на този етап да се разбере. Известно е само, че Русия е финансирала изграждането на големия светещ кръст на единия от хълмовете на Скопие, и то точно срещу другия, където има военна база. Не руска, разбира се.
Така си е на Балканите. Белград отваря нови глави за присъединяване към ЕС, но президентът Александър Вучич твърди, че никога няма да признаят Косово, че никога няма да наложат санкции на Русия и няма да кандидатстват за НАТО. Реджеп Ердоган е против идеи за "Велика Албания" (интервю пред албанска медия), защото сянката на Кюрдистан и промените на граници "висят със страшна сила" над Анкара. Косово пък иска да си има своя армия, въпреки че там си имат достатъчно чужди войски и бази. НАТО, т.е. САЩ, затвориха на практика морския обръч на Балканите с приемането на Черна гора в Алианса, а Хърватия и Словения предпочитат да гледат към Виена, когато става напечено на Балканите. Нищо ново под слънцето, а ние се надяваме то да изгрее и на нашата с Македония улица. Илинден ще покаже дали надеждата ще остане жива.