Преживяванията на един учител

Не търсете вината тъй дълбоко у българския учител, ние ви сезираме за случаи на агресия в училище, а бумерангът се връща у нас, защото вие идвате и се нахвърляте върху учителя, като забравяте вината в семействата. С тези остри думи лидерката на Синдиката на българските учители Янка Такева се обърна към Офелия Кънева, председател на Държавната агенция за закрила на детето, завчера, по време на изслушването й в образователната комисия на НС. Тежки критики отнесе Кънева и от депутатите, защото ДАЗД се е превърнала във високомерен наказателен орган за педагози и училищни директори, вместо в помощник при почти всекидневните случаи на агресия в училищата. Офелия Кънева призна, че критиките са основателни и се опита да замете бездействието на агенцията, но в края на заседанието проф. Станислав Станилов я оцени като "лисица с 10 опашки". 80% от училищата и детските градини нямат доверие в ДАЗД и смятат, че решенията й са формални и неефективни, заяви Такева. Учителят е оставен сам да се справя с агресивни деца и с нагли родители, като безправна жертва на многогодишните грешки на цялото общество.

 

Тя живее в малък град в провинцията. И е начална учителка повече от 20 години. Преподава в училището, в което е учила от 1 до 8 клас. За жалост, то вече е до 7 клас. А учителите, нейните колеги, са дузина. Толкова, колкото тя е имала, преди да завърши основно образование. Учениците - не питайте за тях. Те са толкова малко, че учителите им треперят. Защото са на санитарния минимум. Ако някое си вземе отпускното, училището ще бъде закрито. Затова и учителите са като с вързани ръце - не смеят гък да кажат, за да не се обидят родителите и да преместят детето в друго училище. Така те, учениците, са пълновластни господари на ситуацията. И правят с училището, с учителите, с директорката, с класните стаи, с учебния процес каквото поискат.
Тя е безпомощна. Иска да бъде учителка. Това е работила цял живот. Иска да преподава в това училище. Това е правила цял живот. Но се пита как? Защо? Има ли смисъл? Кой стои зад нея? Кой ще я защити, ако се наложи? Кой ще застане до нея, ако потрябва? Директорката? Глупости! Нейните думи, които чува всеки ден, са едни и същи: "Внимавайте. Всяко дете е 1500 лв. То си тръгва, ние си тръгваме."
И тя внимава. Всеки ден.
Има "най-големия" клас - цели 11 деца. И още... Ето нейния разказ.

***

Имала съм и умни деца, и по-изоставащи. Но този път всички са малки... не искам да ги нарека кретени, ама... Първолаци, ще кажеш. Не са свикнали, не знаят какво е училище. Ама и не чуват. Родителите ли? Повечето са безработни. Не им пука за децата. Хвърлят ги в училище и казват: "Оправяйте се!" Не се интересуват децата какво правят, как се оправят. Не им обръщат грам внимание. По цял ден майките и бащите седят пред местните кафенета или пред блоковете, чоплят семки, плюят и клюкарстват. Клюките са основното им занимание. А ние, учителите, сме главните герои. Как сме били облечени, колко сме били неграмотни, как не сме научили децата им. А те не ги поглеждат. Децата им по цял ден са мокри от пот, защото се въргалят по земята. Правят го в часовете, в междучасията. Не ги спира нищо. И аз съм с тях на тепиха. Разделям ги, за да не се избият. И да оцелеят и този ден в училище.
А в час се държат като гамени. Ще повярваш ли, че плюят, говорят ми на "бе" и "ма", контролирано изпускат газове и се оригват. А аз? Обяснявам, че така не се прави, че не е възпитано, но обясненията ми се посрещат със смях и поредната доза оригване. Иде ми да ги зашлевя. Но не смея. Нали трябва да ги пазим, че ще си вземат отпускното, а с тях си тръгваме и ние.

***

Уча ги как е възпитано да почукат на вратата, да поздравят и да поднесат извинения, когато закъснеят за час. И това се случва, защото родителите им не се съобразяват с часовете. Просто ги довеждат, когато им е удобно и когато могат. Казвам на детето как да почука, как да поздрави, а то ми отговаря: "Що ми го казваш това, ма? Аз ще си влизам, когато искам. Тате така ми е казал. А ти се заяждаш с мен, защото не си родила деца и нямаш свои." Онемявам. Това то не си го измисля само. Родителите му го говорят, а то повтаря. И аз как да се боря - с родителите, с него ли? Да го уча ли, да му обяснявам какво трябва и какво не трябва...

***

В края на учебната година помагам на едно от децата да пише, а то, ядосано, че не му се  получава, ми рече: "Идиотко, какво искаш?" Сигурно съм идиотка, че търпя подобно отношение, но пред очите ми е директорката. А и вече съм "грешна". От мой клас преди две години си тръгна дете. Цял срок бях "черната овца" и всички злословеха по мой адрес. Е, не мога като някои колежки да правя мили очи пред родителите. Казвам им какви са техните деца, какво правят. Срещам празни погледи. Пълна незаинтересованост.
За да комуникирам по-лесно с майките и бащите, въведох тефтерчета. В тях пиша как са децата, къде има проблеми, от какво внимание се нуждаят. Информирам родителите, ако има някаква промяна в учебните часове, за всичко пиша. Да има връзка. И така - написала съм съобщение и на другия ден преглеждам тефтерчетата на децата, за да се убедя, че родителите са видели написаното. Защото това са деца, не могат да обяснят и да кажат всичко, не го помнят, разсеяни са. И виждам, че бащата на едно дете с червена химикалка драскал върху моето послание. "Редактирал го". И поправил - вместо "иЗпит", написал "иСпит". Разбирам още същия ден, че отишъл във въпросното кафене, пред което стои по цял ден, и разказвал на останалите хора от квартала, че "госпожата на неговия син е неграмотна". Сега целият квартал говори, че съм неграмотна.
Какво да направя? Колежка ме посъветва да си купя зелена химикалка и да поправям върху неговите червени писания. А аз просто казах на детето, което вече гледа на мен като на простачка, да предаде на баща си да не пише по тефтерчето, а да чете това, което пиша аз.
Той дойде в училище. Влезе в класната стая по време на час. И пред всички деца, с ръце в джобовете, ми каза: "Ти к'во искаш от моя син, ма? Ще го махна от това училище. И всички вас ще ви махна оттук."
Пак си спомних за директорката и за нейните думи: "Отива си едно дете, отиваме си всички ние."

***

Трудно ми е да проведа нормален учебен час. Две трети от него преминават в това да укротя децата, които се въргалят, и да ги накарам да седнат. Обичайно са превъзбудени. Нищо не ги спира. И така не смогвам с материала, затова се налага вместо рисуване да наваксаме с математика, вместо музика - с български. Обаче пак има проблем. Явява се директорката и казва: "Ще ви наказвам, ако не спазвате разписанието и вида на часовете." Е, кое е по-важно? Да останат също толкова неграмотни като родителите си, или поне малко да ги науча от самото начало? Че както тръгнат, така ще продължат.
Не, аз съм звероукротител. Непосредствено преди края на учебната година, по средата на часа, бях на последната масичка и помагах на едно дете. С крайчеца на окото забелязах, че детето от първата маса скача с пергел в ръка и го насочва към зеницата на другарчето си. Не ме питай какво направих и как успях. Буквално плонжирах и хванах ръката на детето с пергела на 10 сантиметра от окото на другото дете. Бях на пода, с ударен лакът, с обувка на едната страна, с рокля, вдигната до кръста. Обаче успях. Нямаше жертва. Децата се кискаха, а аз, стиснала зъби, станах и без дори да се обувам, боса, натиснах момчето с пергела да седне на мястото му. Идеше ми така да го зашлевя, че... Ако не бях го хванала, щеше да стане беля, голяма беля. И кой щеше да бъде виновен? Аз, че не съм ги спряла. И кой щеше да застане зад гърба ми? Никой. Щяха да си избършат ръцете с мен, да ме съдят, а училището - да го закрият.

***

Понякога си казвам, че това, което се случва с мен, е заради моите особености. Не. Така е и с колегите. В големите градове също имат драми. И там учителите са сами срещу всички. И никой не стои зад гърба им. За заплата изобщо не говоря, не искам. Сега ще ходя на обучение, за т.нар. кредити. За да може да получа някой лев и да остана. Иначе няма да се квалифицирам. То всеки ден в училище такава квалификация получавам, че на онези, които измислят правилата, им е бедна фантазията. Те не са ли били в училище? Били са, но явно си спомнят училището, в което и аз съм учила. Тогава уважавахме учителите и не смеехме гък да кажем. Единици бяха "черните овце", но и те влизаха в пътя. Сега "черните" сме ние, учителите. А системата позволява на родителите да си разиграват коня, на децата - да правят онова, което родителите им говорят вкъщи, и да се държат като гамени.
Понякога ми идва в час да започна да викам, да удрям... Но просто стискам зъби и спасявам положението. Като се прибера вкъщи, трябва да седна и 10 минути да гледам в една точка в стената. Полудявам, разбираш ли? И така е всеки ден. После хващам гората. Това е единственото ми развлечение. Взимам фотоапарата и снимам. За да се откъсна от това, което ми се случва.
Всеки ден слушам как всички в държавата треперят за децата. А за нас някой сеща ли се? И ние се нуждаем от Агенция за закрила на учителите, че и на лекарите, бих добавила.
Не ти се вярва, нали? Не беше така, когато ние бяхме ученици. Аз не съм се променила и искам това училище да го има. То е моето училище. Затова съм избрала тази професия и само нея упражнявам толкова години. Нищо друго не съм правила, не мога и не искам да правя. Принуждават ме обаче да махна с ръка и да зачертая живота си... Как да го направя? Но то не се издържа на този стрес и ужас, безпаричие и оплюване. С какво съм го заслужила?


Б.Р. Името на учителката и населеното място се пазят в редакцията. Не ги публикуваме, за да не станем причина да бъде закрито едно българско училище,
а учителите в него да останат на улицата и да поемат към полетата с ягоди в Англия или към домовете на богати гърци.