Нови стихове от Ивета Данаилова

В сърцевината

Телата ни - изящни фрески, статуи -
годините намятат със несъвършенства -

първо като с лека лятна риза, после -
все по-дебела дреха за студа.
Накрая се завръщаме към камъка, калта
и първоизточника.
Късове от мрамор неразпукан.
Без длетото на художника.
А вътре сме си същите - красиви.
Като в началото.
Пробуждаме поовехтялото си любопитство...

Очите само
светят все по-ярко
от струйките натрупан смисъл -
като витражите на катедрали,
окъпани
от късното му слънце.



За бурята и ефекта на пеперудата

Тази буря
ни застигна като вчерашно възмездие.
Някой твърде много
или твърде дълго
бе грешил
и изкуплението бързаше.
Ослепи очите ни,
оглуши ни думите
и накълца локвите на ситни букви.
Старите дървета се изправиха на нокти
с наелектризираните си корони.
Мокри са ни костите
и годините, концентрично трупани,
започват да болят сред влагата...

Приковани в купола -
без уплах и илюзии.
Без път назад.
Никой няма да излезе сух.

Някой спешно трябва да се върне
назад във времето
или поне във другия край на света -
на пеперудите крилете да завърже.


Някога в едно дъждовно лято...

В очите ми вълни зелени
(както някога)
се блъскат в стръмни брегове...
Крила на пеперуди сини
нахвърлят сенки с ловък щрих.

И лятото така е влажно,
трепери като мокро птиче в удавените дворове.
Обича ни, не ни обича...
Дали земята ни обича още,
щом с лед и буреносни ветрове
сред лято ни се врича?...

А лятото многоетажно вечер пие маргарита,
шушука градски клюки някак омърлушено,
трепти като виола кадифено в ниските регистри въздухът
и часовете се прескачат като ноти...
Сол ключ отключва някакви врати затънтени
и спомени за зной и топла кожа...
Барабани капчук и плаши суетата ни,
а дупките зад нея пламват като рани.



System eror 5

Пъзели от думи.
Смехотворения.
Стълпотворения от срички.
Шумни.
Димящи - като чай и дуло.
Далечни. Обетовани.
Земя зад хоризонта и предела.
Подвижни пясъци.
Бъбрива тишина
и лаконична врява.
Събуден сън в огледалата.
Липсата на страх
срещу липсата на свян.
Липсата на свят.
Погалване - попарване
на сетивата.
Застиване на смисъла.
Изстиване.
Замръзване във точката на пълното
Безсмислие.
 

Списък

Да купя:
хляб
мляко
ябълки и
вино

/хлябът в шкафа - посинял от чакане,
а трохите му - на свършване.
Навън е все така дъждовно-снежно,
дъхът се вие над главите
като разбити чаши.
Утринното мляко,
виното вечерно,
нощните видения
зад стъклени стени.
Бялото настъпва над града,
но от него бял градът не става
и капки светят
като луднали калинки,
натежават като ябълки...
Сняг и кръв./

храна за котката...
да не забравя крушки!

/нахлува тъмнина -
а стъпалата стръвно ме очакват.../

Накрая
препарати за почистване
торбички за боклук и
ръкавици.

 

Защото днес от новините ми се ...

Защото днес отглеждаме чудовища
и ги опитомяваме - за забавление.
Защото мислим си, че няма страшно.
И има време. Много време.
Защото сипваме отрова в извора,
където спи последната надежда.
На криеница си играем с хищника
и огън палим в дървената къща.
И колко пъти знаците прескочихме,
наежили обвивки, перушина,
глави забили във пустинята -
и този път да ни отмине!
Но не, днес знаците недоразчетени
не са случайности,
с лавина ни застигат.
Земята ни е гневна.
Гневът ни е неземен.
Защото днес отглеждаме чудовища,
които са героите ни мрачни.
Защото лудостта е форма на приличие
и с камъни пребиваме очите на тъгата.
И падат като тъмни рубикони
законите,
            в кръвта ни утаявани,
а от новините вече ми се плаче.


 

Приказки за Алиса. Събуждане

Полето е карирана покривка.
Небето - в синьо и сметана.
Прорастват облаци с осанката на чайници
и чаши порцеланови.
Над тях застиналите пари по ръба на Космоса -
като захарен памук на рафта.
Кълват го птици, той се рони,
обратно се заплита във тополите,
издухан с вентилатора на вятъра.
Разнася се кихавица
като от лятна буря...
Отваря се врата -
Алиса се събужда
                задъхано
и облекчено черпи с чай и сладки
Мартенския заек и Шапкаря.
Полето се налива с макове -
далечно
прозира спомен от кървящи рани -
от друг живот
отвъд Съня й.



Прозрение пред лекарския кабинет

Отмием ли подробностите, болките, кръвта
и мисълта за тленните си кости,
остава да бълбука истината -

заключен в топлата ни кожа,
бушува океан прозрачен.
Вълнения и приливи във нас,
подвластни на луната,
на сляпата Темида - гравитацията.

Останалото -
само трепкащ звезден прах
от атоми на някога избухнали галактики,
които дремят в ДНК-то ни, 

и неколкото грама
невидими криле,
които
все ни дърпат по-нататък...

 

Игра на сенки

Сенките им се докосват
в гълъбовосиньо,
преплитат се
и дълго намотават
преждата на улиците.
Отскачат от бордюрите, подскачат
като деца на дама.
Докосват сенките им длани
и бавно се разтягат,
докато денят се утаява
във улеите между плочите на тротоара.
Докато приливът се вдига.
Разделят се пред прага на дома й...

Потеглят след стопаните си сенките.

P.S.
И днес не му достигна дъх
и точно крачка.
(Но утре вече ще я заговори!)



Старецът
       
Старецът беше зелена градина по пладне.
Орехово дърво
с грапави длани.
По раменето му птиците чуруликаха.
Мъдрост кротко
изпод клоните бликаше.

Старецът беше момче,
забравило да порасне.
И затова с децата
говореше и бликваха тайни.

Знаеше цената на даровете неведоми
и затова цял бе усмивка.
Усмихваше се с пълно небе в очите си
и като стрък внезапен
към небето
поникна.


Докато украсяваме елхата тази Коледа

Ти си мислиш, че по Коледа редим играчките,
а пък всъщност по елхата си подреждаме годините.
Бавно, ритуално ги преглъщаме,
търсим точното им място.
Спомени блещукат като лампички...
И понякога е трудно да започнеш,
някои ще си останат във кутията -
толкова са бляскави и крехки
и напомнят, и задъхват...
Има скрити сенки в отраженията лъскави,
жестове и погледи.
Може би търкулва като златна захар
ъгълчето си усмивка
отпреди девет Коледи в десетата.
Някой си е тръгнал.
Друг е отпътувал -
и след него свети само лъскава опашка
на гирлянд в небето.
Важното е, че сме още тук
и топлината се разлива в клоните.
В тъмното сред белотата - тихата и святата,
прозорчето ни под стрехата
в портокалово ще продължи да праща
морз светлинен към звездите.


Сянка на зима

Помътнява платното, опънато
навръх зеленото рамо на планината.
Като изпрано сукно съхне под слънцето
и всяка нощ 
някак неестествено и тайнствено
                            се смалява.
А всъщност,
всичко си е в реда на нещата.
Животът дълго не може да търпи
това зимно униние.
Усмихва се, разпуква се
и нагоре
по стръмното продължава.




Ивета Данаилова е родена на 27 декември 1974 в Сливен. Завършила е Факултета по журналистика в СУ "Св. Климент Охридски". 
Автор е на стихосбирките "Зад вратата на мансардата" (2016), "Почивният ден на ветропоказателите" (2011), "Хроники от къмпинга" (2006), "Точка на пречупване" (2001), "Кралици на слънцето" (1994) и "Родена от звезда" (1991). Превеждала е за сп. "Пламък" творби на шотландски и уелски поети, както и пиесата на британския драматург Едуард Томас "На изток от кръстопътя".
Носител е на награди от много национални и международни конкурси. Нейни творби са излъчвани по радиото и телевизията, има публикации в различни антологии, вестници и списания.
През годините работи като журналист в електронните медии, а в момента - в БНТ. Член на Съюза на българските писатели.
Автор и на една самостоятелна изложба в Галерията на открито пред Народния театър в София през 2008 г.



Критика 
"Зад вратата на мансардата"

Продрум Димов

Така се казва новата стихосбирка на Ивета Данаилова, която столичното издателство "Потайниче" предложи на читателите през миналата година. Името на тази талантлива наша авторка навлезе в родното ни литературно пространство още в началото на 90-те години, когато като гимназистка в родния си град Сливен издава през 1991 г. първата си поетична книга "Родена от звезда", с която е забелязана в литературните ни среди. 
В досегашното си присъствие в литературно-творческото ни битие Ивета Данаилова ни подсказва и убеждава недвусмислено, че притежава изключително умение да наблюдава отблизо и анализира с похватите и средствата на художественото слово в по-дълбок психологически план социалните явления от заобикалящата ни сложна и противоречива реалност. Това й дава възможност да се открои като творец със собствено светоусещане и впечатляваща острота на невероятно чувствителното си критично перо.
Такава се очертава и в най-новата си поетическа творба "Зад вратата на мансардата". Съдържанието й е обособено в пет отделни цикъла: "Някога в едно дъждовно лято...", "Обратно завихряне", "Стари приказки за пораснали деца", "Паралелни светове" и "Изгубени адреси". В сюжетно-тематичен план те съществено не се различават, но взаимно се допълват и разкриват цялостния емоционален свят на авторката.
Още с докосването ни до първите й стихове усещаме дълбокото вътрешно напрежение в душевния мир на обществото ни и неудържимия стремеж за неговото нравствено пречистване.

Така упойващо ръми, ръми,
че чак нощта се е подпряла
и слуша сънено как вън звънти
и въздухът от тази бяла
и шепотна унесена вода,
забравила да спре във края.
Потеглила към долната земя,
обратната страна на рая,
да ни спаси, да отнесе калта
със приливни вълни.
Но твърде много бентове
издигат греховете.
             ("Сто години дъжд")

В не един и два стиха ставаме съпричастни на болката, съмнението и страданието, които постоянно генерира днешното ни безвремие и резонират болезнено и безпощадно в душевността ни, угнетявана от неудържими низост и падения. А трудно се преодоляват неумолимата житейска безпътица и съсипваща аморалност. Безмилостни са все повече вълните на неправдите. Те се издигат високи и

Всички компаси строшени са
от избягалите посоки.
                ("Без изход")

Нагнетяващата се тягостна атмосфера убива всяка надежда, угасва вярата в доброто, което напусна сякаш безвъзвратно нашия бит.
Всичко това покачва градусите на резигнацията, породена от властващото бездушие и недопустима арогантност на днешния ни тъжен ден, което обяснява и изригващият в някои стихове гневен протест.
Ивета Данаилова обаче няма намерение да слага оръжие и не престава да води читателите си към неизменно пренебрегваната истина, движена от напористото си желание да ги изведе на спасителния брод. Нищо не е в състояние да прекърши волята й, макар че е убедена, че

За да откриеш в очите си истина
трябва да прегазиш лъжи...
И да останеш в тяхното лепкаво блато.
                ("Обратно завихряне")

Без да напуска своята социално-гражданска позиция, вярна на художествено-естетическия си подход при отразяването на истинския морален облик на днешната ни разрушителна съвременност, Ивета Данаилова има и стихове, в които се опитва да ни измъкне от жестоката опека на огорченията и разочарованията, макар и плахо, ни пренася в света на малко по-светли преживявания. В тази насока приятно впечатление оставят стиховете й от цикъла "Стари приказки за пораснали деца". Такъв носталгично-романтичен полъх усещаме в стихотворенията й "Принцесата и граховото зърно", "Пепеляшка", "Прошепнато от една раковина", "Островът" и мн.др.
Известно тематично обогатяване на поетичната си мисъл Ивета Данаилова обаче е постигнала в цикъла си "Паралелни светове". Тук обект на интересните й творчески хрумвания са философските й разсъждения, свързани с влиянието и въздействието на заобикалящия ни свят - природа, животни и много неща от нашето всекидневие. Чувствителните й сетива ни потапят в благородната роля на контактите ни с природата, животните, които с поведението си възраждат човешкото и издигат бариери пред все по-опасното обезчовечаване на нашето време. Твърде показателно в това отношение е стихотворението й "Надзърване в окото на птицата":

На птицата окото
е на мигване от мен.
Надзърнах през ключалката му
и съм...
друга!

Не по-малко интригуващи са и стиховете й от раздела "Изгубени адреси". В немалко от тях бликат болката, горестта и съжалението от оределите приятелства, затварянето в игото на самотата, отчуждението, раздялата с домашния уют и топлина. Да не говорим за отродяването и обезчовечаването.
Всичко това прави новата стихосбирка "Зад вратата на мансардата" на Ивета Данаилова едно изключително актуално поетично четиво, което не се родее с някаква излишна художествено-естетическа натруфеност, но вълнува читателя с неоценимото си въздействие.