Майко мила

Ученик влезе в учителска стая и преби учителка. Няма новина, това вече е всекидневие. Заплахите, обидите, ругатните, физическото насилие над учители е нещо обичайно за джунглата, в която живеем. Дори в джунглата обаче има някакви правила, докато в нашето общество закони, ценности и правила отдавна няма.
"Майко мила!" за българските учители. Те водят битки всеки ден. Воюват - срещу началниците си в МОН, срещу безумни законотворци, срещу деца и родители. А обществото стои и гледа.
Не ги ли забелязваме? Млади, настървени и агресивни, груби и арогантни. Днес крещят лошите думи, чути от родители или на улицата, а утре ще въртят бухалките. Ще ритат учители в класните стаи, ще ги плюят и унижават. След това ще се прехвърлят на улицата, за да тържествуват над по-слабите, беззащитните, възрастните.
А ние? Гледаме в заплатите на учителите. Ниски, ужасяващо ниски. Жалки. Обаче се изправяме срещу съсловието и подкрепяме всяко действие или думи, оневиняващи собственото ни безхаберие и примиренчество - учителите нищо не правели, оставяли децата ни на самотек, не ги учели, не ги възпитавали, не ги подготвяли за живота... И въздъхваме с облекчение, когато някой метне спасителния пояс, че те, даскалята, са виновни. Нищо, че често захвърляме невъзпитаните си и арогантни деца на тях. Да се оправят. Отгоре на това ги въоръжаваме и с чувството за безнаказаност. Че що да не рита учителя, като никой нищо няма да му направи? Най-много поредните загрижени да яхнат вълната на добрите намерения.
А е нужно малко. Вместо да прехвърляме на училището отговорността за собствените ни неудачи, да застанем до учителите. Не заради тях, а заради децата ни. Защо държавата да не подкрепи присъствието на всеки родител само за ден в класа на собственото му дете? Там, на последния чин, да седне и да мълчи. В междучасията да наблюдава и да мълчи. В края на деня, вярвайте, ще е останал без думи. Но ще е наясно какво представлява днес българското училище. И как не си даваме сметка, че училище без сграда може, но без учители сме загубени.