Бащата на Тошко Африкански

Никола Гаговски

В началото на 1955-а година отново се озовахме на една маса с писателя Ангел Каралийчев в ресторант-градина "Копривщица". Моите колеги Тоно Лазаров, Димитър Точев и Петко Проданов отдавна се познаваха с него и поведохме оживен разговор. Той сладкодумно ни разказваше не за детските си приказки, а за Йордан Йовков, Елин Пелин и други по-възрастни известни писатели, срещали се в това заведение, където често са обядвали или вечеряли. Ние го слушахме с жадно любопитство, защото обичахме тези писатели.
Преди да се разделим, го помолих да напише нещо и за децата от границата, за които рядко се сещаха писателите.
- О-о-о, те заслужават! - отзова се той.
- Можем да отидем заедно на границата - предложих му, защото имах тази възможност като граничен офицер от Централното управление.
- Няма нужда пак да ходя на границата. Вече съм бил там и имам чудесни впечатления и от войниците, и от децата на тамошните селища. Малките палавници бяха тихи и срамежливи, но със зорък поглед към непознатите гости.
- Ще очаквам тогава разказ от тебе...
Говорех му на "ти", защото бяхме земляци, пък и не обичаше излишните официалности. Той беше рядко скромен човек.
- Добре де, дано си спомня някоя интересна случка, която чух тогава, та да се получи нещо по-хубаво.
- Кога да ти се обадя? - попитах го.
- Това не мога ти каза. Зависи кога и какво ще ми щукне в главата. За това нещо няма срокове...
- И все пак ще очаквам.
- За всеки случай дай ми телефона си. Записах му го. И домашния му дадох.
Изминаха два-три месеца и бай Ангел никакъв не се обади. Бях се разочаровал в очакванията си. И една сутрин той ми се обади по телефона в Радиото.
- Здравей! Знаеш ли, написах едно разказче, дето бях обещал. Казва се "Край границата". Имам сега голяма молба - ако обичаш, ела да го вземеш, че малко нещо съм болен и не мога да ти го донеса...
- Идвам! - казах му и тръгнах за дома му, който беше наблизо. Посрещна ме съпругата му с разказа в ръце.
- Извинете, той е болен и...
- Знам, няма да го безпокоя. От мен много поздрави и пожелание да оздравява по-бързо. Ще ви се обадя кога да слушате разказа по радиото.
Наскоро след това той беше излъчен в ефира в предаване за граничарите. Получих доста писма от малки слушатели с голяма благодарност.
Днес, когато темата за границата е на дневен ред, макар и далеч от представите за старата граница, мисля, че си заслужава да поместим разказа на Каралийчев, който ни връща в едно друго време на родолюбие и смелост и у децата.

  
Ангел Каралийчев                                Житена питка за автора на едноименната приказка


Ангел Иванов Каралийчев, български писател и преводач, е роден на 21.08.1902 г. в Стражица, Великотърновско. Завършва дипломация в Свободния университет (1928). Работи като редактор във в. "Кооперативна просвета" (1932-1944), изд. "Народна младеж" (1947-1952), в. "Литературен фронт" (1952-1953), изд. "Български писател" (1952-1969). Печата от 1919 г. След 9 септември 1944 г. сътрудничи на почти всички периодични издания. Пише разкази, пътеписи, приказки, оригинални и преразказани приказки и легенди. Член на СБП. Заслужил деятел на културата, народен деятел на културата. Умира на 14.12.1972 г. в София. Творбите му са преведени на повече от 60 езика.



Край границата
Разказ

Отидоха Благойчо и Вълко в гората да берат ягоди. От полянка на полянка, през долчета и шумаци - навлязоха навътре между дърветата. Почнаха да пълнят върбовата кошничка, която Благойчо изплете в кошничарския кръжок. А ягодите - едри, сочни, поръсени с черни точици, как да ги оставиш? Под едно старо клонесто дърво Благойчо спря и рече боязливо:
- Не ща да ходя вътре в гората.
- Защо? Най-едрите ягоди са ей там, където...
Вълко вдигна ръка, за да покаже най-голямата ягодова полянка, но ръката му увисна.
- Стой - рече той - нещо ми се мярна... Някой подаде главата си от Сляпото долче... Човешка глава. Там има човек... Ела да се потулим зад дънера на дървото и да видим какъв е този, дето скита в горския пущинак.
Двете момчета се скриха зад дървото, залепнаха до кората му, притаиха дъх и впиха очи към Сляпото долче. А от Сляпото долче се измъкна полекичка един непознат. На главата му - каскет, през рамото му - брезентова торба. Подковани жълти обувки. Щом излезе от тъмното си скривалище, той се озърна, внимателно обходи с очи цялата околност и като разбра, че наоколо няма жива душа, закрачи между дърветата.
- Иде към нас! Да бягаме, уплашено пошепна Благойчо.
- Почакай още малко. Искам да го разбера що за човек е - хвана го за ръката Вълко. - Стой, не мърдай!
Непознатият направи двайсетина разкрача и спря. Бръкна във вътрешния джоб на дрехата си, изкара нещо блестящо, металическо и почна да го опипва.
- Револвер! - викна Благойчо и зъбите му затракаха.
- Тихо! - смушка го Вълко. - Аха, пълни си револвера. Сякаш ще убива някого! Този човек не е чист. Този човек е прехвърлил нашата граница, за да извърши някое злодеяние тук, у нас. Слушай, Благойчо! По-скоро тичай в село и обади на чича Стамена. Нека нашите дойдат тука да го заловят. А пък аз ще го задържа. Каквото ще да става, няма да го пусна да мръдне от тука. Търкулни се в оная долчинка и тичай надолу, колкото можеш по-бързо! Хайде!
Благойчо се изхлу в долчинката и изчезна зад малиновите храсти. Вълко не снемаше очи от чужденеца. Когато оня напълни револвера си, мушна го в десния външен джоб на палтото си и ръката му остана там, при оръжието. Закрачи право към дървото, където се беше скрил Вълко.
Изведнъж момчето изскочи с кошничката и се развика:
- Олеле-е-е! Няма го и тука...
Непознатият трепна и спря. Вълко също замръзна на мястото си и загледа чуждия човек с отворени уста.
- Що има, момче! Защо ревеш?
- А бе, чичо, не си ли го виждал?
- Кого? - попита строго непознатият.
- Агънцето ми, моето черно агънце, с белите крачета. Аз... тръгнах да си бера ягоди, а овцете оставих край гората. Черното агънце е много палаво. Отлъчило се е от стадото и щукнало някъде. Къде да го търся сега? А довечера, като се върна, баща ми ще ме пребие. Той ме налага с една дебела дряновица. Ох, много боли! Защо бе, чичо, бащите са толкова лоши?
Непознатият погледна подозрително момчето с кошничката.
- Баща ти да не е кооперативен овчар?
- Ами, кооперативен. Знаеш ли той какво казва? Баща ми казва: цялото си стадо ще изколя, но една овца няма да давам в общата кошара! Такъв е моят баща. А довечера, щом разбере, че го няма агънцето, ще ми одере кожата. И да ти кажа ли, то е едно такова хубавичко! В читанката ми има нарисувано едно също такова агънце, но то не е толкова хубаво, защото не е живо. Нали, чичо?
- Ти ми харесваш - рече непознатият, само че много приказваш за щяло и нещяло. Остави читанката. Дай да опитам ягодите.
- Заповядай, чичо! Такива едри ягоди има само в нашата гора. Изяж ги всичките, аз ще си набера други. Ако искаш, поседни на тревата.
Чужденецът сграби една шепа ягоди от кошничката и ги налапа.
- Няма да сядам. Кажи, момче, близо ли е селото?
- Кое?
- Вашето село!
- Нашето ли? Много е близо. Щом излезеш от гората и минеш Заешкия град.
- Какво?
- Заешкия град. Ние така наричаме височинката, където нощем излизат да играят зайците. Миналата година там ловецът дядо Лулчо издебна...
- Остави зайците! - пресече го чужденецът и впи като котарак очите си в погледа на приказливото момче. - Отговаряй на въпросите ми! Без заобикалки. Пожънаха ли кооператорите нивите си?
- Хо-о-о-о! Откога са ги пожънали!
- Ами почнаха ли да вършеят?
- Не са. Чакат вършачка. А вършачката не идва. Ако почне дъжд - отидоха им снопите, ще изгният. А пък ние вече овършахме снопите. Седем хармана сколасахме. Нашето жито е в житницата. Баща ми казва, че тия снопи, както са ги натрупали на едно място, трябва само една клечка кибрит - и отиде им лятото.
- Кой смее да запали народните снопи, когато ги пазят? - почна да хитрува чужденецът.
- Ами, пазят вятъра! - извика Вълко и си помисли: "Ох, дано по-скоро пристигнат нашите!"
- Защо? Нощем няма ли караул? - попита гостенинът.
- Има. Между купите се клатушка един пиян полски пазач - Христо Горския. Не си ли го чувал? Той смуче ракия и за умрелите. Кандилка се между купните. Щом стигне до хармана, легне до някой купен, затвори си очите и хърка като заклан. Тъй пази купните Христо Горския, защото много обича сливовицата. У нас, чичо, се въдят едни сливи - дребни и черни като маслини, а ракията им огън.
- Остави ракията. Пак почна да дърдориш. Кажи ми къде е широкият път, който води към Сойките?
- Пътят за Сойките ли? Че той минава над самото село. Покрай купните на кооператорите.
- Не ми трябват купните им. Аз искам да знам къде е пътят.
- Много лесно ще го намериш. Ако пък искаш, ела с мене. Вече почва да се мръква. Къде ще биеш път в тъмнината. Остани да пренощуваш в нашето село. У дома ще те заведа. Баща ми, като те види, няма да ме бие за изгубеното агне. Моля ти се, чичо, отбий се в нашето село. Там хората са много гостолюбиви. Да видиш само как ще те посрещнат...
Тъкмо в туй време сухите нападали съчки зад гърба на чужденеца изпращяха. Един суров глас извика:
- Горе ръцете!
Непознатият подскокна като ужилен от оса и мигом измъкна револвера си, но докато се обърне и го насочи срещу оня, който извика, една дряновица се стовари върху дясната му ръка и той изтърва оръжието си на земята. Две стоманени ръце го сграбчиха отзад. Трима души от Лъга - Стамен, ковачът Данаил и бригадирът Съби - спипаха здраво неканения гостенин и му вързаха ръцете.
- Ах ти, изскърца със зъби вързаният и погледна Вълко така, че сякаш искаше да го глътне с очи. - Цял час ме заглавичква, докато...
И тръгна с наведена глава пред тримата мъже от село Лъка.