"Тежко ми е, но тук не бомбардират"

Няма точна статистика за броя на украинците, които в момента живеят и работят на територията на Руската федерация. Официалните данни сочат, че при последното преброяване на населението през 2011 г. около два милиона руски граждани са посочили, че са етнически украинци. Ако към тях добавим още около 1,5 млн. украински гастарбайтери, а също така и около 1 милион, които избягаха през 2014-2015 г. от Източна Украйна, то ще се окаже, че в Русия живеят почти 5 млн. украинци, които вероятно вече оспорват у татарите второто място сред етническите малцинства във федерацията.
Специализираният сайт Емигрант.гуру е направил подборка от разказите на десетки граждани на Украйна, които заради гражданската война бяха принудени да напуснат родината си и избраха Русия за свой втори дом. Техните разкази са най-различни - от възторжени до разочаровани, но са обединени от едно - в Русия тези хора са намерили безопасност, която е по-важна, отколкото материалното благополучие. Предлагаме ви, със съкращения, разказите на тези хора.

Блогърът Юра от Сума

Юрий се премества в Русия от град Сума след победата на втория Майдан. Той води блог, в който се показва като активен противник на режима в Киев. Семейството му остава в Украйна, макар малката му дъщеря, след като била в Русия, да заявила, че й се искало да се роди в тази страна. Според Юрий не е здравословно да се лъжат руснаците. Характерът на жителите на Подмосковието е избухлив, хората яростно отстояват гледната си точка, но се опитват да разберат противната страна, с което според Юрий се отличавали от украинците. Според неговите наблюдения украинецът ще получава за еднаква работа по-малко от руснака, но все пак повече отколкото в родината си. Техниката за бита е по-евтина в Русия, но пък храната е по-скъпа, отбелязва Юрий, но отчита и по-високите средни доходи на руснаците. Той е удивен от качеството на руските пътища, тротоари и улично осветление, с което на свой ред учудва руските си домакини. По неговите наблюдения Русия се индустриализира.
Юрий е недоволен от цената на обществения транспорт, на междуселските автобуси и на крайградските влакове. Пътуването в тях е 2-3 пъти по-скъпо отколкото в Украйна. Блогърът оценява руския салам като скъп и невкусен, в сравнение с този в родината му, но пък високо цени млечните продукти и хляба. Най-лошото било, че така и не намерил за три години хубава сланина.

Публицистът Андрей Ваджра

Ваджра е създател и главен редактор на украинския сайт за анализи и прогнози "Алтернатива", който е обявен от Службата за безопасност на Украйна (СБУ) за опасен за конституционния строй, безопасността и териториалната цялост. В момента Андрей Ваджра живее в Санкт Петербург, където е поразен от европейските на вид пътища и дори от пешеходните алеи в града. Признава си обаче, че не е посещавал дълбоката руска провинция. Андрей е много доволен от това как работят общинските предприятия в Петербург, в сравнение с тези в Киев. Той е доволен от градския транспорт, работата на поликлиниките в Петербург. Отбелязва, че на руснаците не им се налага да ходят при доктора, като си носят лекарства, спринцовки и бинтове, както правят украинците. Той е крайно впечатлен от традицията да се четат публично книги край книжарница "Буквоед", да се чете в метрото.
Ваджра, подобно на други украинци, не е впечатлен от качеството на руските хранителни продукти, отбелязва, че в Петербург цените на храните са с 25-30% по-високи от тези в Киев. Електронната техника обаче е два пъти по-евтина. Комуналните разходи обаче са по-малки, а средната заплата в Петербург е 40 000 рубли, което за Украйна е повече от прилично, разказва Андрей. Той признава, че е затруднен материално в Русия, но за сметка на това на душата му е спокойно.


Семейство Абрашкини от Донецк

Семейство Абрашкини с двете си малки деца бягат от Донецк в градчето Тавда, което се намира в Свердловска област, още през лятото на 2014 г. Пристигат по покана на приятели от интернет. Главата на семейството Александър разказва, че са пристигнали с четири куфара и 100 хил. рубли. На първо време живеели в общежитие, после Александър започнал работа в общинското предприятие "Градски мрежи", където негов колега му предложил да се преселят в негова празна къща, без да плащат наем. Сега Абрашкини имат стопанство - градина, гъски, пуйки, прасета. Абрашкини разказват, че в Донецк са живеели много по-добре. Имали са три апартамента. Жената Наталия е имала свой магазин, Александър е бил милиционер, но имал и частна юридическа практика. Месечният им доход бил около 100 хил. рубли, а сега е около 20 хиляди.
Абрашкини не са доволни от руските стоки и цени. В Украйна всичко е по-евтино и по-вкусно, казват те. Александър се възмущава от високите цени на бензина, от бюрокрацията и цените на услугите й. Той обаче няма намерение да се връща в Донецк. Не му харесват войната и обстрелите. Не разбира за какво воюват опълченците. "Ако ми бяха казали, че в Русия няма да имаме жилище и работа, нямаше да дойдем тук", резюмира той.


Учителката Даря от Луганск

Младата учителка по чужди езици Даря е пристигнала в Перм от градче, близо до Луганск. Нощните бомбардировки, честите спирания на електроенергията и телефоните, празните магазини, постоянният страх карат Даря да избяга в Русия. Заедно със съпруга си отиват при роднини в Перм. Там тя започва работа по специалността си. Казва, че никой не им е помагал специално, но колегите в училището се отнесли с разбиране към нея. Даря бързо намерила общ език с руските деца, твърди, че няма никаква разлика между тях и украинските им връстници. Проблем за нея била различната система за оценяване на учениците. Според Даря техническото оборудване на пермското училище е по-добро от това в Луганск, да не говорим за електронния дневник, с който за пръв път се запознава в Русия. Казва, че заплатата на педагога в Русия не е висока, но такава е била и в Украйна. Въпреки всичко Даря и съпругът й са решени да свържат по-нататъшния си живот с Перм.

Семейство Зикови стигна до Карелия

Когато започват бойните действия, Михаил Зиков от Донецка област взема бременната си в петия месец съпруга и петгодишното им дете и хуква към Русия. Стига чак до малкия град Беломорск, където бързо намира работа по специалността си лекар-реаниматор. Преселниците от Украйна са приети добре. Ръководството на болницата помага на Михаил с документите за натурализация, а също заплаща и част от наема им. Зикови получават разрешение за временно жителство, стават част от програмата за преселване на съотечествениците, а после получават и руски паспорти. Михаил се оплаква от бюрокрацията, нарушаването на различни срокове от страна на чиновниците. Но това е преодолимо - казва той - важното е, че животът е мирен и неговото семейство не е заплашвано от нищо.

Три смели жени от Донецк

Надежда Стадниченко е била на 41 години, когато с двете си дъщери избягва от обстрелвания Донецк в Русия. Намират си пристан в Мордовия. Семейството се надявало да стане участник в програмата за преселване на съотечествениците, за която тогава много се говорело. В местната администрация обаче им отговорили, че тази програма е само на хартия и на практика тя не работи.
На Надежда и дъщерите й им се налага да си намерят квартира и за месец похарчват парите, които са имали. Започват да залагат бижутата си. Най-малката дъщеря си намерила работа "на черно", но след време Надежда получила необходимите документи и започнала легално работа. Все пак държавната машина се задействала и скоро семейство Стадниченко получило 40 хил. рубли от държавата, за да започне живот в Русия. Надежда обаче твърди, че почти цялата сума е отишла за оформяне на купищата документа, нужни за оставането им в Русия. На семейство Стадниченко не му е леко в Русия, но жените твърдо заявяват, че нямат намерение да се връщат в Украйна.


Бездомната Татяна Коростий

Татяна Коростий е живяла в град Светлодарск, Донецка област. През 2014 г. внезапно починал съпругът й, през 2015 г. войната стигнала и до Светлодарск. Домът на Татяна бил разрушен. Побягнала към Русия, по-далече от взривовете, взела със себе си само кученцето Барон. Вече две години те заедно скитат из Русия. Барон е единствената "роднина" и приятел на Татяна. В приютите за бездомни не я пускали заради кучето, забранено било. Скитала из различни градове: Тула, Астрахан, Волгоград. Понякога ги пускали да поживеят в частни центрове за помощ на домашни любимци. Украинката работела в тези центрове. Понякога й плащали, друг път я лъжели. Татяна мечтае за постоянно жилище за себе си и за Барон и да си намери постоянна работа. Татяна обаче дори и не помисля да се върне в Украйна. Бомбардировките били по-страшни от бездомния живот.


Около 1 милион украинци, които избягаха през 2014-2015 г.


Дори и някои от преселилите се в Русия да не се доволни от живота си там, нямат никакво намерение да се връщат в Украйна