Премиера

Петър ИСКРЕНОВ е роден през 1943 г. в София. Завършил е философия в СУ "Св. Климент Охридски". Работил е в БНТ и в БНР. Автор на шест романа и четири сборника с разкази и новели. Много негови творби са отличавани в национални конкурси и са преведени в чужбина.
Сценарист е на игралните филми "Грях" и "Спирка за непознати".

Постоянно премятам нещо в ръцете си - цигара, запалка, папка. Навик. И все забравям едно-друго там, където съм се заплесвал.
Приятел ме бе поканил на премиера на новата си книга. Шетах сред гостите, вдигнал чашата си като за тост, а всъщност не исках да ми доливат. Не обичам да ми доливат. Пред мен изскочи ухилена женица, тупна ме по гърдите: "Ах, ето ви и вас!" Дръпнах се. Бях сигурен, че се е припознала. "Все същият сте си! - похвали ме. - Е, и вас ви е поолющило времето!" Да де - признах си. - Докато се лутах из лабиринтите на живота... "Много ли бяха? - заинтересува се тя. - Лабиринтите." Ужас! - засмях се. - Тъкмо се измъкна от един и хлътвам в друг... "А защо? - ококори се изразително. - От какъв зор?" От самонадеяност може би - смутолевих. - Или от любопитство...
Единствено с този "ала-бала" разговор можех да се отърва от набега на женицата. Изглеждаше опоскана: семпло костюмче, семпла прическа, младежка руменина по пергаментовите страни, очите - излинели, като че ли набръчкани. Придърпа ме за реверите, сякаш за да ме доближи до думите си. "Колко ви търсих! - тържествено се вайкаше гласът й. - Все се надявах..."
Хората ни заобикаляха, скоро се озовахме усамотени в навалицата - като единствена валсираща двойка сред присмехулен кръг зяпачи. Както ме придърпваше за реверите, тя изведнъж ме отблъсна. "Не ми се натискайте! - викна. - Няма да ме прелъстите!" Примрях. Стиснах чадърчето си - още не бях го захвърлил някъде, озърнах се - колко ли крачки имаше до изхода? Залата притихна, ослушваше се. "Няма да ви огрее! - продължаваше тя. - И звезди да ми сваляте! Нали и тогава уж ме поведохте към звездите, а попаднахме в онзи скапан студентски таван... И прегрешихме. Мизерно, ей така - набързо... Съвсем си бяхме загубили ума. В момент на екстаз обещахте да се оженим... После изчезнахте..."
Потънах в земята от срам, ровичках спомените си: студентски тавани и авантюри - да, влюбвания, разлюбвания - като при всички луди-млади, лесни, неспазени обещания - случвало се е, но тази жена не си я спомнях. И насилствено да бях я заличавал в паметта си, все нещо от нея щеше да оцелее. Нямаше начин да забравя екзалтирано ококорения й израз, вайкащия се глас... Бях готов да се закълна, че я виждам за първи път.
Придърпваше ме, отблъскваше ме. "Не ми се натискайте!" - викаше - все по-пискливо, все по-задъхано, гласецът й се израждаше в щуро кресчендо, вече не говореше само на мен, а на цялата зала, може би се готвеше да излезе и на балкона, та оттам да проглуши света... Жалваше се, обвиняваше ме. Много пъти тръгвах към изхода, тя здраво стискаше реверите ми, не ме пускаше. Продължаваше да ме изтезава: "Не бих ви разрешила сега дори целувка по бузата!" Скомина ме стресе - сякаш пергаментовата й буза вече застъргваше устните ми. Задушаваше ме гняв от незаслужената несправедливост: как само бързах насам, примамен от щастливия повод - "Нова книга... Приятели..." - а се натресох на опозоряването си... Дали пък наистина не бях се заигравал някога някъде с тази женица? - питах се все по-объркан, отричах: Не е възможно! Такова чудо не се забравя! Сигурно и съдбата се бе припознала, та ме съсипваше заради чужди грехове?
"Бях глупава и наивна - продължаваше жената. - Сега съм друга. Поумнях. Взех се в ръце - никакви забежки, никакво отклонение! Праволинейно, равноускорително - все напред..." Поздравявам ви - усмихнах се пряко сили. - Страхотно постижение! - Подадох й чашата си. - Бихте ли ми налели? За да го отпразнуваме... "Окей" - кимна, отправи се към масата. А аз се изнизах.
На стълбите срещнах приятел, излязъл да пуши. "Разбра ли се с госпожа премиершата?" - попита. Премиершата?! - изтръпнах. "Ами да... Така я наричаме, защото не пропуска премиера... И все досажда на някого... Тази вечер късметлията беше ти."
Побързах да се отдалеча. Подтичвах. Като скочих в трамвая и трамваят потегли, въздъхнах. Трябваше да изпитам облекчение, а душата ми зъзнеше. Студени тръпки ме побиваха - като пред разболяване. Бавно идвах на себе си, едно неясно чувство, че пак нещо не е наред - ме потискаше. Разчоплих го - какво пък сега не е наред? - и се засмях: бях забравил чадърчето си. Но за нищо на света не бих се върнал.