Защо Шолохов каза само "Благодаря"

Спас Попов

Горбачовата "перестройка" отприщи пороя за всякакви злословия и в Русия, и у нас - в България. Конкретно срещу Шолохов изплуваха и безмерно се изляха публично всички клевети, които е възможно да се съчинят срещу един гений, произлязъл от народните недра. И политическите, и творческите врагове не можаха да му простят, че е сътворил романа епопея "Тихият Дон", признат за върхова творба през двадесетия размирен век, сравнима само с "Война и мир" на Л.Н. Толстой. За 70 години интригантите седем пъти въздигаха нелепите обвинения, че Михаил Шолохов е "откраднал" романа "Тихият Дон" от най-различни претенденти. През 1993 г. тези клевети като мътен порой заляха целия български печат. Тридесет години бяха изследвали факт по факт тази мръсна клевета (и имам завършено 120 страници изследване). При кого ли не ходих за право на отговор, но дори пристрастни поети ми отказваха. Стигна се дотам, че накрая ми предложиха... място за платен отговор от две странички.
Тогава отидох при Николай Хайтов, от четвърт век несменяем главен редактор на сп. "Родопи". Попитах го дали вярва, че Шолохов е откраднал "Тихият Дон" от друг автор.
- Не! Целият роман "Тихият Дон" мирише само на казашки, на Шолохови ботуши и е невъзможно двама автори да го сътворят. "Тихият Дон" принадлежи само и само на Шолоховото перо... А главният герой Григорий Мелехов е най-голямото откритие на писателя, невероятна находка за новата руска литература...
През четвъртвековното излизане на списание "Родопи" Хайтов строго съблюдаваше изискването то да отразява само родопски теми и проблеми. Сега обаче той охотно отстъпи и в следващия брой помести статията ми "Бурята около "Тихият Дон" (сп. "Родопи", бр.5/1993 г., стр. 33 и 34).
Ако тогава Хайтов ми беше разказал за своята нелепа и конфузна среща при награждаването на Шолохов със специалната награда на Столичния градски съвет, той щеше да опише с много по-голямо съчувствие и разбиране своето мигновение при големия руски писател. Хайтов, непрекъснато беше в догадки и се питаше: защо Шолохов е отделил толкова малко време за срещата си в столичната община и защо е казал само една дума - благодаря?
Жалко, много жалко, че посмъртно се налага да поправям Хайтов: Шолохов, учителю и приятелю мой, ви е казал всичко с тази благодарствена дума, всичко! Повече не е могъл да говори... Защото Шолохов е боледувал от напреднал стадий на рак на гърлото и вече се е намирал на крачка от смъртта.
Нека да спомена и друго недоразумение на Хайтов за Шолохов. Според него той е бил зависим от алкохола. Бедата е, че хората нямаше откъде да знаят, че Шолохов никога не е бил алкохолик, а само с едно ухо долавяха разпространяваните клевети и сплетни за този изключителен творец, останал за цял живот да живее на Дон.
Шолохов е идвал два пъти в България. Събрал съм максимално всички факти за гостуването на българи при него и имам разказите на твореца за българите и България. Никой друг руски писател не е казвал толкова много и все ласкави слова за българите и не е придавал толкова топлота на гостувалите при него наши сънародници. Шолохов беше сроден и кръвно свързан с България: синът му Александър беше женен за Виолета, дъщерята на Антон Югов, министър-председател на България. Двамата сватове дълги години са ловували из донските и казахските степи и писателят знаеше на български удивително много и колоритни, и редки народни изрази.
Шолохов имаше много силни страсти и крайности. Той можеше да се изправи срещу всякакво течение и да издържи на силни бури и урагани. Имам спомени за множество срещи на писателя със смъртта. Доказано е, че Шолохов отдавна не пиеше, но той, писателят с изключителна воля и характер, не можа да се пребори със страстта си към тютюнопушенето, което му донесе рак на гърлото. Шолохов пребори Сталин, измъкна се на няколко пъти от стоманените му лапи, оцеля, но от тютюневия порок - не можа.
Последователно през последните двадесет години секретари на писателя-депутат Шолохов бяха Андрей А. Зимавнов и Михаил В. Коншин. Ето какво разказва М.В. Коншин за последните дни на писателя: "Винаги съм се удивлявал на неговата силна воля. Гледаш го - почти останал без сили. Мускулите му са атрофирани (става дума за дните след последното му лечение под Москва, когато Хайтов е бил при Шолохов). Не можеше да стои прав. А винаги упорства. Във всичко: сам, сам, сам!...
Поръчахме и ни изпратиха седалка-кресло от самолет "Ту-134". Той седна в нея и лицето му посърна. А после сам почна да се шегува с жена си:
- Полетяхме, Петровна!...
Но и в него - в самолетното кресло - се оказа, че не може да седи. Не го държаха атрофираните мускули."

Никой от съветските писатели и лекари, които са придружавали Хайтов до Шолохов, разбира се, не е имал нито право, нито смелост да разкрие диагнозата и здравословното състояние на големия съветски писател. Страшната диагноза е била укривана особено пред чужди гости.
И Хайтов, както мнозина български и руски почитатели и читатели на Шолохов, бе станал жертва на мълвата за "алкохолизма" на изтъкнатия класик. Нелепа клевета е да бъде приписан алкохолизъм на Шолохов. Стълпотворението на посетители пред Шолоховия дом - по стотина на ден, може да се сравни единствено с явлението Ванга от Петрич, по-точно - в Рупите.
В различни сезони на едно десетилетие съм гостувал във станция Вьошенска, където живееше Шолохов. Заставал съм лице срещу лице срещу него и най-внимателно с часове съм наблюдавал личното поведение на моя домакин. Лицето му беше не пергаментово мътно, а здраво, загоряло от степното слънце, от донския вятър.
Ако Николай Хайтов беше улучил друг ден - няколко години по-рано - и седнеше редом с Шолохов, той можеше с радост да открие в негово лице сродна душа, събрат по перо, волеви борец за човешката правда, запазил своето лично достойнство във всичките почти осем десетилетия. Жалко, че тиражираната у нас клюка за "болестта" на съветския класик бе оставила и у Хайтов погрешното впечатление за Шолохов, като за зависим от този интелектуален недъг на пишещите братя. Но за мене по-важни са изречените от него думи, че целият роман "Тихият Дон" мирише само на казашки, на Шолохови ботуши, че принадлежи единствено и само и само на Шолоховото перо... В това признание е запечатано неговото истинско отношение към великия съветски писател.


Николай Хайтов


Михаил Шолохов в своята станция Вьошенска