Какъвто е бил животът ми досега, такъв би трябвало да остане

Интервю на Соня Александрова

Венец Димитров - филмов и телевизионен оператор на 23 игрални и десетки документални филма, професор в НАТФИЗ, носител на престижни държавни и международни филмови отличия, между които "Златна роза" (1984, за "Борис I"), три награди за най-добра операторска работа от фестивала на българското кино във Варна и две на СБФД, Златно отличие (1983) за рекламен филм, награда за цялостно творчество за операторско изкуство "Златно око" и др., автор на научния труд "Проблеми на операторското майсторство" и на автобиографията "Живот с вкус на кино", празнува 80 години на 24 юни. В моите студентски спомени той е онзи едър, снажен и вечно забързан преподавател из коридорите на НАТФИЗ, следван от любимите си студенти. Днес до професора доайен Венец Димитров в НАТФИЗ крачи из коридорите и неговият син Мартин - преподавател там, а в дома му припкат двама внуци. А може би те са бъдещите кинотворци.


"Дипломирал съм 8 випуска и съм възпитал над 90 млади оператори"

- Професор Димитров, всеки юбилей е повод за връщане назад. Роден в семейство на актьори, посягате към камерата. Спомняте ли си точния момент за този избор?
- Сложно е да правиш лична преценка. Отнася се все пак за 80-годишен живот, преживян в различни условия, сред различни хора, общества, събития, доброта и предателства. Животът на родителите ми актьори беляза цялото мое съществуване, потопено в атмосферата на бохемски живот и култура. Ясно е, че за мен друг път освен този на изкуството не можеше да съществува. Личните ми интереси клоняха към литературата и историята, както и хобито да пиша научнофантастични разкази, които никой не прочете и които са безвъзвратно изчезнали. Правех опити и да рисувам. Основното ми забавление все пак бе снимането с подарения от баща ми стар фотоапарат "Войгландер". Неповторимо бе чувството, че заснетото от мен добива своя визуална форма. През 1959 г. бях вече стажант-оператор в Студията за игрални филми.                 
- Годините на следването ви в Прага с какво ви белязаха?
- През 1961 г. бях приет като студент по филмово и телевизионно операторско майсторство в прочутата Пражка академия - ФАМУ. Еуфорията от осъществената мечта за следване на любимата специалност, новата за мен атмосфера и лични контакти ме изправиха пред сериозен факт, за който не бях помислил - сблъсъка с вековна култура, със съвършено различни взаимоотношения, начин на възприемане на света, бит. Сериозната подготовка в академията и изграждането на всеки студент като творческа личност ме накараха да се занимавам по-задълбочено с теорията на изображението, естетиката и въздействието на филмовия образ. Изградих в себе си самочувствието на "човек зад камерата". С годините се доказа, че операторът е творческа личност, автор на изображението, който обединява огромния труд на десетки и стотици лица. Самочувствието ми се утвърди през есента на 1967 г., когато приех предложението да заснема филма "Стоте златни кули на Прага" за една от брюкселските телевизии. Големият режисьор Милош Форман, който написа текста, участва в епизодите като гид на действието. С началото на 1968 г. настъпи и времето, когато духът на "Пражката пролет" в Чехословакия се чувстваше навсякъде, а в столицата Прага - по много по-категоричен начин. В тази атмосфера се развиваше моето следване. На тържествената церемония при дипломирането ми през март 1968 г. ректорът проф. А. М. Броусил заяви: "Не мислете, че сме ви учили да правите кино, ние искахме да се научите да мислите чрез изкуството!" Приеха ме на работа във филмовата студия "Барандов", където получих и неочаквания шанс да дебютирам. Чешкият драматург и режисьор Ярослав Гилар ме покани за оператор на игралния филм "Последното нещо". Успешната реализация откри пред мен нова перспектива - да остана на работа в телевизията в Кошице. Подписах тригодишен договор като главен оператор.
- Започвате кариерата си в Чехия, продължавате я в България. Как се адаптирахте към различните начини на работа?
- През ноември 1971 г. постъпих на работа в Студията за игрални филми "Бояна". Не чувствах необходимост от адаптация, защото се бях върнал между колеги и приятели. В киното, което оставих при заминаването си, сюжетите бяха твърде далечни от световните проблеми. Като се завърнах, установих, че вече доминираха психологически и актуални теми. Чувстваше се нов, оригинален поглед и мизансцен, подчинен на интелигентен и професионален филмов език, използваха се нови изразни средства. Създаваното от нашите филмови дейци ме увери, че завръщането ми има смисъл. Очаквах момента да заема своето място.
- Работите и с най-изявените ни режисьори, както и с дебютанти - българи и чужденци. Има ли разлика, творческа и човешка, в подхода ви към тях?
- В игралното кино имах щастието да работя с десетки режисьори на различна възраст, с различен опит и индивидуална естетика. Преминах през всички жанрове и смятам, че успешно се справих с художествени и субективни различия. Не правех разлика, творческа или личностна, а се постарах да бъда пълноправен партньор на режисьорите. Визуалното авторство при 23-те ми игрални филма ме срещна с артистичния и прецизен Вили Цанков ("Игрек 17" и "Сватбите на Йоан Асен"). Интересни преживявания имах с големия режисьор Борислав Шаралиев ("Очакване", "Ударът", епичната дилогия "Борис I"). При него нямаше самоцел в творчеството и всичко трябваше да е подчинено на драматургията. Христо Христов изрази огромно професионално доверие към моята работа и ме покани за филма-утопия "Циклопът". Бях изненадан от неговия респект към визуалната страна на творбата. С изключително чувствителния човек и творец Едуард Захариев заснехме съвременната сатира "Преброяване на дивите зайци". В името на документалната наблюдателност Еди държеше на момента "открадване на ситуацията". С известния украински режисьор Николай Машченко заснех петсерийната копродукция "Пътят към София". Желанието му да работим заедно бе толкова категорично, че той отложи започването на снимките, за да приключа с предишния си филм. В биографията ми се вписват и няколко телевизионни сериала - "Селцето" (Иван Терзиев), полицейската поредица "Полицаи и престъпници" на младите Стефан Гърдев и Ивайло Джамбазов, "Любовниците" (Тодор Стоянов), "Мъже без мустаци" (Мариана Евстатиева). Имах щастието да работя и с млади дебютанти, на които имам чувството, че съм успял да помогна според своите възможности. Уникално бе сътрудничеството ми с Нидал Алгафари за "Ла донна е мобиле". Симпатичен и откровен съвременен филм, преминал от пътя на славата към отричането, но с ярко авторско присъствие и амбиции.
- Десетилетия предавате своя опит на студентите от НАТФИЗ. На какво се стремите да ги научите?
- Преподавателската ми дейност в НАТФИЗ "Кр. Сарафов" продължава повече от 44 години. Дипломирал съм 8 випуска и съм възпитал над 90 млади оператори, наши и чуждестранни. Не приемам тезата, че "съм ги научил на професията". Старал съм се да спазват основните професионални и колегиални взаимоотношения, да възприемат техническите и естетическите норми и да ги прилагат спрямо сложните изисквания на драматургията и режисьорските виждания, пречупени през техния вкус и култура. Искам да доказват с всеки свой кадър, че операторът е неделима част от творческия екип, важен за издигане на културния потенциал на нацията.
- Ако завъртите отново камерата, какви пропуснати моменти от професионалния и личния си живот бихте искали да заснемете?
- В съзнателното битуване е трудно да надделеят приоритети, защото те са различни за всеки. В основата поставям семейството, професионалната реализация и човешките качества, свързани с общуване с хората. После идва "надстройката" - обществени ангажименти, политически пристрастия, поддаване на лесната и консумативна инерция на живота, забрава на изконните човешки ценности. Какъвто е бил животът ми досега, такъв би трябвало да остане. Днес не бих променил нищо. Начинът, по който съм живял, е този, който съм искал. Все пак съществуването ми е белязано основно от моята творческа дейност. Гордея се с факта, че повечето от филмите, които съм заснел, са вече в историята на значимото кино в България и те, наред с десетки други, ще останат за зрителите и ще бъдат гледани от следващите поколения. Когато и да се случи това, те ще бъдат свидетелите на времето и ще покажат как сме живели и творили. Във всяка своя дейност и при вземането на каквито и да е решения винаги съм се старал да бъда това, което съм. Дали съм постигнал нещо, ще оцени времето...