Театърът е много честно изкуство

Параскева Джукелова е родена на 14 ноември 1970 г. в Панагюрище. Завършва актьорско майсторство в първия клас, воден от проф. Стефан Данаилов, в НАТФИЗ. Играе в НТ "Иван Вазов", Сатирата, Общинския театър "Възраждане", "Българска армия" и др. Снима се в много филми и тв сериали, в чуждестранни кинопродукции. Била е водеща в "Понеделник 8 и 1/2" по БНТ. Удостоена е със "Златна роза" за най-добра женска роля. Съпругът й Виктор Божинов е режисьор. Имат дъщеря.

- Госпожо Джукелова, гостувахте с Търговищкия театър в Сити марк арт център в София с пиесата "Да се влюбиш в пеперуда". Защо толкова години тя продължава да буди интерес?
- Пиесата може да се нарече модерна класика - това е всъщност "Пеперудите са свободни" на Ленард Герш. Много пъти е поставяна в България и въпреки че е писана в началото на 70-те години, сюжетът продължава да е актуален. Става въпрос за взаимоотношения между млади хора, между син и неговата майка, за това, дали когато харесаш и се влюбиш в някого, имаш смелостта да останеш до него, или при първия проблем бягаш, за отговорността да обичаш.
- Репетирате "Чудаци" на Горки в Народния театър под режисурата на проф. Красимир Спасов. Руската драматургия винаги е желана от театралите по света. На вас какво ви харесва в нея?
- Много ми е приятно да играя рускини - така, както са ни близки по душевност, притежават и един артистизъм. Рускинята е добре поддържана и винаги има първата дума. Руските жени са свикнали много добре да се оправят в живота, може би заради войните, които са им отнемали мъжете във всекидневието. Те са нежни и женствени, а в същото време са оправни, рационални и властни. Обичам руската литература, руското кино, тази култура ми е много по-близка от всяка друга.
- Играете в "Добри хора" на Дейвид Линдзи-Абер в Народния театър под режисурата на Николай Поляков - пиеса, която вие сте превели. Какви текстове привличат вниманието ви?
- Първото, което търся в една пиеса, е да има силна женска роля. Аз съм актриса и започнах да превеждам от желание да видя един текст на български и да бъде поставен на сцена. Доставя ми удоволствие, защото, превеждайки, изигравам и си представям всички роли. Изговарям на глас репликите и се опитвам да хвана някаква говорна специфика на героите, заложена от автора. И без да скромнича, досега не съм имала оплаквания от колегите за преводите ми (смее се).
- Наред с наученото от проф. Стефан Данаилов в академията, вече като актриса, търсите ли съвети от него?
- Това, което проф. Данаилов ни е преподавал в академията, ме е научило, че актьорът трябва да се опира най-вече на режисьора, на автора и на екипа, с който работи в конкретния проект. Когато репетирахме "Мизантроп", в който се бяхме събрали доста негови бивши студенти, а режисьор беше племенницата му Росица Обрешкова - той дойде в един момент заради някои от по-малките му възпитаници и направи много верни забележки. Много интересни бяха и коментарите на сестра му Росица Данаилова - като актриса от класическата театрална школа, забележките й бяха по отношение на изговора на текста, на стойката, на позициите - неща, на които в днешно време съвсем не обръщаме внимание. Било ми е важно да се допитвам до проф. Данаилов, когато съм имала трудни, чисто кариерни моменти - как човек трябва да общува с директори на театри, с режисьори...
- Има ли по-трудни роли и кое ги прави такива?
- Разбира се, че има. За някого е по-трудна роля, която е далеч от него, т.е. нещо, което не познава и не носи той самият в характера си. Според мен те са и по-сладки за един актьор - много по-просто и лесно е, дори скучно, да изиграеш себе си. От друга страна - по-трудни роли според мен са положителните. Герой, който на пръв поглед изглежда безпроблемен, добродетелен, е нереален, няма такива хора. Тоест, трябва да намериш някакви недостатъци, за да го направиш по-човечен, по-убедителен. Наистина са по-трудни тези роли, защото обикновено зрителят симпатизира на хората със съмнения, на онези, които минават през перипетии. Хората искат да натрупат опит или симпатия чрез това, което гледат на сцената.
- Съществува ли приятелство между актриси - вие сте играли в женска компания и на сцената, и на екрана. Носят се легенди за ревността и съперничеството между колежки...
- Има такова нещо, но, от друга страна, всеки има собствен натюрел и способности. Има хора, чиито методи на взимане на роли и поведение не харесвам, но пък не може всички да са ти приятели. Прекрасно се разбирам с много от колежките. Направихме една пиеса - "Пет жени в еднакви рокли" от Алън Бол, в мой превод, в която бяхме страхотна банда с Ева Тепавичарова, Койна Русева, Симона Халачева, София Бобчева, усещането беше разкошно. По подобен начин работихме и когато снимахме "Време за жени" на Илия Костов - станахме приятелки с Катето Евро, Биляна Петринска, Аня Пенчева.
- Познавате много сцени в страната. Как се справят в извънстоличните театри?
- Доста от сцените в малките градове са оставени да оцеляват с намален състав за техническа поддръжка и обслужване на спектакъла. Има театри, в които поради липса на финансови възможности един човек изпълнява функцията на асистент-режисьор, реквизитор, гардеробиер, дори и суфльор. Актьорите трябва да се гримират сами, а гримьорните са в окаяно състояние. Но се борят независимо от финансовия недоимък и мизерията. Там работят хора, които са възрожденски предани на театъра. И понеже в тези малки градове е трудно да събираш публика за повече представления, те пътуват много. Тези хора са като Пантелей пътник, непрекъснато на колела, за да може театърът да има съответните приходи и да получи от министерството финансовите компенсации за билетите. Правят се големи усилия от страна на малките театри, а според мен е редно общините да поемат повече ангажименти за тях, защото това е грижа за културата на съответния град и регион. Театърът освен развлекателна има и образователна, и повдигаща духа функция.
- А публиката по-различна ли е от тази в София, как ви посреща?
- На всяко представление публиката е различна. Като че ли в южните региони са по-щедри и отворени в реакциите си. Но и това не е мерило. Случвало ми се е на представление публиката да мълчи и да не реагира, но накрая да аплодира дълго и с благодарност. Наскоро в едно малко градче, по време на спектакъла имаше зрители - предимно деца, които ставаха, влизаха, излизаха, говореха по телефона. След представлението се обърнах към тях и им обясних как трябва да се държат в салона - да не пречат на другите, а ако не им е интересно, да излязат. Защото смятам, че децата не са виновни, никой не им е казал какви са правилата за поведение в един театрален салон. Когато се правят колективни откупки, хората не са ангажирани с представлението и не се чувстват отговорни за поведението си. Публиката трябва да се възпитава - от родителите и от училището. Спомням си в Панагюрище, където ходех на театър като малка, каква дисциплина имаше в салона. Моите първи хубави впечатления от театър са оттам. В провинцията са жадни за хубав театър, в момента много представления обикалят страната, предлагайки хумор. Това е добре, хората искат да видят отблизо известни лица от телевизията, но не бива да подценяваме интелекта на публиката и да предлагаме само евтини историйки. Когато търся пиеси, за мен е важно те да засягат някой актуален проблем. Да не са просто някаква комедия или мелодрама, а да се занимават с теми, които да накарат хората да се замислят - за емиграцията, за безработицата, за голямата пропаст между бедни и богати...
- А какво мислите за агресията между децата и учителите, между самите деца?
- Това е резултат от свободията, която настъпи в нашето общество - авторитетите се сринаха, няма страх от възмездие, няма съчувствие, толерантност. Това идва и от начина, по който политиците, обществото, родителите се отнасят към преподавателите. Навремето те са били изключителни авторитети, а и днес са много важни за обществото. Учителят е този, на когото поверяваш детето си да му отвори очите за света! Недопустимо е да има неуважение и грубост към преподаватели. Както във всяка професия, и учителите са различни, но не бива да девалвира отношението към професията като цяло заради изключенията.
- Вашата дъщеря Калина в какво училище учи?
- В обикновено училище. Не мисля, че, особено докато е малка, трябва да бъде в някакво "елитно" или частно училище. Според мен в годините до тV-V клас всяко уважаващо себе си държавно училище би дало нужната подготовка. По-важен е преподавателят, а не името на училището или това, че някакви ВИП персони са записали децата си в него. И честно казано, не искам дъщеря ми да свиква да живее в някакво "отбрано" общество, по-различна от останалите деца.
- Какво се прави, за да бъдат задържани хората, например във вашия роден град Панагюрище?
- Не ходя много често в Панагюрище, но когато си отида и видя новите придобивки - хубавия площад, парка, новата "Арена", болницата, облагородяването на средата, ми става приятно заради хората, които живеят там. Има какво да се желае, но виждам, че се полагат усилия - това би дало възможности на младите хора, които искат да живеят и да отглеждат децата си там. Трябва да е стремеж на всеки кмет и всяка община да задържа хората си. А те се задържат, когато не просто имат работа, но и условия да живеят пълноценно. Струва ми се, че културата и изкуството са подценени от нашите политици. А именно заниманията с култура, изкуство и спорт ще помогнат да се намалят мрачните заглавия по медиите. Озверяването идва от липсата на култура. И политиците ни не ходят често на театър. А би трябвало. Те говорят от трибуната на парламента за "театър", "задкулисие", "режисури", "актьорстване" и това ме ядосва, защото Театърът няма нищо общо с техните боричкания. Театърът е едно много честно изкуство - да, историите вътре са измислени, но емоциите и посланията са истински и най-ценно е съпреживяването, да се поставиш на мястото на другия, да изпиташ болката му, съмненията му, победите му - това би могло да те направи мъничко по-добър и по-богат (душевно).