Една година без Никола Радев

Бате Никола,

Тук при мен запролети. Духна южнякът и за няколко часа отвея натрупания сняг. Само горе, на билото на планината и на усойните места, все още белее. Това ме върна далеч назад в пролетните дни на 2005 г., когато първата ни среща с теб доведе до рязък завой в моя живот, до една такава желана промяна, открила пред мен величието, великолепието, радостта и трудностите от писателската дейност.
Бях прекарал тежката зима в бащината си къща в родното ми село. За деен човек като мен самотните зимни дни и нощи ми се струваха безкрайни. Реших да се опитам да напиша няколко разказа. Сложих ги в една папка и заминах за София, за да ги покажа на моите приятели Васил Стоянов и Мариана Бакларова и да чуя мнението им. Те ги прочетоха, но решиха, че е необходимо да ги види професионалист. И тогава чух твоето име - Никола Радев. Помислих си, че такъв голям писател едва ли ще си губи времето с мен и че не искат да ме обидят, затова казват, че ще ги предадат на теб.
Не мога да ти опиша радостта, когато ти се обади след две седмици по телефона и каза, че имаш някои бележки по моите разкази, но с малко редактиране те са готови за издаване. Изхвърчах на пустата улица. Не срещнах никого. Но нямаше куче или котка, на които да не се похваля с добрата новина. Прибрах се премръзнал. Налях си кана вино и се размечтах.
Първата ни среща се състоя няколко дни след това в "Болярите" по инициатива на Васил Стоянов. Макар да се срещнахме късно с теб, ние си допаднахме и нашите срещи продължиха - почти ежемесечно цели десет години. Приех те като мой по-старши брат - всичко споделях с теб, вслушвах се във всеки твой съвет. Не смеех да кажа, че станахме приятели, докато ти не ме обяви за такъв. Гордея се с нашето приятелство! Но съдбата реши да ни раздели.
Ти остави наследство от забележителни литературни произведения, но три от книгите ти ще пребъдат във времето: "Истина без давност", "Седем ключа на вода" и "Когато Господ ходеше по земята", която бе отличена с голямата награда на Съюза на руските писатели "Михаил Шолохов".
Всяка среща, всеки разговор с теб за мен беше по-ценен от каквато и да е лекция. Ти разкриваше пред мен необятния свят на писателското творчество, говореше за отговорността на писателя, за връзката му с истинския живот и с хората, за неговата съвест, за острото и правдиво перо, което не бива да прощава предателството към приятели, род и Родина.
С такава любов и уважение говореше за преподавателите от Литературния институт "Максим Горки" - Москва, че понякога ми се струваше, сякаш и аз участвам във вашите семинари.
Незабравими са вечерите, прекарани в приятни разговори при гостуванията в Тревненския Балкан. Паметната плоча, че твоята къща е приютявала сподвижника на Апостола на свободата Иван Драсов. Флагът на кораба "Васил Друмев" в ъгъла, капитанската фуражка. Многото събития, моряшки случки и небивалици, които не са намерили място в книгите ти, оживяваха. А след два-три залпа с водка идваше ред на нашите прекрасни поети и писатели. Понякога спомените преминаваха в рецитал на техни незабравими произведения.
Трайни и топли са моите впечатления от десетките ни срещи в уютното заведение с хитрото име "Андрешко" в компанията на Васко Стоянов, Георги Евгениев и Екатерина Маринова.
Незаличими са и гостуванията ти на моята вила. Никога няма да забравя, когато слезе от колата и видя пред къщата огромната череша, обсипана с цвят, как си пое дълбоко дъх и очите ти заблестяха. Стана дума, че именно тук, в землището на селата Шишковци и Раждавица, Владимир Димитров-Майстора е пресъздавал красотата на своите български мадони, обградени в неговите картини с божествените цветове на цъфналите овощни градини. Това ме накара при второто ти гостуване да организирам посещение на Кюстендилската картинна галерия, носеща името му, където има постоянна експозиция от негови произведения, която периодично се сменя. Спомням си с каква лекота допълваше разказа на директора на галерията за по-известните платна на Майстора. С какво уважение и любов говореше за неговото творчество и живот. Като те гледах, си помислих, че присъствам на среща на двама големи български майстори - единият на четката, а другият на словото.
"Владимир Димитров - започна да разказваш ти, когато излязохме от галерията - за първи път на младини отишъл в Париж и веднага посетил "Лувъра". Дълго обикалял и гледал произведенията на великите художници и когато си тръгнал, един от придружаващите го попитал за впечатлението му. А той отговорил: "А, вятър ги вее на бяла кобила..." Вече на възраст, като известен и у нас, и в чужбина художник, пак посетил "Лувъра", отново дълго се взирал в платната на големите майстори и когато излязъл от там, без никой да го пита, рекъл: "Май мен ме вее вятърът на бяла кобила..."
Във всички мои книги съм се старал да изпълнявам насоките, които си ми давал, и да отразявам бележките, които съм получавал. Но за последната ми книга "Ех, ти, Русия" с чиста съвест казвам, че ако не беше ти, никога нямаше да бъде написана. В двете писма, които получих от теб, ти подчертаваше, че нуждата от такава книга е голяма, че сега младите не знаят нищо за Русия - няма нито филми, нито преса, нито книги, в които да видят или да прочетат нещо хубаво за тази страна и този народ.
"Иванич - казваше, - ти си този, който трябва да напише тази книга. Работил си там, живял си там, ял си хляба им, познаваш душевността на този народ. Сега, когато всички пишат против Русия, да издадеш книга за нея е не задължение, а кауза."
Книгата вече излезе от печат малко след като ти ни напусна.
Не зная дали ТАМ, където отиде, е "по-добро място", както всички казват, но когато дойде моят ред и госпожата с косата ме посети, където и да си, ще те намеря.


Твой приятел и ученик:
Иван Иванов-Иванич